Първа самостоятелна изложба

В предна публикация вметнах едно оправдателно изречение относно липсата на почти всякакъв нов материал – пазех си новите неща за първата си по-сериозна самостоятелна изложба с пейзажна фотография в музея на фотографията в Казанлък, понеже исках да добавя поне малко изненада. Не знам дали е проработило за останалите, но за мен със сигурност имаше резултат.

Няколко изречения за самото откриване: ами случи се. Няколко дни по-късно още се събирам от емоциите, но със сефтетата всички знаем как е – помнят се. Близо годината чакане кулминира в ден, който се стече по начин, който наля още повече масло в и без това запалената ми глава, което на края доведе до почти пълен блокаж. Изправяйки се пред хората дошли на място, успях да изразя горе-долу една четвърт от всичките планирани благодарности. Трудно ще си простя пропуснатия шанс и в идните месеци се надявам да успея да компенсирам.

изложба фотография христо свинаров
Снимки: Стефан Каменов

Нямам много реални спомени от горната снимка…

изложба фотография христо свинаров
Кифли и Козунаци
изложба фотография христо свинаров
Красиви, но за сметка на това – умни

Сега малко размисли и изводи по темата “изложба” принципно:

Тема/заглавие – първата фотографска изложба, на която присъствах представляваше миш-маш от всичко, което един автор беше събрал за няколко години. Ама буквално всичко: портрети, репортаж, натюрморт и един единствен пейзаж за вкус.
Бях глупав тийнейджър, но дори тогава ми направи странно впечатление. Не можех да се хвана за нищо. Представете си, че гледате филм, който почва като черно-бяла евро-драма, изведнъж светват цветове и става сит-ком, след това актьорите се сменят и почва поздравителен новогодишен концерт, и на края завършва с документален сегмент за първата световна война… ммм !?

За да бъде една самостоятелна изложба завършена, се иска една обща “шапка”, под която всички кадри да “стоят удобно”. При мен единственият общ елемент и тема за сега е природата, поради което и не мислех особено дълбоко за заглавието.

Селекция – имате тема, имате и стотина-двеста кадри. И сега какво? Тука следва да си отговорим на два въпроса: колко и кои ?

Всеки който се занимава с нещо изобразително, си го харесва ревностно, независимо какви ги говори. Освен че си го харесва, също така умира да си го покаже и истината е, че искаме да покажем всичко. А не трябва. Като оставим на страна простият факт, че сте ограничени от изложбеното пространство на конкретната галерия, има краен брой експонати след който повечето хора просто спират да възприемат. Според мен, а и не само, това число е между 30 и 50. По-малко от това изглежда постно, повече води до “преяждане” и размиване на цялостния ефект.

Въпросът “Кои кадри да избера ?” е малко по-сложен. Един от “капаните”, в които може да попаднете е да допуснете подобен момент:

Един от горните два кадъра е излишен. Харесвам си ги и двата, но това е положението. Същото важи и за следващите, въпреки, че са от различни моменти:

Подобните кадри си пречат.
Ако имате съмнения кой да оставите, препоръчвам да тествате чужди мнения. Аз лично пратих моята селекция на няколко човека, сред които фотографи с пейзажен и различен от пейзажа уклон, както и на такива, които изобщо не се занимават със снимане. Резултатите ми помогнаха доста. Последното мнение е ваше, но си вярвайте умерено.

Избор на медия/оформление/печат и др.тук ограниченията идват най-вече от бюджета ви. Колкото повече вложите в качество, толкова по-добре.

Подредба/аранжиране – на края, но не на последно място. Изключително фин момент.

Аз лично нямам опит в това. От самото начало знаех, че ще оставя отговорността на хора, които са го правили десетки и може би стотици пъти както в тази, така и в други галерии. Всяка изложба е композиция сама по себе си – форми, тонове и цвят. Всяка галерия си има “доминиращи” стени. Не е лесно кадрите да се разположат така, че нищо да не се “блъска”, а окото да се “хлъзга” леко и ненатоварващо. Аранжировката ни отне около два часа, през които шеф-диригентът и основен виновник за изложбата изобщо, Александър Иванов, сновеше от стена на стена, а ние послушно припкахме със снимките визуализирайки идеите му. В резултат се получи едно хармонично “цяло” без никой отделен елемент да доминира или да се губи.

Това е. Останалото зависи от качеството на гостите и почерпката 😉


Изложбата ще е в Музея на Фотографията в Казанлък до 14-ти Май. Ако се случите наблизо, отбийте се. Ще се радвам да споделите впечатления.

Лека от мен 😉

Posted in музей на фотографията казанлък, пейзажна фотография България, христо свинаров

2019 – огън бий ! ….

….иначе казано: открихме фотографската година, защото все отнякъде трябва да я захванем, нали така ?

Януари започна ударно откъм зима, но я снимаха други хора, докато моя милост се ослушваше…обичам да говоря за себе си в трето лице, когато съм в издънка, все едно трия сол на нечия друга глава.

Та при първа възможност решихме да компенсираме пропуска и да забием някой снежен кадър. До тук добре, но първо заваля сняг, след което посред нощ го обърна на дъжд?! и плановете започнаха да се променят, защото до сега не съм видял един чудесен пейзаж с киша.

В такива случаи морето винаги си е опция – все пак то си е там и иска само малко светлина…

….светлина, която сутринта на Равда беше плоска като мозъците на всички, които смятат, че Земята също е плоска. Нахранихме едно семейство лебеди, помотахме се и хванахме за Иракли, понеже денят едва беше почнал.

На Иракли се строи. Дивият източно-европейски капитализъм е нещо, с което точно тази публикация няма да цапам. Плажът обаче беше в невероятна форма благодарение на река Вая и целувката и с морето – пясъците наоколо предлагаха форми и текстури, от които бързо ми кипна кръвта главно поради факта, че останалото не беше достатъчно на ниво. Постепенно се съгласих с факта, че на другия ден отново трябва да съм тук по изгрев.

Първо обаче довършихме разходката като се помотахме на Емона, където винаги можеш да спастриш някакъв подобен кадър:

…ако си бях взел и статива…

Прибрахме се зяпайки залеза, който беше “отсреща” и не ни вършеше работа. Началото почти винаги е греда.

Рано на другата сутрин отново бяхме на път, сега директно към Иракли, понеже пясъците чакаха мен…друг факт, с който постепенно се съгласявам е, че явно в някой друг живот ще развия мъдростта да нямам очаквания. Спринтирайки към изненадващо добрия изгрев се оказа, че някой е преместил финалната линия и отново се оказах без домашно. В паниката да използвам все пак каквото имаше измътих ей тая недомислица:

Един съвет от мен: като почнете да се панирате в търсене на спешен кадър, никога не вярвайте на малкото успокояващо гласче, което ви казва: “Това бива, изглежда достатъчно обещаващо, ще го харесаш след това, давай сега, че светлината замина !!“…то е малко като след секс да питаш партньора си: “Хареса ли ти ?” – щом се налага да питаш, малко хора ще ти кажат истината 😀
Единственото полезно на кадри като горния, е че свалят напрежението, след което вече можеш спокойно да помислиш и да огледаш.
Та мислейки и оглеждайки забелязах нещо, върху което бях препускал няколко пъти преди това гонейки въображаемите кадри – реката беше минавала скоро от тук и беше формирала пясъка прекрасно:

Не е идеално, но има чар. Същите тези пясъци и също така едни други отново наивно реших, че ще ми свършат работа и по залез – ами повтори се същата суетня: всички предни планове бяха изтрити я от вятър, я от вода, та отново се наложи да мисля. Резултатът обаче живот и здраве първо на живо.

Лека на всички, пожелавам ви повече дзен в главата, че в моята е повече дзЪн.

Posted in иракли, пейзажна фотография България