Колебаех се дали да пиша изобщо предвид слабата фотографска година, но в края на краищата традицията няма да е традиция, ако не се поддържа особено в по-трудните моменти.
Зима 2016 беше постна, както обикновено за мен през този сезон, но пък малкото възможности резултираха в един по-качествен кадър от Полска Скакавица:
От там ще запомня абсурдните БДЖ моменти (ама наистина, как замръзва влак ?!), високочестотните писъци на снега под стъпките ми при минус двайсет и седем по Целзий и репликата на един местен, който видя водопада и каза: “Ааа, ама той не е замръзнал, преди години беше станала колона от горе до долу и го катерехме…”
От този сезон не взех нищо повече.
Пролетта беше по-дашна, което е и самият смисъл на пролетта изобщо:
Срещнах се отново с Тишо Младенов на необичайно за него място, а именно по морето…и естествено снимахме в обратната посока:
Познанствата между пейзажисти са странни, но за това може би друг път.
Сезонът продължи с изненадващи гледки на стари места (тези цветя са наистина толкова ярко цветни):
И завърши отново по тъмно в светулковите гори (глиганите стават повече от светулките и ше се караме):
Лятото за разлика от предни сезони се оказа по-заето:
Стрелях от упор по залезите (лесно):
Ставах за изгрев малко след като съм си легнал (поне беше топло):
За първи път успешно щракнах Персеидите (нови хора, нови места, голям кеф):
Проследих в снимки почти целия жизнен цикъл на най-красивите тръни изобщо (мислени са от художник-математик, сигурен съм):
И на края се оказа, че съм се замислил доста дълбоко за собствения си фотографски поглед (без особени резултати, но надявам се, ще дойдат):
Есента по морето започна по-рано:
Забих се по места, които не бях посещавал като че ли от преден живот (до голяма степен всъщност е вярно):
През останалата есен просто не снимах (освен транзитно, но се брои):
След което настъпиха празниците и великото освинване, от което явно отърване няма. За сега.
На който е стигнал до тук, за много години, жив и здрав, и повече хубави неща да ти се случват!
Лека от мен 😉