Последният пролетен месец започна с това прекрасно събитие, което така ме вдигна, че се напънах да му родя отделна публикация.

Юни напредваше със средно по около двайсет и четири часа на денонощие, а аз по инерция от последните пет години зачаках да почне размножителния сезон на светулките.  Пейзажните фотографи сме малко като земеделците: освен по обичайния ежедневен битов ритъм, животът ни повече от на останалите хора танцува и по един по-ниско честотен, бавен, равноделен, но доста синкопиран ритъм – този на сезоните и различните фотографски изкушения, случващи се ежегодно. В бъдеще на това ще посветя отделна публикация, като събера достатъчно типични кадри, за да илюстрирам идеята.

Та докато си чаках светулките, в един не особено мързелив неделен следобед случихме разходка до Синия вир на Медвен без никакви очаквания. Натъкнахме се на отбор здрави младежи, които до късните часове на следобеда се хвърляха в хипотермичните планински води може би за удоволствие, но като че ли повече за чест, слава и обещание за “още нещо” – все пак не липсваха обичайните девойки, абсолютно фундаменталната мотивация за всеки момък колебаещ се дали да рискува сърдечен арест или просто да си порка мирно край брега.

Водопадът беше слаб, Май беше сериозно сух, а Юни дори по-сериозно, небето над водопада се изчисти и единствената причина да останем до залез беше, че все пак сме дошли и ще изтърпим още малко. Естествено в такъв момент, нещата се случиха с обратен знак и липсата ми на очаквания и претенции бе наградена от чудесни облаци, на чудесно място, в чудесен момент.

Резултатът:

-0071

Ей такива десертчета най ги обичам.

Та продължих да си чакам бубите и в един момент си стана време за тях. Проверих си архивите и точно в същия ден като миналата година отново бях паркиран в сумрака на гората. Композицията беше готова, слънцето залезе и дойде моментът, в който постепенно от всички страни в гората се включваха стотиците  миниатюрни зеленикави блицове…

Само дето “стотици”-те всъщност се оказаха единици. Бях озадачен. Все едно отиваш на дългоочакван концерт примерно на Metallica, а те излизат с две кухарки, банджо и една тарамбука, и тихичко започват да сричат кънтри баладки. Казвах си: “Спокойно още пет минути и тръгват” и така четири пъти.

Отказах се от снимката и тръгнах на обход да видя все пак дали изобщо нещо се случва някъде в гората или просто тази година по някаква причина положението ще е такова. Надявах се популациите просто да са се изместили някъде наоколо и всичко да е наред, но не беше, просто бръмбарите бяха малко. В главата ми се родиха следните варианти:

  1. бях подранил – малко вероятно понеже три години под ред всичко се случваше строго в този времеви период;
  2. бях закъснял – малко вероятно, защото виж 1. ;
  3. тази година са по-малко поради нещо, което е фундаментално различно в сравнение с предните години;
  4. нещо съвсем друго, което няма как да ми го разбере кухата глава, понеже нямам нито мозъка, нито информацията.

Единствената сериозна разлика, за която се сетих е споменатата по-горе сериозна суша, от която бяха белязани и Май и до този момент – Юни. Нямам идея дали това е реалната причина, но фактите са тези: епизод “Светулки 2015” се оказа зле режисиран и почти без главни герои.

Ходих две вечери и ето резултатите:

EA3A0115

И от втората вечер, може би единственото място, където все пак имаше някакво съсредоточие на светкащи, похотливи бръмбарчета:

EA3A0142

Оказа се, че и толкова не ми се и снимат всъщност и не защото гроздето е кисело, а защото все пак последните няколко години през Юни правя едно и също и на петата някак си се оказа, че може би трябва да разнообразя.

Нямах конкретни идеи за нещо фундаментално различно (то пък и какво ли такова мога да измисля в границите на трикольора ни), за това просто се пуснах на вече узрелите лавандулови полета. За който не знае, оказва се, че България през последните години се е превърнала в износител нумеро уно на лавандулово масло, а ?! А ?!?!?!!? И това въпреки постоянните опити на ромската фауна да се възползва от насажденията за собствените си научни цели. Голямо браво на БГ-предприемачите, от името на цялата пейзажно-фотографска пасмина, благодарим !

Ето и малко снимки:

untitled-1087

И с леко клиширания близък план с маргаритка:

untitled-1149

И с още по-клишираното, но крайно нужно за целта самотно дърво:

untitled-1152

untitled-1192

Скучно небе, но това е положението, поне не сме капо.

Дни по-късно се излюпих на едно местенце, което открих за себе си прекалено късно миналата година – Меките скали край Варвара. Планът за това лято е основно да гоня пейзажи там, а както всички знаем, плановете имат вроденото свойство да се провалят с всички нюанси на скалата между тихата безславност и грандиозната, иронична елегантност, та да видим.

Ето опит едно, показвам го като жертвоприношение към боговете на причинно-следствеността, за да ми пратят по-яките облаци следващия път:

untitled-1211________________________________________________________________________________

Така, теглих горе една черта, защото всичко написано до тук, избълвах около седмица преди края на месеца понеже знаете как е човек като има работа – изведнъж дейности като чистене, мотане, мрънкане в блог или дори съсредоточено зяпане на работеща пералня придобиват неустоим чар.

Та относно светулките – ами показаха се гадовете. Случайно от мои познати разбрах, че минавайки през същата гора изненадващо са се натъкнали на нормалната феерия, същата тази, която седмица по-рано все още я нямаше. Значи все пак по някаква причина сезонът им се беше изместил назад във времето и бях подранил (макар че на мен ми се ще да вярвам, че съм ги призовал с ритуалното си мрънкане), а освен това и някак си изведнъж ми се приснимаха отново…ти да видиш. Отново вечер след вечер запрепусках чинно из горите тилилейски, ругаейки стадата диви прасета и спорадични сърни достатъчно нахални да ми влизат в личното пространство (Антропоцентризъм форевър !…или поне докато не се появи някой по-голям глиган или елен да ме сложат на място).

Първият път както обикновено абсолютно издъних, но поне се запознах на живо с въпросните пичове, които също бяха решили да направят повторен опит за снимане на буби. Все пак си беше забавно, оказаха се готини типове, което винаги е огромен плюс.

Втората вечер се гмурнах соло в тъмнината и в почти последния момент преди да се стъмни си намерих нещо като композиция:

untitled-1551

Има две основни причини година след година да ходя почти всяка възможна вечер по тези места: 1. струва си, красиво е, а е прекалено за кратко; и 2. все още ми липсва кадъра, който да ме изпълва максимално и след всеки неуспех или полу-успех започвам да мисля нови схеми за предни планове, ракурси и ала-бала само и само да измъдря нещо различно.

На третия опит пробвах с пълен дефокус на всичко, роди се това:

untitled-1646

На четвъртия път си харесах едно умряло дърво…всъщност бях го харесал още преди години, но сега “видях” композицията, която искам:

untitled-1845

На петата вечер (и общо седма за сезона) почти се бях отказал поради липса на идеи, но на връщане спрях този път на живо дърво, което съм подминавал в гръб впрез цялото време, но този път не му се размина:

untitled-2047

И май това ми бяха светулките за тази година. Епизод “2015” започна с лоша изненада, но свърши добре, просто операторът беше леко подранил на снимачната площадка. До година – както дойде.

Междувременно ясното лятно време леко подхлъцна, без особени експлозии, но все пак се поошариха нещата. Дни преди това бях завил по едно апокрифно черно пътче, което ме изкара на едно чудесно малко заливче, където бях сигурен, че могат да се случат едни прекрасни работи. Първият опит горе-долу ми хареса:

untitled-2207

Не са много такива спокойни гьолчета по морето, които образуват подобни отражения:

untitled-2213

На следващия ден времето все още се колебаеше дали да се оправи и образува този залез:

untitled-2239

Интересното обаче би трябвало да е по изгрев, така че, надявам се, предстои.

Облаците, които украсиха залеза, продължиха и през лунната нощ, та въпреки тъпичкото място за снимане, не можах да се сдържа:

untitled-2279

Последният ден от месеца започна както обикновено: морското крайбрежие започна да се пълни с надъхани джулайци готови да изпразнуват живота си. На мен погледът ми обаче постоянно се лепеше от едно интересно облачно нещо към хоризонта. След кратък размисъл, реших да пробвам едно място на река Ропотамо, което ме дразни от доста време докато минавам покрай него, та стана ясно, че му е дошъл реда:

untitled-2296

И малко по-късно, когато червеното се опита да пробие полу-успешно:

untitled-2318

Прекрасно речно завойче, мисля, че ще го повтарям.

Ще си позволя да съм оптимист и да броя лятното начало за успешно, жегите предстоят, но в главата ми е хладно, така че няма лошо.

Лека от мен:
untitled-1157

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *