Винаги ми е било странно, когато някои от познатите ми пейзажисти са изгрявали с изречения от рода на: “Нещо не ми се снима, в дупка съм…”…Как пък няма да ти се снима, к’во ви става бе, има ли изобщо такова нещо !? Ами оказа се, че има.  Факт е, че от Януари до сега последното нещо, което ми се правеше беше да посегна към раницата с техниката и да запраша на някъде. Земята си се въртеше, кеф ти изгреви и залези, но толкова забавно-равнодушно ми минаваха, че се изненадвах. Имаше време, когато само при вида на облаци в небето ми забълбукваше нещо в мозъчния ствол, но последните месеци минаха без никакви подобни сърбежи. Философски реших, че няма да се напъвам и ще изчакам момента, в който отново мисълта за снимане ще ми образува онези приятни вълнички в гръдната област.

Така си дойде пролетта – първоначално тъпо гореща, след това – излишно студена, та дали от този контраст или от почивката, лека по лека взех да се замислям за дестинации. Не че ми трябва особено да планирам, в главата си имам десетина готови във всеки един момент. Избрах, “изненада”,   да почна отново по водопади, а най-близкият все  още не посетен беше Куза скока. Газ към Източния Балкан.

Около 150 км. по-късно паркирах в село Поляците и се огледах за живи души. Приближих един дедо с въпроса “Как да стигна до водопада ?”, при което той ме изгледа все едно го питам как да се кача на Монблан.

“Има едно дере, ама далече е, много далече !”

“Колко да е далече, виж тука на картата, че е зад оня хълм, няма и един час…”

“Аз не разбирам много, не знам.”

Винаги ми е било мило като срещна хора живели почти цял живот в радиус от 4-5 километра…

Та хукнах си по пътя – табели няма, кал до колене, слънцето прежуря, зяпам си една разпечатана карта и си свиркам. Ок, ама в нито един момент не се чува течаща вода. Реших да се забия колкото се може надолу в дерето докато стигна дъното. След десетина минути мотане из бодливия подлес, хлъзгане по невидими камъни, стотина подранили комари и още толкова ругатни, взе че се чу познатото бълбукане – рекичка ! Ами сега, нагоре или надолу е водопада ??  Хващам надолу и за късмет се оказвам прав, след още десетина минути по течението излизам над каскадата. Губя още известно време и нерви за да изляза под нея и готово, водопадите които не бях виждал, намаляха с един.

Рядко ми се случва да посетя изцяло ново място без дори да съм го видял на снимка (то като се замисля, едва ли има такива места вече), но винаги челната среща на живо е различна от това, което ми се е образувало в главата от предварителната подготовка. С неприязън установих, че за пълния му блясък съм закъснял с около ден, но Куза скока е от тези водопади, които трябва да посетите докато вали из ведро, защото бързо се изтичат.

Време беше да си припомня какво се прави:

Приятно местенце от където и да го погледнеш:

И една панорамка за довиждане:

През цялото време имах един забит пирон, че трябва да се връщам през същите джендеми, докато случайно намерих нещо, което се оказа направо магистрала до водопада. Точно така, има лесен и бърз път, стига да го знаеш. Тъпо, Свинаров, но това е положението, някои неща стават по трудния начин.

След трийсетина минути леко припкане бях отново в колата и кръгом обратно в градския живот.

За да не сте разочаровани, съветвам всеки, който иска да посети Куза скока, да издебне момент на сериозни дъждове – тогава хем има шанс да тече и да е зелено наоколо; подозирам, че през есента е много сериозна рядкост да се хване работещ, което е жалко пред вид чудесната гора.

Успех и умната 😉