…и обща ревизия на почти изминалите дванайсет месеца като цяло…някак си не върви след две публикации за цяла година да направя една отделна в стил “Годината ми в снимки”, така че ще наруша традицията.

 

Надали ще изненадам някой като си кажа, че през Юли пак снимах светулки, и пак в резерват Ропотамо…не се заричам, но мисля през следващата година, ако отново ще гоня буби, да е по нови места – в гората на Ропотамо вече започнах да именувам сърните и глиганите.

През този светулков сезон ходих само три вечери, а за показване горе-долу стават резултатите само от две от тях:

Тая гора определено трябва да я оставя да “почине”.

Лято 2017 беше наказание за фотографите, кратко и ясно. Морето рядко беше нещо различно от тепсия, а на Пирин видяхме на два пъти по половин облак.

Тук-там се намираше по някоя троха за гладната ми фотографска душичка:

Това горе между другото  е плажът от “Оркестър без име”. Факт.

А това долу е едно от любимите ми пирински езера – не се сдържах въпреки “туристическия” изглед на снимката:

Не се сдържах и да не се побъзикам отново със стотиците рибенца – глупави са като кокошки, но в пъти по-забавни:

Август също мина тягостно с леки разсейки:

Още един факт – оказва се, че Черно море също има свой приливно-отливен цикъл – амплитудата му обаче е около десет-петнайсет сантиметра – малко, но от сърце. Забелязах го като правих тази снимка:

На другия ден този рошав преден план вече беше под вода:

Та така де, пазете се, може да си намокрите чорапите, ако не внимавате.

Някъде по това време за първи път щракнах и още нещо, за което мечтая от години, но резултатът е далеч от каквато и да било художественост, така че всичко предстои. Трудничко е, но има начин и това за сега е важното.

Август се изниза и както си му е ред, Септември донесе малко разнообразие в небето. Залезите почнаха да придобиват онзи леко студен оттенък, а цветовете да остават няколко минути повече:

Случи се и традиционната нощ, когато арапейците изпращат сезона пеейки “Оставаме, остааавамееее !”, след което палят колите и си тръгват.

За мой късмет нощта предложи чудесна буря на хоризонта:

…докато някой не включи някаква лампа, която поразвали пейзажа…

…след което обаче арапейците запалиха “последния огън” и нещата взеха, че придобиха приемлив, дори прекрасен вид:

След което дойде Октомври. А този месец значи есен.

Първо я подгонихме в Родопите, където щракнах едно водопадче, което до преди  година мислех, че не е там, където е, но това е друга история за две Белици и няколко мечки…

Водопад Гюмбертията анфас и леко не-точно-анфас:

Междувременно гледката от хотелската тераса беше тази:

А на сутринта – тази:

Родопите човек може да ги снима и по гащи от терасата.

През Октомври цветовете вече се задържат достатъчно дълго, та човек да поосмисли композицията си:

Освен ако не е втръсналото самотно дърво в пусто поле, което или центрираш, или не (аз напоследък само ги центрирам…):

Дойде и Ноември, който пак значи есен, но в ниското. Новородената ни Ямболска Фотографска Общност  се занесе по долното течение на Тунджа, за да гони мъгли. Хванахме ги мъглите:

Хванах си и разни детайлчета от типа “аз много си ги харесвам, щото са си мои”:

От реката, пленерът се изнесе към Сакар, където центрирах поредното полско дърво:

И “залязах” на Палеокастро, който по това време на годината гледа към залеза:

По-късно през месеца се разходихме и до едни отражения, където обаче дърветата бяха с прекалено много листа, за да стои добре:

А след това отново бях част от забавата на PhotoSchool.BG, този път в Димитровград-Хасково. Чудесни хора има и там. Има и брезички:

През Декември снимам рядко. Този няма да е различен и това ми става все по-ужасна мисъл. Декември трябва да се промени ! (считам го за новогодишно обещание наред с отслабването, спирането на вредните храни и т.н….тоест а дано, ама…..)

 

Пожелавам на всички 2018-та да е по-добра от 2017-та, което не е хич висока летва.

Наздраве от мен 😉

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *