Перфекционизмът уморява, а подозирам, че и убива…вижте Стийв Джобс*.  Поради това ще Ви занимая с един мой любим кадър, който не попада точно в графата “перфектен по всички параграфи” (авторката има доволно количество такива, както ще се убедите, ако щракнете линкчето на края),  но винаги когато се сетя да си го отворя, като му се нагледам, го затварям…след което пак си го отварям и си го гледам още малко.

Става въпрос за този кадър на Галя Велева:

Забравени мостове

Някой би казал, че е леко претрупан и би бил прав, но за мен в този случай това е с нулево значение, а и  една от най-сложните задачи в пейзажното снимане е да се опрости кичозната по принцип природа.

Всъщност за разлика от друг път нямам намерение да чепкам всички причини, поради които тази снимка ми е любима. Цветове, водещи линии, композиция – тези неща на повечето хора са ясни.

Има една основна причина и тя е водопадът от мисли на тема “преходност”, който се изсипа първият път и всеки следващ от тогава, когато я гледам: хората сме склонни да олицетворяваме природата, да си мислим, че тя ни “приема”, “посреща”, слънцето ни се “усмихва”, морето ни “целува”, гората ни “шепне”….. краставици под налягане 😀 . Природата е такава, каквато е, ние сме част от нея и то далеч не най-важната. Имало е нещо преди нас, и ако не внимаваме,  ще има и след нас, просто ще е друго…и мостовете, които сме построили няма да издържат дълго.

Повече от Галя може да видите ТУК.

 

 

* Извинявам се за тъпата шега, друго не родих :/

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *