Пролет 2019

Чисто астрономически остава около седмица от Пролет 2019. Чисто температурно обаче Лято 2019 влезе с гръм, трясък, плисък, порой и много спец-ефекти. Значи е време да преговорим пролетта….

С насмешка си спомням колко високомерно се отнасях в миналото с месеци като Март, Септември, Ноември – тези преходните, когато природата е в едни никакви уж състояния и “ама нищо няма за снимане...” Доста глупаво от моя страна.

Тези месеци са прекрасни, стига да се вгледаш достатъчно концентрирано. И под “вгледаш” имам предвид здраво обикаляне, по възможност по различни и непознати места. Важно е да се “освежава” набора от дестинации, защото в един момент просто спираме да виждаме. На втори план, има десетки местенца, които изглеждат прекрасно, но само за малко, да речем седмица-две и то в благоприятни откъм светлина дни.

източна стара планина пролет 2019
Тука през всеки друг месец бих подминал…

Особено забавно става, като имаш лесен достъп до сезоните по вертикала – в долината е късен Април, но един час нагоре в планината е все още Март и гониш минзухарите:

източна стара планина пролет 2019
Точно тука не ги хванах тези минзухари, но надеждите остават

По-късно през Април напъплих отново една стара любов – Варовитец. За пореден път си казвам: очаквания – лошо, отворено съзнание – хубаво. Добре, че не бързах излишно:

водопад варовитец пролет 2019
водопад варовитец пролет 2019

Пак имаше и “Туин пийкс” моменти, когато се чудех къде съм, що съм, к’во е това и как аджеба да го подхвана, че да ми хареса…

пролет 2019

…еми друг път ще е.

Естествено не се мина и без съмнителни творчески напъни, резултатите от които по-скоро са за компостера:

пролет 2019

Не се мина обаче и без перфектните моменти, когато всичко си е “как си требе“, снимането е дълго и лесно, и ти оправя целия ден:

шкорпиловци

Пролет 2019 по морето беше особено пищна. За първи път видях плажовете обсипани с цъфнало “морско зеле“:

шкорпиловци

За първи път и ме хвана мъгла край морския бряг. Кефех се като дете:

арапя пролет 2019

Бреговете на Странджа отново предложиха десетки цъфнали изкушения:

пролет 2019
Горски ирис
пролет 2019
Това не го знам, ама не е горски ирис…

На края, на фона на небесни спектакли се случиха и интересни нови запознанства:

Ропотамо
Благодарско на Жорето Митев, че ме измъкна за тоя залез

Времето отново дойде, напред към горите.

Лека от мен 😉

Posted in Арапя, водопад Варoвитец, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Силистар, Черно море, шкорпиловци

Първа самостоятелна изложба

В предна публикация вметнах едно оправдателно изречение относно липсата на почти всякакъв нов материал – пазех си новите неща за първата си по-сериозна самостоятелна изложба с пейзажна фотография в музея на фотографията в Казанлък, понеже исках да добавя поне малко изненада. Не знам дали е проработило за останалите, но за мен със сигурност имаше резултат.

Няколко изречения за самото откриване: ами случи се. Няколко дни по-късно още се събирам от емоциите, но със сефтетата всички знаем как е – помнят се. Близо годината чакане кулминира в ден, който се стече по начин, който наля още повече масло в и без това запалената ми глава, което на края доведе до почти пълен блокаж. Изправяйки се пред хората дошли на място, успях да изразя горе-долу една четвърт от всичките планирани благодарности. Трудно ще си простя пропуснатия шанс и в идните месеци се надявам да успея да компенсирам.

изложба фотография христо свинаров
Снимки: Стефан Каменов

Нямам много реални спомени от горната снимка…

изложба фотография христо свинаров
Кифли и Козунаци
изложба фотография христо свинаров
Красиви, но за сметка на това – умни

Сега малко размисли и изводи по темата “изложба” принципно:

Тема/заглавие – първата фотографска изложба, на която присъствах представляваше миш-маш от всичко, което един автор беше събрал за няколко години. Ама буквално всичко: портрети, репортаж, натюрморт и един единствен пейзаж за вкус.
Бях глупав тийнейджър, но дори тогава ми направи странно впечатление. Не можех да се хвана за нищо. Представете си, че гледате филм, който почва като черно-бяла евро-драма, изведнъж светват цветове и става сит-ком, след това актьорите се сменят и почва поздравителен новогодишен концерт, и на края завършва с документален сегмент за първата световна война… ммм !?

За да бъде една самостоятелна изложба завършена, се иска една обща “шапка”, под която всички кадри да “стоят удобно”. При мен единственият общ елемент и тема за сега е природата, поради което и не мислех особено дълбоко за заглавието.

Селекция – имате тема, имате и стотина-двеста кадри. И сега какво? Тука следва да си отговорим на два въпроса: колко и кои ?

Всеки който се занимава с нещо изобразително, си го харесва ревностно, независимо какви ги говори. Освен че си го харесва, също така умира да си го покаже и истината е, че искаме да покажем всичко. А не трябва. Като оставим на страна простият факт, че сте ограничени от изложбеното пространство на конкретната галерия, има краен брой експонати след който повечето хора просто спират да възприемат. Според мен, а и не само, това число е между 30 и 50. По-малко от това изглежда постно, повече води до “преяждане” и размиване на цялостния ефект.

Въпросът “Кои кадри да избера ?” е малко по-сложен. Един от “капаните”, в които може да попаднете е да допуснете подобен момент:

Един от горните два кадъра е излишен. Харесвам си ги и двата, но това е положението. Същото важи и за следващите, въпреки, че са от различни моменти:

Подобните кадри си пречат.
Ако имате съмнения кой да оставите, препоръчвам да тествате чужди мнения. Аз лично пратих моята селекция на няколко човека, сред които фотографи с пейзажен и различен от пейзажа уклон, както и на такива, които изобщо не се занимават със снимане. Резултатите ми помогнаха доста. Последното мнение е ваше, но си вярвайте умерено.

Избор на медия/оформление/печат и др.тук ограниченията идват най-вече от бюджета ви. Колкото повече вложите в качество, толкова по-добре.

Подредба/аранжиране – на края, но не на последно място. Изключително фин момент.

Аз лично нямам опит в това. От самото начало знаех, че ще оставя отговорността на хора, които са го правили десетки и може би стотици пъти както в тази, така и в други галерии. Всяка изложба е композиция сама по себе си – форми, тонове и цвят. Всяка галерия си има “доминиращи” стени. Не е лесно кадрите да се разположат така, че нищо да не се “блъска”, а окото да се “хлъзга” леко и ненатоварващо. Аранжировката ни отне около два часа, през които шеф-диригентът и основен виновник за изложбата изобщо, Александър Иванов, сновеше от стена на стена, а ние послушно припкахме със снимките визуализирайки идеите му. В резултат се получи едно хармонично “цяло” без никой отделен елемент да доминира или да се губи.

Това е. Останалото зависи от качеството на гостите и почерпката 😉


Изложбата ще е в Музея на Фотографията в Казанлък до 14-ти Май. Ако се случите наблизо, отбийте се. Ще се радвам да споделите впечатления.

Лека от мен 😉

Posted in музей на фотографията казанлък, пейзажна фотография България, христо свинаров