Пролет 2020

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Пролетни дюни

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉

Posted in водопад Скакавица, Дарданели, иваниловски водопад, малка скакавица, пейзажна фотография България, Рила, Синеморец, Средна гора, Стенето, Странджа, Черно море, шкорпиловци

Когато техниката има значение *

Една от “любимите” ми класически реплики на утвърдените фотографи е: “Техниката няма значение“. Няма значение нито с какъв апарат снимаш, нито с какви обективи, презапасяването с техника вреди на креативността и т.н. Всички до един снимат с някой от последните модели на избраната марка и притежават двойна цифра обективи, за които все още не е измислена достатъчно голяма раница. Толкова по въпроса.


Сиромах човек – жив дявол

Важно е да отбележа, че съм съгласен с част от твърдението: действително творческият мускул се събужда, когато се действа в режим на ограничения от какъвто и да е вид. Един от любимите ми филми е направен с бюджет по-малък от парите за тоалетна хартия, които похарчи съседа за последната седмица **. Излезте да снимате само с един твърд обектив и ще усетите как започвате да мислите различно и да раждате всякакви начини, за да се справите с конкретна задача.

Тази публикация обаче е за нещо друго.


First world problems ***

Преди години започнах да усещам, че пейзажа ми става все повече като занаят. Имах готова рецепта за всеки сценарий. Добър преден план – вади широкото и го разкрачи на макс; няма преден план – слагай дългофокусния и отрежи нещо. Знаех какво да очаквам и почти нищо не можеше да ме изненада, камо ли да ме развълнува.

Оказва се, че почти всеки, който снима достатъчно дълго, стига до подобна задънена улица. Всеки също така си намира различен начин да излезе: някои просто разширяват географията на снимачния си интерес, други задълбават в различен жанр, трети почват да снимат фасове.

При мен се получи нещо друго.


“Лудите, лудите – те да са живи! “

Често ми се случва да сипя дитирамби по адрес на нароилите се през последното десетилетие малки компании произвеждащи обективи. Схемата им е следната: правим евтини, различни, често нишови стъкла, правим ги добре, намърдваме се в цепнатините оставени от големите батковци, растем, пропукваме статуквото и постепенно ставаме сериозен фактор на пазара. Прекрасни са, да са ми живи и здрави.

Та мотайки се из интернета преди време, ми се мерна заглавие, което съдържаше думи, които принципно нямат място в едно изречение: “широкоъгълно” и “макро“. Точно така. Звучи като оксиморон, но гениите от Venus Optics явно не знаят що е то и някой там си е задал брилянтния въпрос: “Ами какво ше стане, ако …?”

Лично на мен ми се запали стола и натиснах мишката по-бързо от таксиджия – клаксон **** . Оказа се не просто истинско, ами дори по-хубаво от това: 15 mm твърд обектив (чудесно !), изцяло ръчен (дреме ми), F4 (приемливо, да не ставаме алчни), минимално фокусно разстояние 4 mm (wtf ?! не, сериозно…WTF ?!), shift функция (нямам идея за кво ми е, но звучи добре) и о, боже, резба за преден филтър (малка, но мнооого важна черешка). Нещата придобиха съвсем реални измерения, като прегледах и снимковия материал – това си беше съвсем нова визия. Възможностите се разпукаха в главата ми като гъбки след дъжд (по-надолу ще стане и визуално ясно защо). Трябваше да го имам.


My precioussss….

Не след дълго се сдобих с бройка. И сега кво прайм, Свинаров ? Ми почваме да се учим, кво. Първият проблем – фокусно стакване. Оказа се, че хората отдавна са го решили и има достатъчно добър софтуеър. Втори проблем – ми нямаше реално такъв, оставаше да изляза навън и да действам.

Отне малко време преди резултатите да почнат да ми харесват, но знаете как е със свръх-ентусиазма:

Оказа се, че стъклото крие още един бонус: крайно симпатичната звездичка на тесните бленди:

Тука изскочиха и други проблеми: горната сцена освен фокусен стак, изискваше всеки елемент да е поне тристепенен експозиционен клин (а аз за всеки случай правех пет-степенни – излишно усилие), което означаваше, че за един краен кадър, стигах понякога до 120 сработвания на затвора; отделно, всеки полъх на вятъра ме връщаше в начална позиция. Отдавна съм приел, че пълното щастие се случва рядко и трае секунди.

Не след дълго изскочиха и гъбите, и ми се отдаде случай да пробвам кадрите, които първо ми изплуваха в главата, когато разбрах за този обектив:

Вече нищо не беше прекалено дребно за преден план….

…дори мравките:

източна стара планина пролет 2019

Минималното фокусно разстояние от 4 mm позволяваше да се проближа толкова, че наглед обикновените неща да изглеждат красиво:

В много случаи, когато няма материал за макрото, просто си го ползвам като твърд широк обектив, което винаги е добре дошло:

Резбата за преден филтър също влезе в употреба:

Всеки сезон предлага своите благини:

пролет 2019
Горски ирис

И един “зад-кадър” от горната сцена, за да придобиете по-реална представа:

Забавата е огромна и се чудя какво ли още предстои…


За финал, накратко:

  • това не е реклама на Venus Optics, или поне не е платена от тях; историята ми е просто пример как техниката може да ви даде изцяло ново вдъхновение;
  • стъклото не е перфектно, страда от нормалните проблеми на ултра-широкото, както и разни други, но за мен всичко е пренебрежимо пред възможностите, които ми дава;
  • работи се от статив, за поредпочитане такъв, който може да ляга почти до земята и с чупеща централна колона;
  • фокусният стакинг иска от F11 нагоре и много внимателна работа с ръчния фокус (ако пуснат автофокусна версия, която може да се командва с автоматичната стакинг опция на тялото, ще стане песен, но до тогава ше ма’аме неистово)
  • За сглобяването има достатъчно софтуеър, аз ползвам Helicon Focus, но има и други;
  • важат всички утвърдени художествени правила; фактът, че притежавате такъв обектив и сте го овладяли, няма да ви направи кадъра интересен сам по себе си. Ето няколко скучни снимки за пример:
  • макрото все още е за мазохисти, но явно се оказах такъв.

* взаимствах заглавието от това клипче, в което пичът обяснява каква благина е по-високият статив и е напълно прав;

** силно се надявам тази плоска шегичка да загуби смисъл в най-скоро време;

*** питайте гугъл; нашите ширини не попадаме съвсем в тази графа, но не сме и в икономическия г*з на географията;

**** както знаем, това физически е невъзможно.

Posted in пейзажна фотография България