2019 – огън бий ! ….

….иначе казано: открихме фотографската година, защото все отнякъде трябва да я захванем, нали така ?

Януари започна ударно откъм зима, но я снимаха други хора, докато моя милост се ослушваше…обичам да говоря за себе си в трето лице, когато съм в издънка, все едно трия сол на нечия друга глава.

Та при първа възможност решихме да компенсираме пропуска и да забием някой снежен кадър. До тук добре, но първо заваля сняг, след което посред нощ го обърна на дъжд?! и плановете започнаха да се променят, защото до сега не съм видял един чудесен пейзаж с киша.

В такива случаи морето винаги си е опция – все пак то си е там и иска само малко светлина…

….светлина, която сутринта на Равда беше плоска като мозъците на всички, които смятат, че Земята също е плоска. Нахранихме едно семейство лебеди, помотахме се и хванахме за Иракли, понеже денят едва беше почнал.

На Иракли се строи. Дивият източно-европейски капитализъм е нещо, с което точно тази публикация няма да цапам. Плажът обаче беше в невероятна форма благодарение на река Вая и целувката и с морето – пясъците наоколо предлагаха форми и текстури, от които бързо ми кипна кръвта главно поради факта, че останалото не беше достатъчно на ниво. Постепенно се съгласих с факта, че на другия ден отново трябва да съм тук по изгрев.

Първо обаче довършихме разходката като се помотахме на Емона, където винаги можеш да спастриш някакъв подобен кадър:

…ако си бях взел и статива…

Прибрахме се зяпайки залеза, който беше “отсреща” и не ни вършеше работа. Началото почти винаги е греда.

Рано на другата сутрин отново бяхме на път, сега директно към Иракли, понеже пясъците чакаха мен…друг факт, с който постепенно се съгласявам е, че явно в някой друг живот ще развия мъдростта да нямам очаквания. Спринтирайки към изненадващо добрия изгрев се оказа, че някой е преместил финалната линия и отново се оказах без домашно. В паниката да използвам все пак каквото имаше измътих ей тая недомислица:

Един съвет от мен: като почнете да се панирате в търсене на спешен кадър, никога не вярвайте на малкото успокояващо гласче, което ви казва: “Това бива, изглежда достатъчно обещаващо, ще го харесаш след това, давай сега, че светлината замина !!“…то е малко като след секс да питаш партньора си: “Хареса ли ти ?” – щом се налага да питаш, малко хора ще ти кажат истината 😀
Единственото полезно на кадри като горния, е че свалят напрежението, след което вече можеш спокойно да помислиш и да огледаш.
Та мислейки и оглеждайки забелязах нещо, върху което бях препускал няколко пъти преди това гонейки въображаемите кадри – реката беше минавала скоро от тук и беше формирала пясъка прекрасно:

Не е идеално, но има чар. Същите тези пясъци и също така едни други отново наивно реших, че ще ми свършат работа и по залез – ами повтори се същата суетня: всички предни планове бяха изтрити я от вятър, я от вода, та отново се наложи да мисля. Резултатът обаче живот и здраве първо на живо.

Лека на всички, пожелавам ви повече дзен в главата, че в моята е повече дзЪн.

Posted in иракли, пейзажна фотография България

2018 – сектор Б защо мълчи ?

Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…

Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.

Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.


Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:

Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:

Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:

И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:

Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):

Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.

От зелениката, та на камъка…

Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.

Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:

Що е то?

Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:

След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.

Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.

Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:

Същото ама по-късно

Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:

Същото ама по-късно II

И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:

Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:

След което си доснимах есен в Странджа…:

Най-доброто от там – друг път….

Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”

Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:

Foliage courtesy of Мари Аведисян 😉

Същото място след десетина дни:

За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:

И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.

Весели празници, най-доброто предстои !

Posted in Арапя, водопад Гюмбертията, Дарданели, лилково, Лозенец, пейзажна фотография България, Родопи, Странджа, фотински водопади, Царево, Широка поляна, шкорпиловци