Защо харесвам тази снимка ? III

Снимането на пейзаж е за оптимисти. На теория всеки от нас е направил последния се добър кадър и няма гаранция за следващия, защото може да не сме “Там !“. На практика обаче продължаваме да правим каквото ни е по силите да сме по-често навън, за да се окажем отново и отново “Там !“. 

Следващият кадър от тази поредица е плод точно на този вид настройка: години изкарани в търпение, подготовка, мечтания, неуспешни опити, довели в крайна сметка до прекрасен край.

Става въпрос за тази  снимка на пролетния Балкан на Иван Миладинов:

Следва да отговоря и на въпроса от заглавието:

  • Само бегло ще спомена перфектното техническо изпълнение, лаконичната цветова гама – все елементи, за които няма нужда да навлизам в детайли за пореден път;
  • Колкото и клиширано да звучи: моментът е просто приказен. Ама буквално.  Колкото повече гледам, толкова повече ми се засилва усещането, че след малко от мъглата ще се очертае силуета я на Червената шапчица, я на някоя прегърбена старица носеща кошница с ябълки;
  • Знам до голяма степен личната история на тази снимка: от къде идва вдъхновението, колко време е минало, докато се случи, колко трудно и “в последния момент” е било заснемането и.  Рядко се замисляме за всичко довело до раждането на определено произведение и в много случаи самите произведения печелят точно от факта, че са обвити в мистерия – те просто свидетелстват за таланта на автора. При горната снимка е обратното – стойността и в моите очи се вдига точно защото знам повече за обстоятелствата довели до раждането и.

Повече от Ванката: ТУК.


*Говоря за се бе си, но съм убеден, че и с останалите е същото.

Posted in пейзажна фотография България

2016 в снимки

Колебаех се дали да пиша изобщо предвид слабата фотографска година, но в края на краищата традицията няма да е традиция, ако не се поддържа особено в по-трудните моменти. 

Зима 2016 беше постна, както обикновено за мен през този сезон, но пък малкото възможности  резултираха в един по-качествен кадър от Полска Скакавица:

От там ще запомня абсурдните БДЖ моменти (ама наистина, как замръзва влак ?!), високочестотните писъци на снега под стъпките ми при минус двайсет и седем по Целзий и репликата на един местен, който видя водопада и каза: “Ааа, ама той не е замръзнал, преди години беше станала колона от горе до долу и го катерехме…

От този сезон не взех нищо повече.

Пролетта беше по-дашна, което е и самият смисъл на пролетта изобщо:

Срещнах се отново с Тишо Младенов на необичайно за него място, а именно по морето…и естествено снимахме в обратната посока:

Познанствата между пейзажисти са странни, но за това може би друг път.

Сезонът продължи с изненадващи гледки на стари места (тези цветя са наистина толкова ярко цветни):

И завърши отново по тъмно в светулковите гори (глиганите стават повече от светулките и ше се караме):

Лятото за разлика от предни сезони се оказа по-заето:

Стрелях от упор по залезите (лесно):

Ставах за изгрев малко след като съм си легнал (поне беше топло):

За първи път успешно щракнах Персеидите (нови хора, нови места, голям кеф):

Проследих в снимки почти целия жизнен цикъл на най-красивите тръни изобщо (мислени са от художник-математик, сигурен съм):

И на края се оказа, че съм се замислил доста дълбоко за собствения си фотографски поглед (без особени резултати, но надявам се, ще дойдат):

Есента по морето започна по-рано:

Забих се по места, които не бях посещавал като че ли от преден живот (до голяма степен всъщност е вярно):

През останалата есен просто не снимах (освен транзитно, но се брои):

След което настъпиха празниците и великото освинване, от което явно отърване няма. За сега.

На който е стигнал до тук, за много години, жив и здрав, и повече хубави неща да ти се случват!

Лека от мен 😉

Posted in пейзажна фотография България