В първата част стигнахме до Витоша и прекрасните и шарени гори. Сега продължаваме към Балкана, морето и къде ли не още…есента има хиляди лица, които заслужават хиляди портрети…

През втората половина на Октомври нашата малка, но бойна организация си спретна традиционния есенен пленер, този път в Котленския Балкан. Тънките сметки да нацелим пиковите цветове в тази част на Стара планина се оказаха смешни. Горите там варираха от стопроцентово зелено, до късно-есенно изгоряло. Спасихме се в малките букови островчета, където нещата изглеждаха прилично:

И тук да напомня: бършете си челните лещи редовно, че…. Като се замисля, щях да съм доста по-добър фотограф, ако следвах всички съвети, които давам 😀

Нереалната суша направи разходките по Медвенската река доста леки и приятни:

Стигнах и до места, които години наред бях подминавал:

Прилично пленерче се получи. Май ще ги зачестим.

Последва първи набег до Странджа. Огромна част от чара на тази планина е в малките симпатични рекички, които я прорязват като кръвоносни съдове. Конкретно сега разгледах малка част от Младежка река – нещо, което отлагах от години:

Есента тука беше само календарна:

От Странджа директно се спуснахме към морския бряг, където си бях фиксирал едно интересно дърво:

Обожавам такива брошки – за няколко месеца правят нещо фотогенично и от най-скучния плаж, след което морето си ги прибира и който видял, видял…

…поради което за мен лично има огромен смисъл да ги снимам колкото мога повече:

Октомври се изниза. Ноември по Южните планини обаче все още си е шаренко…

…а неспокойното небе ражда спектакли:

В средата на месеца за пореден път имах удоволствието да съм част от PhotoSchool. Обичайната ни упражнителна дестинация изглеждаше малко постно:

Понякога обаче кадърът ти е в краката, стига да го видиш и да не го настъпиш:

Отскочихме и до Батак, където мъглата за малко да обърка плановете, щото беше там, където не трябва:

Малко след това започвах да си мисля, че съм поприключил с есента за тази година.

Ами не бях. Идиотски топлото време беше довело до там, че няколко храста Странджанска зеленика си бяха казали: “Зае*и, що пък да не вземем да цъфнем ?!” И взели, че цъфнали.

На мен ми трябва много по-малко, за да ми заври в мозъка, та сещайте се “есенна цъфнала зеленика” как ми подействаха. При първа възможност запалихме натам. Храстчетата ги намерихме лесно, но не мина без внезапни спирки:

Планината беше подгизнала:

И това, за което бяхме дошли:

Цветовете бяха малко нефелни, двойно по-малки от пролетните, но фактът си е факт. Както споменах и в първата част, в интересни времена живеем.

От Странджа естествено подбрах спътниците си и се трупнахме на същия плаж до същото дърво, обясних вече защо:

Бяхме стигнали почти по тъмно и последва френетично щракане, докато се молех да имам поне нещо на фокус и без прекалено много солени пръски по филтъра. Наложи се да ползвам жокер “помощ от приятел”, но стана работата:

Навлизайки в късната част на есента, настройката ми беше като празен лист. Каквото ми сервираше битието, това щях да ям. А то предложи нова играчка и нови места, на които да я тествам:

Това се оказа и последната есенна разходка за годината. Бива. Но трябва още много…

Това ще е и последната публикация за годината. Няма смисъл да правя “2019-та в снимки” предвид спорадичната ми активност, но като се замисля, снимам дигитално точно от десет години, та ще измисля нещо в тази посока.

За сега пожелавам на всички весели празници, позлотворна година и всичко да е точно 😉

Лека.