Витоша: Боянски водопад-Златните мостове, Януари

Този маршрут ми е много любим (като се замисля повечето места из България са ми от любимо на горе…).
За самия водопад има две пътеки от Бояна: по-дълга и по-полегата, и съответно по-къса, но по-стръмна. Обикновено избирам късата понеже върви успоредно на реката и е доста по-красиво…този път обаче имаше изненадки. Поради топлата вълна, която мина на скоро, се бяха образували малки рекички, които пресичаха пътя и съответно сега бяха замръзнали, а ледът беше покрит с тънък слой сняг, колкото да не си личи. На първото такова си седнах на глутеусите, а останалата част до водопада мина в опити за разпознаване на останалите подобни капани. Не беше от най-приятните ми разходки.
Водопадът дойде почти неусетно понеже, както казах, бях повече нащрек да остана прав, от колкото да смятам къде съм и колко ми остава. При продължително студено време той замръзва изцяло, като образува два близо двайсет-метрови ледени конуса, които в миналото не снимах добре поради липсата на адекватна широкоъгълна оптика. Тайничко се надявах сега да е точно толкова замръзнал, но не би.
Все пак беше приятен:
Не ми вървеше особено снимането, мъчих го от разни страни, но някак си не ставаха кадри:
Приготвих се да си тръгвам и както обикновено става, направих още няколко кадъра…повече на инат, от колкото от вдъхновение…
На края разумът надделя и реших да потеглям, за да си оставя време за Златние мостове.
По пътя си харесах една заскрежена горичка и отново почнах разгъване на оборудването. При смяната на обективите стана катастрофа – изтървах си тялото на апарата отворено от към огледалото в снега…последва бясно чистене и молене на всякакви богове да му няма нищо. Поизчистих го, снимах и нищо. Бял екран. Паника.
Снимах пак. Бял екран с мигащи участъци. Край.
По едно време ми светна все пак да проверя настройките и се оказа, че съм бил с тези от водопада, където беше тъмно, а сега в светлата горичка просто съм получавал осветени кадри.
Пренастроих, тествах. Снима си. В последвалата еуфория мислено не успях да подмина факта, че понякога мога да бъда такава шматка, че съм опасен сам за себе си…
Все пак горичката:

 Продължих нататък и излязох на една интересна полянка. Реших да пробвам няколко кадъра, понеже ми се стори, че има нещо за снимане:
Тези дървета ми хванаха окото:
Тревички разни:
И пак дървесни фрактали:
И на края тази шишарка:
Позаседях се на това място, времето напредваше, а все пак исках да видя и морената на Златните мостове.
Пътят до там е е лесен и минава бързо.
На самата морена си беше обичайната неделна лудница – хора,  кучета, автомобили. Светлината не ми хареса особено и в умората си изцяло се отказах да снимам. Хапнах в малката кръчма под морената и след едно кафе ми дойде все пак енергия ,и понеже не  ми се прибираше, реших все пак да се вдигна и да поогледам.
Самата морена си беше красива, но все пак за там си трябва по-добра всетлина.
Снимах, колкото да не е без нищо (вреден навик):

Ще я хвана някой път и в слънце…
Разходих се и до близката рекичка, за да видя какво предлага:
Естествено, нямаше да се размина и без някое поточе:

Това беше от този ден – не съвсем успешно, но пък не и пълен провал. Важното е, че след поредицата от глупости, всичко си свърши без произшествия.
Чао и до скоро…надявам се 🙂
Posted in Боянски водопад, Витоша, Зима, Златните мостове

Карлово – х. Васил Левски

“Комунизмът е жив и по-силен от всякога!!! Нещо обаче объркаха чертежа на петилетката и вместо Септември да бъде Май, Януари стана Април…”

Подобни глупости ми се въртяха из прегрялата глава, докато крачех по любимата си пътека в най-топлата зима, която си спомням. Принципно с времето в планината винаги съм с поне две на ум, но сега изненадата беше тотална и не изцяло приятна. Бях екипиран зимно, но на практика беше ранна пролет и това в комбинация с лошата ми физическа форма породи нецензурни мисли всякакви…
Първо, нямаше никакъв сняг…ама никакъв, дори на билото, което през Януари трябва да е бяло, сега беше прошарено. Замръз имаше остатъчен и само по местата, които никога не виждат слънце. “Пак ще снимаш поточета…” си мислех докато надеждите ми за ледени висулки се стопиха. Няма лошо, обичам поточета, но бях дошъл за друго…

Пътеката от Карлово на горе е лесна веднъж, като набереш височина. Стара река предлага безкраен материал за снимане:

Така от бързейче на бързейче стигнах х. Хубавец – приятна постройка, която лесно се снабдява с всякакви глезотии непривични за по-високите хижи. Аз съответно, като едно градско лекенце, не пропуснах възможността за нормалното ми сутрешно кафе:

Малка почивка и нагоре към х.Балкански Рози. Междувременно снимах това любимо дърво, което всеки път заглеждам, като се качвам по този маршрут:

И естествено отново по основната тема на пътуването:

На Балкански рози спрях за един шоколад и се сдобих с неочакван спътник – едно дребно куче се спусна да ме лае от хижата по онзи комплексарски начин, по който лаят всички дребни кучета, но след като го почесах малко по врата, явно се влюби и на тръгване от хижата тръгна с мен. Реших, че само ще ме изпрати до някъде, до където сметне, че му е удобно и ще се прибере, но то постоянно си ме следваше и се качи с мен до х. Васил Левски. Чудех се какво да го правя, но тамошните хижари ме светнаха, че местните кучета често си правели подобни екскурзии.
На път към х.Васил Левски:

На самата хижа пробвах да видя как ще се представи залеза…не бях особено впечатлен, но пък гледката към Големия и Малкия Купен винаги си струва:

Вечерта компанията в хижата беше приятна и както обикновено става, легнахме си по малките часове.
Надеждата ми беше, че рано сутрин температурите ще паднат до -3,-4 градуса и близкият водопад “Карловско пръскало” ще образува малко ледени къдрици, които да снимам…
Като станах, хижарят ме усведоми, че температурата е 7 градуса.На 1540 Метра. Рано сутрин. През Януари. Супер…
Отидох все пак до погледна пръскалото, понеже за мен лично от него почна цялата лудост на тема “Водопади” преди около 15 години…

Надеждата ми да го хвана полу-замръзнал остава за неопределеното бъдеще…междувременно щракнах спътника ми за спомен:

Докато съм бил на водопада, хижарите от Балкански рози са идвали да си го търсят, но сме се разминали. Така или иначе, той не се отделяше от мен, така че шях да им го върна цял като слизам за Карлово. Разбрах, че се казва Ерик.
Дойде време за слизане.

По пътя Ерик само ми се вреше в краката и вършеше всякакви глупости и колкото и да се опитвах да не се привържа към него, все пак не успях.
На слизане минах покрай “Казана”, което представлява голям и дълбок вир и е нещо като забележителност в местността на х.Балкански рози:

И един детайл:

Докато си настройвах статива за последната снимка, нещо не беше наред – целият апарат леко трептеше и като погледах надолу, Ерик беше застанал под статива и го тресеше, като бясно махаше с опашка в търсене на внимание. Как след това да не се привърже човек към подобна чаровна и искрена глупост ?
Междувременно още едно поточе, за да не се отклонявам:

Стигнах Балкански рози, където хижарят искрено се забавляваше с факта, че съм разходил кучето му без да искам. Даже ме почерпи боб и чай, докато почивах. Междувременно, като разбра за манията ми към водопадите, ми спомена за малко известното “Черно пръскало”, което било на близо. Аз съответно веднага се наострих, имах достатъчно време да се отбия и да го снимам. Докато се обяснявахме, стана ясно, че ми говори за “Пръскалото на малкия башит”, което преди години бях пробвал да намеря безуспешно. Сега обаче ме инструктираха подобаващо.
На тръгване завързаният вече Ерик ми хвърли един тъжен поглед…искам да си мисля, че не съм толкова сантиментален, но фактите сочат друго…
След около двайсет минути стигнах притока, който търсех и след като пресякох Стара река по един паднал бор, забих нагоре. Стигнах пръскалото за около десет минути. Изненадата беше приятна:

Мотах, се около час, но бях доволен:

И този ще го повтарям на пролет/есен/зима (ама истинска) и т.н., няма начин…
Оставаше само пътя на долу.
Заваля.
Забързах крачката и нямах намерение да вадя апарата, но все пак направих задължителната снимка от мостчето до санитарната зона:

Частичната запечатка на Canon-а удържа на слабия дъжд, а аз заприпках по мокрите камъни към града. Около час и две-три падания по-късно, бях в Карлово.
Малка вечеря в местно заведение, след това през центъра, на гарата и с влака обратно към работното ежедневие.

Следва…не знам какво, не съм решил още 😉

Posted in водопад, Карловско пръскало, резерват Стара река, Стара планина, хижа Васил Левски, Черно пръскало