Минаха месеци от последната снимка, която си харесвам и летаргията ми започна да дразни дори близките ми.  Благодарен съм им, че в неделния следобед ме изритаха извън града, за да пробвам все пак нещо да заснема. Отправихме се естествено към най-лесното и близко място – язовир Жребчево. Както обикновено на отиване през минута ревизирахме облаците, които изглеждаха много обещаващо и се ругаехме един друг, че ще дръпнем дявола за опашката с очакванията си…този следобед обаче рогатият явно си имаше други забави и не ни развали снимането.

Директно тръгнах към конкретни местенца, които съм снимал залезно преди години, но заварих грозните резултати от местната ромска фауна – от красивите разклонени дървета бяха оставени само пънове.

През 2011 изглеждаше така:

Ето как изглежда сега:

Изводите са ясни.

Все пак нещо прекрасно започваше да се случва и трябваше да се помъча да го оползотворя:

Зарята обаче се оказа в друга посока и се наложи да поджапам в калта, докато намеря нещо подходящо:

Останалите снимки са сходни, но нямах много възможности за маневри:

Сега ме е яд, че не обърнах повече внимание на тези отражения, но все пак няма как да съм недоволен от този залез:

Малко неща са по-приятни от това да прекратиш налегналата те суша с нещо подобно и Жребчево за пореден път се оказва спасителната дестинация. Мога само да се надявам зимата да не е прекалено студена, за да не останат още по-ниски пънове…

Лека 😉