…в която обаче много снимки на светулки няма да видите :/

Започнахме пътуването си без да рискуваме с локациите и избрахме същото място, където ги снимах преди година.  Докато чакахме да се стъмни естествено не се сдържахме и направихме първата морска баня за сезона. Иначе светулките отново си бяха там и отново образуваха галактики танцувайки между дърветата…съответно и кадърът ми стана тип “отново” – различната фаза на луната далеч не помогна за разнообразието на визията:

Леко се поиздразних на резултата и решихме, че трябва да сменим мястото. По никое време запалихме към сърцето на Странджа на гости в Малко Търново. Малко преди града пресякохме мост, от които се откри интересна гледка, която обаче на снимка не се получи толкова мистично, колкото я усетих в момента…може би маааалко се бях повлиял от факта, че е полунощ на петък 13-ти…

В Търново пък се случиха такива хора на едно място, че си стегнахме пресите от хилежи, но това са истории за вътрешна консумация 🙂 Нашата цел си оставаха светещите бръмбари и съответно изкарахме деня в търсене на възможни локации и разглеждане на някои от древните местенца, с които тази планина изобилства. По пътя изскачаха подобни красотички:

А за моя лична и особено приятна изненада се оказахме близо до водопада Докузак, на който се злобех от години, но му се разминаваше. Реката и гората наоколо бяха интересни, което на практика щеше по-късно през деня да спаси пътуването от към фотография:

Лично аз по някакви причини твърдо вярвах, че в Странджа ще намерим изобилие от буби и е само въпрос на време. Харесахме си една гора над града и зачакахме края на деня. Времето естествено отнесе плановете ни със силата на лятна буря и твърдата увереност постепенно беше изритана от съмненията, че все пак може и да не сме избрали правилното място. Постепенно везните наклониха към гората с водопада и това се оказа лично за мен решението, което спаси пътуването откъм снимки.

Докато се мотах край Докузак щракайки разни баналности, изведнъж небето в пролуката над водопада се запали и на мен малко ми трябваше, за да се наредя отново. Резултатът както вече споменах, спаси положението:

Малко по-късно се появи и една светулка. Една. Подозирам, че сме я докарали с колата от морето…

На другата вечер се върнахме обратно към Ропотамо, където обаче се заформяше поредната буря. Щракнахме едно клише, за да се запишем:

И заваля. Оставихме техниката на сухо и се разходихме разузнавателно за да видим какво все пак се случва по-дълбоко в горите  и това в последствие се оказа едно много мъдро решение, резултатите от което обаче тепърва ще обработвам.

За сега лека от мен 😉