Топ 10 за последните 10

Както и да го смятам, излиза, че кръгло от десет години съм минал на дигитално снимане. И понеже нормалните хора харесваме кръгли числа*, някак си му отива да отбележа тази годишнина с една небрежна публикацийка. Кратка разходка из нарастващата ми колекция от спомени, с цел да дестилирам десет кадъра, които ми топлят душата с няколко градуса повече от останалите. И не, това няма да е класация с топ три и победител, както може би подсказва заглавието. По-скоро ще бъде неангажиращ разказ, от тези, които се случват след втората чашка в компания от хора, които са преживели едни хубави неща.

Започвам с водопад, защото всичко започна с водопадите:

Райско пръскало

След едно крайно разочароващо пътуване из Врачанско, с яд хванах към Централен Балкан. Беше Юни, валеше през половин час, планината беше зелена и свежа. На хижа Рай се натъкнах на годишната алпиниада, всичко беше осеяно в палатки като гъби, а наоколо щъкаха енергични, рошави човеци, които в един момент бяха край мен, а в следващия пълзяха по отвесните райски скали с главата надолу. Винаги е готино да гледаш някой добър в нещо, което за самия теб е невъзможно.

Самият водопад беше забулен в облаци и независимо колко високо и близо до него стигах, не се показваше. Харесах си преден план и кацнах на един голям камък да чакам. Сега като се замисля, тази снимка ми е любима най-вече заради момента, в който облаците почнаха да се разкъсват, наложи се френетично да прекомпозирам, понеже не бях нацелил точната посока бидейки в облак с видимост около пет метра и в предпоследния момент успях да заснема отварящия се прозорец към пръскалото. Прекрасен спомен.

Следва типичното палатково клише:

Край язовир Ивайловград

Онази есен почна крайно идиотски: рано през Октомври силен циклон мина диагонално през страната и прецака почти всичко над петстотин метра. Бързо стана ясно, че цветове няма да има. Този факт особено подразни мен и Ванката Миладинов, понеже си бяхме направили съвместни планове да изкараме няколко дни в Родопите. Наложи се да слезем доста на Югоизток, където все пак видяхме нормална есен.

Пътуването обаче беше доста безрезултатно откъм снимане: първите нощи мръзнахме на Дяволския мост, след което изтървахме брутален залез оказвайки се на тъповато място и изобщо нищо не се случваше пред обективите. Примирени, опънахме палатките за последната нощувка някъде в тъмното край едно дърво. Нощта се очертаваше топла, което беше бонус. Палатките лежаха върху мека трева, което беше двоен бонус. Настроението леко се подобри. Мотайки се в тъмнината, облаците се поразкъсаха и внезапно се наложи да си спомним за какво сме тръгнали все пак. Вирнахме стативите, почнахме да се редуваме с фенерчетата и след половин час пътуването придоби и фотографски смисъл.

Качваме се на Пирин:

Муратово езеро

Това езеро постепенно като че ли отне короната на Тевно като най-сниманото от Пирин. Качваш колата до хижа Вихрен, след това за около четир’се минути си на Муратово и си щракаш. Горе-долу такава ни беше идеята с Галето Велева и Валери Христов – да изкараме една нощна смяна край езерото, да врътнем малко звездички и изобщо да избягаме от нечовешките жеги налегнали равнината.

Нощта си беше типично юлска – тиха и влажна, с хиляди звезди, които сякаш те притискат към земята, ако ги гледаш достатъчно дълго. Апаратите щракаха в тъмното, даже в един момент моят го програмирах да действа, а аз си легнах. Няколко часа по-късно станах да го прибера констатирайки, че влагата е провалила половината снимане.

На сутринта изгревът не даде нищо и постепенно се примирих, че ще си остана с неясния резултат от нощните серии. Замотах се по брега, за да се покефя на езерото още малко за довиждане и мярнах една-две малки рибки. Реших, че са гладни и бива да им предложа някоя троха. Приеха офертата. От две станаха двайсет. След това двеста. Броят растеше със секунди. Радвах им се по детски, хващах ги и ги пусках, а на тях не им пукаше хич, стига трохите да не свършват. Някъде в този момент светна и фотографската лампа – спокойно лятно езерно огледало с рибен пасаж за преден план, който да освежи иначе скучния сюжет. Стотина кадъра по-късно усмивката ми вече беше толкова широка, че двата края на устата ми сигурно се бяха срещнали някъде отзад на врата. Завръщането в жегата стана доста по-поносимо.

Слизаме край Жребчево:

Потопената църква

Едното от другите знакови фотографски места. Този кадър се случи в месеците, след като си купих първото дигитално тяло и се заех по-сериозно с нещата. Със снизхождение си спомням колко зелен бях по отношение на цялостния ми подход към пейзажа. Знаех за тази църква, бях идвал тук да снимам нощно няколко седмици по-рано, но не ми се беше получило особено. Гледайки неспирния облачен поток в небето, събрах две и две, и пак запалих натам.

На място нещата се получиха чудесно: плямпах си с едно симпатично цигане, което пасеше стадо съмнителни кози, цветовете на залеза бяха прекрасни, апаратът загря. Към края почнах да експериментирам с дълги скорости и всеки кадър ставаше различно и интересно: трийсет секунди – бива, хайде сега минута – бива повече…хайде сега две…докато с последния стигнах до девет минути. Запечатал съм усещането си, когато на дисплея грейна горния кадър и за първи път от доста време изпитах лека гордост. “Свинаров, май почва да ти се получава….”, помислих си, а бъдещето изведнъж порозовя.

Пак на Жребчево, но от другата страна:

Река Тунджа

Може би любимото ми за снимане място. Попаднах на него случайно, след което за кратко ми се превърна във втори дом, понеже се оказа сравнително близо. Душичката ми доволно потриваше ръце предвкусвайки бъдещите кадри. Година след това реката падна толкова ниско, че дърветата станаха достъпни по суша и местния ромски каламитет набързо ги оползотвори за топлене. Посърнах. Но това се случи след този кадър.

Както казах, преди да го унищожат, там ходих по-често, отколкото ходех на кафе. Сутрин или вечер, почти всеки свободен ден. Причината за вманичаването ми беше, че прозорецът, в който десетките дървета се откриват, траеше за около два месеца през зимата, след което вдигаха шлюзовете на язовира и всичко обратно се потапяше под вода. Исках да оползотворя възможно повече. Конкретно горния кадър стана може би на седмото ми отиване там за седмицата. До тогава нямах почти никакъв запомнящ се резултат, но залезът беше прекрасен. Бях натрупал една-две прилични снимки и бях тръгнал обратно към колата, за да се прибирам. И тогава някой неподозиращ герой отсреща запали сухата растителност. Спрях, за да погледам, а огънят се разрастна. Помня, че щях да си счупя техниката докато бързах да я сглобя обратно, за да снимам. Настройките ги измислих повече по инстинкт, отколкото с помощ от светломера. Няколко минути по-късно на дисплея се появи това, а няколко дни след това се появи и на първа страница на фото-форум. Тогава това имаше особено значение за мен. Странно, но розовите оттенъци на бъдещето не били мираж.

Скок към морето:

От нос Арапя

Тоя кадър го чаках една година, а дори не знаех. Предното лято на същото място се бяха появили тези цъфтежи. Забравил съм името на конкретния трън, който ги ражда. Бяха доста по-малко и по-невзрачни, но пък гледаха директно към залеза и ми бяха буквално на пет метра. Щракнах ги, но не бях доволен.

На следващото лято избиха доста повече, а аз почнах да предвкусвам потенциалната снимка. Готиното е, че цветът се оформя близо месец, през което просто расте и става все по-красив, докато на края рацъфне съвсем. Още по-готиното беше, че бях там почти всеки ден от този месец и просто чаках неизбежното. Точно в пикът на цъфтене, времето ми нарисува подходящите облаци, а аз геройски изминах петте метра до тях, за да си изям десерта. По-лесен любим кадър от това не ми се е случвал.

От лятото в единия край на страната, скачаме в зимата на другия край и няколко години преди това:

Река Струма

Първите месеци след като бях захапал пейзажа сериозно се отличаваха с това, че основно търсех да повторя любими кадри от годините, в които снимах на филм. Така беше и в този снежен януарски ден. Над западна България падна пресен сняг, а аз хванах влака за Полска Скакавица, където знаех, че водопадът ще изглежда добре в бяло. Знаех, защото вече го бях правил години по-рано.

За моя изненада водопадът не изглеждаше толкова добре, колкото преди. Тогава научих един от важните си уроци: нищо в природата не се повтаря и философията “ще го направя друг път” е фатална. Нещата се менят постоянно и всеки момент остава само спомен, ако не го заклещиш в снимка. Имам десетки такива спомени от места, които няма да се случат в кадри, защото вече изглеждат по друг начин.

В конкретния момент реших да пренеса разочарованието край брега на реката, където знаех за едно интересно островче с дървета. Там си беше. И изглеждаше невероятно. Явно бях дошъл тук за този момент. Тогава научих и другия си важен урок: нужна е гъвкавост. Аз лично рядко успявам да избягам от предварителните си настройки за конкретно място и потенциалните му кадри. Все си представям и гоня нещо.Тази философия също е грешна, защото почти никога не се случва това, което очакваш, но докато го гониш, изпускаш това, което е там.

Скок в друг сезон, друга планина и няколко години в бъдещето:

Странджа

Тука историята отново започва петнайсетина години по-рано, докато още щраках на филм. Тогава имах един обектив, почти никакъв опит и много ентусиазъм. Снимах само водопади. Всяко пътуване беше с крайна цел поредното пръскало, скок, вир или казан. Качвайки се един Октомври към хижа Левски, пътьом се заиграх с листата, които реката влачеше надолу. Снимайки на лента, не знаех какво изобщо се е случило. Седмица по-късно гледах проявените копия, а сърцето ми свиреше габа**. За да ме разберете правилно, имайте предвид, че до тогава не бях виждал есенни въртележки. Сега са си направо мода. Тогава обаче, за себе си бях открил нещо невиждано.

Разбираемо, в последствие винаги се оглеждах за нещо такова. Не ми се получаваше ама хич. До този момент в Странджа, когато имах усешането, че разполагах с цялата есенна гора за себе си. Цветовете бяха невероятни, лек ветрец на моменти събличаше дърветата, а поточето лениво центрофугираше няколко листа. Сигурно звучи тъпо, но голям камък ми падна. Странни проблеми имам на моменти…

Газ към Родопите:

Чудните мостове

С този кадър историята е следната: Чудните мостове е едно от известните места. Толкова, красиво, че предполага лесен улов. Просто трябва да се занесеш до там, нали? Да, ама не.

Щъках близо час по скалите и все не успявах да запечатам настроението си. В такива моменти почва да ми се трупа едно тъпо напрежение и опасно лесно се спускам в спирала на отчаянието. Не ставаше и не ставаше. Докато не влязох дълбоко навътре. Поглеждайки светлината в тунела изведнъж всичко се намести: линиите на скалите и камъните, линията на реката и мъртвото дърво. На края и едно облаче влезе в кадър, за да го играе черешката на неочаквано трудно приготвената торта. Напрежението изби в неистово удоволствие, светът се подреди и всичко отново беше наред.

За край – светулки:

***

Снимката на светулки я мечтая от дете. Дори не се занимавах с фотография, а си представях колко интересен кадър би станало. Двайсетина години по-късно започнах конкретно да си сбъдвам мечтата. Оказа се сериозно предизвикателство първо с намирането им. Светулки има на много места, но малко от тях стават за снимка. Там където става, светулките са малко и обикновено не застават в кадър. През първата година никаква не я свърших. На моменти имах такива абсурдни планове, които родиха истории достойни за заслужена подигравка. Неграмотният ентусиазъм може да бъде нещо страшно…

На втората отново хванах горите в късната пролет. Нещата не се подобряваха. Мечтата изглеждаше невъзможна. Късметлийският момент, благодарение на който намерих правилното място, дойде от социалните мрежи. Веднага запалих натам.

Трудно ще забравя минутите след залез, когато гората притихна и мракът превзе всичко. Първата светулка излетя от близък храст, а малко след нея светнаха и други. За минути от три-четири станаха хиляди. Нявсякъде, накъдето погледнех мигаха малки пияни комети. Мечтата беше почти сбъдната. Останалото беше под мой контрол. След няколко неуспешни опита се получи и приемлив кадър. Това се оказа и началото на фотографска традиция – няколко години след това не пропускам да се завъртя из гората, а постепенно си ошлайфах и цялостния подход, което даде прекрасни резултати, един от които е и горната снимка. Сбъднатите мечти са хубаво нещо, от мен да го знаете.


Това са моите топ десет за последните десет. Всичко е плод на настроение и утре сигурно списъкът би изглеждал различно. Не е особено важно. За който е стигнал до тук, благодарско и прощавай***

*за разлика от математиците, които не са нормални, защото всъщност не са и хора, и харесват числа като: 26 , √2 или ω={N∣{}} ….

** стил музика, за който не ви трябва да знаете нищо повече, освен че е малоумно бърз

***днес е Сирни Заговезни

Posted in пейзажна фотография България

Есен 2019 II

В първата част стигнахме до Витоша и прекрасните и шарени гори. Сега продължаваме към Балкана, морето и къде ли не още…есента има хиляди лица, които заслужават хиляди портрети…

През втората половина на Октомври нашата малка, но бойна организация си спретна традиционния есенен пленер, този път в Котленския Балкан. Тънките сметки да нацелим пиковите цветове в тази част на Стара планина се оказаха смешни. Горите там варираха от стопроцентово зелено, до късно-есенно изгоряло. Спасихме се в малките букови островчета, където нещата изглеждаха прилично:

Стара планина

И тук да напомня: бършете си челните лещи редовно, че…. Като се замисля, щях да съм доста по-добър фотограф, ако следвах всички съвети, които давам 😀

Нереалната суша направи разходките по Медвенската река доста леки и приятни:

Есен

Стигнах и до места, които години наред бях подминавал:

Медвенска река

Прилично пленерче се получи. Май ще ги зачестим.

Последва първи набег до Странджа. Огромна част от чара на тази планина е в малките симпатични рекички, които я прорязват като кръвоносни съдове. Конкретно сега разгледах малка част от Младежка река – нещо, което отлагах от години:

Младежка река

Есента тука беше само календарна:

Младежка река

От Странджа директно се спуснахме към морския бряг, където си бях фиксирал едно интересно дърво:

Черно море

Обожавам такива брошки – за няколко месеца правят нещо фотогенично и от най-скучния плаж, след което морето си ги прибира и който видял, видял…

Черно море

…поради което за мен лично има огромен смисъл да ги снимам колкото мога повече:

Черно море

Октомври се изниза. Ноември по Южните планини обаче все още си е шаренко…

Сакар

…а неспокойното небе ражда спектакли:

Сакар
Сакар

В средата на месеца за пореден път имах удоволствието да съм част от PhotoSchool. Обичайната ни упражнителна дестинация изглеждаше малко постно:

Родопи

Понякога обаче кадърът ти е в краката, стига да го видиш и да не го настъпиш:

Родопи

Отскочихме и до Батак, където мъглата за малко да обърка плановете, щото беше там, където не трябва:

Батак

Малко след това започвах да си мисля, че съм поприключил с есента за тази година.

Ами не бях. Идиотски топлото време беше довело до там, че няколко храста Странджанска зеленика си бяха казали: “Зае*и, що пък да не вземем да цъфнем ?!” И взели, че цъфнали.

На мен ми трябва много по-малко, за да ми заври в мозъка, та сещайте се “есенна цъфнала зеленика” как ми подействаха. При първа възможност запалихме натам. Храстчетата ги намерихме лесно, но не мина без внезапни спирки:

Странджа

Планината беше подгизнала:

Странджа

И това, за което бяхме дошли:

Странджа

Цветовете бяха малко нефелни, двойно по-малки от пролетните, но фактът си е факт. Както споменах и в първата част, в интересни времена живеем.

От Странджа естествено подбрах спътниците си и се трупнахме на същия плаж до същото дърво, обясних вече защо:

Черно море

Бяхме стигнали почти по тъмно и последва френетично щракане, докато се молех да имам поне нещо на фокус и без прекалено много солени пръски по филтъра. Наложи се да ползвам жокер “помощ от приятел”, но стана работата:

Черно море

Навлизайки в късната част на есента, настройката ми беше като празен лист. Каквото ми сервираше битието, това щях да ям. А то предложи нова играчка и нови места, на които да я тествам:

Есен
Кичестият габър

Това се оказа и последната есенна разходка за годината. Бива. Но трябва още много…

Това ще е и последната публикация за годината. Няма смисъл да правя “2019-та в снимки” предвид спорадичната ми активност, но като се замисля, снимам дигитално точно от десет години, та ще измисля нещо в тази посока.

За сега пожелавам на всички весели празници, позлотворна година и всичко да е точно 😉

Лека.

Posted in Батак, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Родопи, Сакар планина, Странджа, Черно море