Есен 2019 I

Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Меките скали

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Резово
Резово

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

Резово

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Солянка

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Порцеланова припънка
Порцеланова припънка

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Витоша
Витоша

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Витоша
Витоша
Витоша
Витоша
Витоша

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Витоша
Витоша

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Витоша

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Пасарел

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Posted in Батак, Витоша, есен, Златните мостове, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Резово, Родопи, солници Бургас, Странджа, Черно море

Лято 2019

Август привърши, а Септември, макар че е доказвал неведнъж с летни температури, че за любимата есен е рано, все пак не го броя към лятото. Ето какво се случи в най-горещия сезон:

По вече осем?- годишна традиция, в началото бяха светулките. Не знам дали под давление на изложбените емоции месец по-рано или на нещо друго, но определено нахълтах в горите с повече ентусиазъм от предните две лета. Разбира се, нищо не може да се сравни с първите две-три години, но всъщност нищо, което е продължило повече време не може да се сравни с първите две-три години….за добро или лошо.

Първата вечер се оказа лунна (в предни години това щеше да е проверено, но вече се нося повече по течението), което се оказа чудесно, защото лунните петна по дървото ми направиха кадъра:

В следващите вечери се опитах да опростя нещата, за да постигна някаква различна визия, което се оказа изненадващо трудно – да хванеш много светулки, когато ги има е лесно; да хванеш малко, точно там, където ти вършат работа в кадъра е нещо друго:

Грозновато….

Първият ми опит излезе грандиозно посредствен – ни рак, ни риба, ни кон…верният извод беше, че като съм тръгнал да опростявам, границата е къде по-далеч. За това при втория опит вкарах доста повече мисъл и резултатът ми хареса….

….носи ми асоциации за нещо фино и кокетно, нещо коко-шанелско, за бижу внимателно поставено на точното място, за интелигентно пресметнат сексапил… абе по-малкото е повече, това е положението.

След което на следващата вечер отново вдигнах “всичко коз”, защото ако е вярно, че “по-малкото е повече“, също така е вярно, че “колкото повече, толкова повече“:

Следващите няколко нощи явно натрупаният заряд свърши, защото директно изтрих всичко заснето – един компромис стига.


Сезон “Светулки 2019” се оказа изненадващо позитивен, понеже „Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и той не е същият човек.“ , както е казал някога някой много умен. А по какво толкова една река се различава от една гора, мм ? И двете са опасно красиви, и в двете щъкат гадини, и двете стават за снимане, само че в едната тече вода, а в другата – време. Гората няма да се изчерпи преди мен…

Между светулките, срам не срам, се оказах и на Ахтополския фар. Всъщност няма от какво да ме е срам, мястото е банално, защото мозъците ни работят така. Трябваха ми десетина минути, за да се отърся от глупавите предразсъдъци и да погна вълничките. Получи се прилично споменче за нещо, което ми се е случило с някой, с който се радвам, че ми се е случило:

Ахтопол фар

След това се заредиха не толкова горещи дни и изненадващо хладни нощи в комбинация с почти пълна суша и спокойно море. Като се замисля, не съм случвал на свястна лятна буря от два-три сезона вече. За разнообразие се заврях дълбоко в Странджа, където изкарах прекрасни часове…до толкова, до колкото си бях калибрирал очакванията за фотография. Там шедьоври стават трудно и рядко. Ако обаче преместиш летвата и се съгласиш с главата си просто да се наслаждаваш на това, което е, можеш да си нахраниш душата доволно.

Странджа ми е като уморена баба, която говори тихичко едни прости, но верни неща, които лесно можеш да пропуснеш, защото си рожба на времето си.

Ако малко обаче позабавиш темпото и тушираш шумовете в главата си, приказки започват да звучат от къде ли не:

Странджа

Хубаво е там, пак ще дойда.

А пък след това се случи един тоалетен изгрев. Така им казвам, защото стават по следната схема: тежка вечер, наздравици, задължителното хапване полято със задължителното пийване, аху-иху, късно лягане с никакво намерение за ставане, дълбоко заспиване, ама в един момент не се издържа, трябва да се стане до двете нули…и ти да видиш – обещаващи облаци…бързо обличане, вадене на техниката в полумрака, главата малко тежи, щото нали, а пък: “Айде, Дани, ставай, май ще снимаме…”, а Дани се прави, че сънува и не е там, и изобщо всъщност не е Дани, а някой друг, ама все пак се събира от насипното си състояние и айде на най-близкото място, че не можем по-далеч по обективни причини. Повечето ми арапейски изгреви без преувеличение се случват почти едно към едно така…

Последва участие в интересен пленер в Балчик на тема “Двореца на Румънската кралица“. Не бях ходил там, съответно не бях виждал и въпросния дворец. Чудесно туристическо място, което и нашите алчни министерства не са успели да прецакат. Струва си да се разгледа, но да предупредя: дворец такъв, какъвто сте свикнали да гледате, няма да видите. Различно е, но е прекрасно.

На отиване минахме през Боаза, малко преди да го залее летен порой:

водопад Боаза

А на самия пленер времето ни се усмихна, което ше рече, че всъщност се намръщи и ни сглоби нещо за душата, за да се отчетем по поставената задача:

Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата

Лично за моята душичка за съжаление Балчик се оказа доста постен. Брегът там е странен, не е като нищо, с което съм свикнал. Все пак съм доволен от часа изкаран на променадата: щраках си тихо и мирно, разни хора се спираха да си говорим, разбира се, оказа се, че България е ама много малка и имаме общи познати, и така.

Това долу е един от двата камъка в морето наоколо:

И малко по-късно:

Втората май ме дразни по-малко.

След това животът потече без снимане. Лятото продължи да е сухо, морето – сравнително спокойно, небето – тъповато и безсмислено като използвана коркова тапа. Поради което слагам край и на тази публикация с едно кропче от светулковия материал по-рано:

🙂

Усмихнато да ви е и на вас !

Лека от мен 😉

Posted in Арапя, балчик, водопад Боаза, пейзажна фотография България, светулки, Странджа, фар Ахтопол