Има и такива пътувания – тръгваш с огромна кошница, вярваш, че този път няма как да не се случи нещо, напъваш се здраво…и се изпускаш.

След студения фронт, който мина, имах страхотни надежди за Крушуна и съответно хукнах на там. Виждал съм го замръзнал по снимки и исках да се запиша и аз с няколко кадъра. Явно обаче закъснях с два-три дни понеже нямаше нищо общо.

Да почна отначало обаче.

Пристигнах в Ловеч над вечер и реших да се поразходя из нощния град.Осветлението на Закрития мост предлага много забава:

Нов съм за нощната фотография и от цялото щракане, едва успях да харесам два кадъра и то след доста кълцане:

На другия ден хванах за Крушунските водопади. Очаквах ледени катедрали след този студ, но не би. Явно трябва да съм там по време на самото замръзване понеже въпреки сравнително ниските температури, беше започнало да се топи.

Явно това ми се превръща в принцип: “Ако голямата картина те дразни, цели се в детайлите…”

Поснимах още малко висулки на инат, след което напуснах обиден 🙂

Предния ден се бяхме чули с един приятел от Тетевен, който ме покани да поснимаме местните красоти и съответно поех на там.

Отскочихме до водопада Козница да видим как ще се представи, но светлината липсваше…все пак беше приятно да се види ледената колона:

 И от Тетевенските водопади не излизаха кадри, при което с приятеля ми решихме, че няма какво да ги мъчим и сипейки люти закани за пролетта, прибрахме стативите и се върнахме на топло.

Пътуването като цяло беше фотографско разочарование, но компанията на прекрасното  му семейство компенсира за всичко. Тук е момента да им благодаря за подслона, храната, постоянните майтапи, както и потресаващата колекция от снимки на баща му (бивш съдебен фотограф) – след като ги разгледах, кълцаната наденица имаше различен вкус 🙂

Хайде лека и доходна 🙂