Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.
Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:
За мен мъглите по тези язовири си остават мит…
В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:
Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:
Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:
Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:
Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:
През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:
След което направихме един водопаден завой из централна България:
Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:
От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:
След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:
Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:
Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉
Лека от мен !