Предния нискокалоричен отчет завърших с крехка надежда за по-добри резултати през месец Май…светлината в тунела този път не беше товарен влак и понеже отдавна не съм сипвал с големия черпак, крайно време е да да го направя.

Първото пътуване за месеца започнахме от малко известната местност “Пиринешки джендем” край Попово. Бях минал тук през зимата и горе-долу имах идея какво да очаквам, но пак бях изненадан. През Януари успях да намеря само един от местните водопади, като бях пропуснал най-интересния. Този път не се разминахме и след малко глиганско слизане, се озовах в подножието му – оказа се впечатляваща каскада, която при повече вода бих класирал сред челните места по красота:

EA3A0391

Източниците казват, че височината му е 36 метра, но не знам от кое стъпало е измерена, а и не ми е особено важно – въпреки трудния си достъп, мястото е прекрасно:

EA3A0386

…мечтая си за влажна есен.

След обратното изкачване, се върнах да заснема и каскадата, която бях посетил зимно – очаквах повече вода, но не би, наложи се да импровизирам сериозно, за да се получи нещо прилично:

zlaten

Наричат този водопад “Златния” заради жълтия цвят на скалите, от които се излива. Намира се в доста по-подходяща за нормален туризъм местност, облагородена с беседки, пейки, огнища, навеси, полянки и т.н., дори косят тревата прекрасните му хора.

Пътуването продължи на Запад към Велико Търново, където човек може да се забавлява по фотографски целогодишно. Имах идея да пробвам изгрев на Хотнишкия водопад и проблемът ми е, че набия ли си нещо такова в главата, ставам като глупав кон с капаци; не се възползвам от това, което е пред мен, а до дупка гоня разни ефимерности. Конкретно в случая вместо да си потърся по-подходящо място за този изгрев:

EA3A0429

…аз продължих към предварително зададената цел, където се натресох на изненадващо безличен момент. Накратко казано, човек трябва да е гъвкав, иначе по-скоро рано, отколкото късно ще се умори от постояните удари в ръбовете на причинно-следствеността.

Денят продължи към Дряновския манастир, който минахме като нормални туристи и приключи на Къпиновския водопад – място, което не бях посещавал над десет години. Бях решил да чакам залез. Тука е важно да спомена и за търпението – другото много важно качество, което по-скоро ми липсва. Обикновено почти винаги съм на пета скорост в стремежа си да покрия повече места, да извлека повече материал и да запълня времето си максимално плътно. Ами няма особен смисъл, резултатите са същите, само че съм изхабил повече енергия. За това този път просто седнах и се слях с мястото в оставащите до залеза часове и в резултат имах шанса да наблюдавам научно-популярен филм на живо – вировете край водопада бъкаха от животини, които общо-взето или преследваха, или биваха преследвани, или пък се занимаваха с напълно непонятни за мен неща, които въпреки неразбирането ми, бях сигурен, че са просто част от ежечасната борба за оцеляване. Ако има кой да ти обясни какво точно се случва край теб, съм убеден, че ще се насладиш на драми, които биха трогнали и най-развинтените умове.

По някое време дори поснимах:

EA3A0476

Сигурно час изкарах в щракане на безкрайните вариации от спирали, които рисуваше пяната по повърхността без да подозирам какво щеше да ми се случи седмица по-късно.

На връщане минавайки Шипченския проход, не се сдържах и спрях почти на пътя; гората още се разлистваше и десетки видове цветя бързаха да си минат по реда преди небето над тях да се е затворило:

EA3A0543

Слизайки обратно в южна България почвах да се замислям къде да изчакаме поредния залез; вариантите ми бяха все места, които не носеха добро предчувствие, а и беше непоносима жега, за това директно завих отново към Балкана – като ще е тъпо, поне да не е горещо. Наблизо ми беше Христовския водопад, който вече бях претарашил по-рано и не ме вдъхновяваше. За да се изритам от негативното настроение, което ме беше заклещило, продължих без особена посока по непознат път и след малко “ти да видиш!”,  оказахме се на мястото, на което е трябвало да бъдем, а именно, прекрасна, зачукана-в-нищото полянка осеяна със стотици глухарчета. Разпънахме кервана и се насладихме на два от най-приятните и лесни снимачни часа, които са ми се случвали:

EA3A0645---Copy

Резултатът си крещи: “ПРОЛЕТ !”, което всъщност беше и основната цел на пътуването. Прибирането след такова снимане винаги е песен.

Започнах да се ослушвам за следващата посока. Прогнозата каза: “Гръмотевични бури над Източни Родопи”, което приех като покана. Запалихме отново към село Женда  с идеята за нощно снимане на прекрасната скална гъба “Асар кая”, която бяхме посетили предния месец. Пъплейки нагоре по тесния асвалт, точно пред нас се образуваше масивен градоносен облак и стихията не закъсня. Хубаво е човек да си е в колата в такива моменти. Оставаше обаче проблемът с промяната на плановете, понеже бурята заплашваше да се проточи. Решихме да слезем на Дяволския мост, за да може поне ако вали, да нощуваме под навеса до моста.

Карайки към Ардино, бурята отмина, а Родопите започнаха да ни се откриват в рядък еуфорично-мъглив момент. От всяка речна долина се вдигаха дъждовни изпарения на талази, а слънцето пробиваше през разкъсаните облаци, за да образува фрактални дантели от сенки и лъчи…абе красиво, к’во да обяснявам.

Слязохме на моста, а аз хлъцнах при вида на реката: цялата повърхност на вира беше покрита от пенести мехури – нещо, за което съм мечтал точно тук. Сложих тъмните очила на обектива и се захванах за работа.

Предупреждавам, че в следващите редове може и да ви писне от подобни снимки, но за такъв момент нямах намерение да се пестя:

EA3A0701

Залезът отстъпи на синия час:

EA3A0726

В небето започнаха да се трупат нови обещания за дъжд…

EA3A0747

…който обаче учтиво ме изчака да се наснимам преди да завали.

Нощта мина за секунди и вече бях буден чакайки изгрев. Не се получи нещо интересно в небето, но постоянните мъгли спасиха положението:

EA3A0927

EA3A0891

В един момент осветлението стана почти студийно:

EA3A0942

За капак се довърших с един от обичайните ракурси, който обаче изглеждаше свежо заради нивото и калния цвят на водата:

EA3A0949

Последва рядък момент, в който имах нужда да си почина от снимане. Дай, Боже, повече такива 😀

Решихме втората вечер да се върнем на Женда, за да пробвам все пак нощните си планове. На пръв поглед мястото е много гостоприемно за палаткуване, докато не се сблъскахме с кафявата реалност на минираното поле оставено от местното стадо крави. Смешно, но факт, разпънахме палатките на единствените що-годе чисти няколко квадратни метра, а през останалото време следваха диалози от рода на:

“- Умната от ляво, почти го настъпа.

  – Ми сефте, преди малко изгорях…”

Наложи се дори композицията на снимката да съобразя с този глупав факт:

EA3A0990

Постепенно нощта настъпи:

EA3A1038

И стана ясно, че нощна снимка няма да стане. Навих си часовника за лунния изгрев и легнах.

Някъде в този момент в резултат на еуфорията от изминалия снимачен ден, се оказа, че съм направил поредната грешка: за да не се мотам излишно в тъмнината ставайки да снимам, оставих апарата си до мен. Лунният изгрев не предложи нищо интересно и в просъницата не го прибрах в раницата, както е задължително да се отнася човек към скъпите инструменти. Точно преди изгрев заваля, но на Изток хоризонта прозираше и изгревът успяваше на моменти да пробие. Знаех, че над мен трябва да има дъга и трескаво се заприготвях. В този момент ме зашлеви резултатът от въпросната грешка: кондензът в палатката беше протекъл по тялото на апарата и съответно той се държеше странно – не превключваше режими правилно и правеше каквото си иска.  Реалността на пътуването рязко се смени: блаженството отстъпи място на отчаянието от пропуснатия момент и неясния проблем с техниката. Междувременно дъждът се усили, което добави ново наказание: сгъване на палатка и прибиране до колата в кал, от която не беше ясно дали ще излезем успешно на шосето. Както казваха в “Улицата”: “Дорде се усмихнеш, вземеш, че се озъбиш.”

За щастие всичко се размина, издрапахме успешно от калта, аварийното подсушаване даде резултат и техниката заработи. Прибирането мина успешно.

Снимачният месец обаче не беше минал.

Няколко пъти се помотах из Ямболските полета изкушен от случващото се в небето:

EA3A9396

И всеки път си казвах, че ще е за последно раздразнен от безличния пейзаж…така де, колко тъпо трябва да е наоколо, че да пропусна цели три дъги ей така, ‘щото не мога да ги наместя в кадър ?!? Искам Бат’ Бойко или да докара морето до Ямбол, или да смени Бакаджиците с  Белоградчишките скали, иначе няма да гласувам !

Към края на месеца се наложи да посетим морето, за да се подготвим за лятото, където за пореден път се убедих, че през лятото всъщност там е най-грозно. Ако искате да усетите пълната красота на морския бряг, правилният месец е Май:

EA3A9454

Мисля, бихте се съгласили, че има за какво пейзажистите да се кълнем точно в този месец. Ммм ?

Лошата новина в края на Май е, че обикновено пролетта свършва. Лятото ми е противоречив сезон, мразя го, харесвам го, пак го мразя…каквото – такова.

 

Лека от мен 😉

One thought on “Май 2015

  1. Тоя Пиринешки джендем с още толкова вода директно влиза в Топ 3 на българските красавци! Жалко че е толкова далеч, за да се отреагира навреме… От близо 2 години съм си го набелязал, но все не ми се отваря път натам. А за пяната на Дяволския мост ако знаеш как ти завиждам…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *