За пореден път кълбото се врътна в тази част на Космоса, която ние наричаме Септември. В този момент пейзажното племе започва да надушва мъгли, цветове, хладни утрини, първи снегове и изобщо всичко, което ни предлага този може би най-дашен за нас сезон. Любимото ни упражнение в ранната есен е да си бъбрим по форуми и групови чатове, мъчейки се да си отговорим на един въпрос: как ли ще е сезона тази година и какво ли ще ни предложи ? Ето какво ми предложи на мен….
Традиционно, началото на есента ме хваща по черноморието, където ясно се усеща промяната – морето е “едно различно“, облаците са “едни други” и лепкавото настроение от доскорошните жеги започва да се оправя:
След което продължих да си шетам на решението, че тази година ще наваксам с планините. Чудейки се накъде да хвана, се сетих как по-миналия Август зарязах намерението си да се запозная отблизо със Страшното езеро. Явно щяхме да се запознаем година по-късно през Септември.
Във високата планина есента беше в разгара си, което най-добре личеше по стотиците нюанси на боровинковите храсти:
Съвсем в реда на нещата, нормалното тричасово изкачване се разтегли до близо пет. Беше фотографско преяждане.
Криво-ляво стигнах и заслона, където за пореден път се затвърди простичката истина, че едно място е далеч повече от снимките, които си изгледал, за да го разузнаеш. На живо винаги е по-добре. Времето беше динамично, но приятно, а сцените за минути се сменяха от почти напълно запушено…
…до почти напълно ясно:
Години по-рано бях чел за перипетиите на Павел Пронин с една крайно невъзмутима мишка, която го държала буден почти цяла нощ. Грам не беше преувеличил. И двете нощи, които изкарах там представляваха безкраен сериал от трудни заспивания и внезапни събуждания, понеже една малка гад беше решила, че трябва да изяде празна, найлонова торбичка от ядки, вместо самите ядки, които и бях сипал в далечния ъгъл. Тъпо същество. Това далеч не ми развали настроението обаче, защото времето беше с мен, а гледката към едно от Прекоречките езера – повече от красива:
Записах си и няколко от типичните отражения на заслона:
Слизането наобратно отне дори повече часове от качването, но боровинките по това време наистина са в невероятни цветове:
Септември 2021 се търкулна в историята, а началото на Октомври ме завари отново на Шкорпиловци. Там морето се беше разбесняло, а това значеше само едно – безкрайна игра с вълните:
Към средата на месеца с повдигната лява вежда започнах да следя за сериозните дъждове, които предвиждаше прогнозата. Синоптиците този път нацелиха центъра на центъра на мишената. Няколко дни дъждът спираше само за да се засили и да се отприщи наново. Особено силно се изливаше над Източните Родопи. Източните Родопи ! Потретвам: Източните Родопи – мястото с може би втора по гъстота след Центерален Балкан концентрация на водопади, за съжаление сухи или невзрачни през деветдесет процента от времето. Валежите удариха плюс двеста процента над нормата, а аз вече бях запалил натам. Не се бях излъгал, всичко беше подгизнало, а водопадите работеха до един:
Посетих още няколко за ограниченото време, с което разполагах, допълнително кастрирано от вече доста късите дни. Резултатите – в неопределено бъдеще 😉
Това водопадно пътуване даде общ тон на следващите седмици:
А в последствие отново се оказахме в Родопите, този път в централната част:
Творческият мускул искаше почивка от течаща вода, но да си намериш нещо различно за снимане в Родопите е като да си намериш нещо различно за ядене примерно в Кауфланд – просто пробвай следващия щанд:
Краят на месеца ме прати на един от “новите” водопади – Дяволската черква (името е неофициално). Бях доста нащрек, заради особения достъп и е имало защо. Не искам да звуча надуто, но там не е за всеки. Няма да изпадам в подробности.
Самият водопад е красавец:
Октомври 2021 също мина в архива. Ноември, ща не ща, малко забавих темпото. Отново бях част от чудесните PhotoSchool, където се случиха нови приятни запознанства въпреки особената обстановка. Конкретно фотографски си се заиграх с разни детайли:
А към края на месеца започнах да изравнявам статистиката. Почти през цялата година фотографските ми опити бяха “гол след гол”. Съвсем в реда на нещата беше да нацеля и греда:
Намеренията ми за тези места обаче се затвърдиха. Последва още една, този път напречна греда, която нацелих челно ама с триста, което ме наведе на мисълта, че Есен 2021 за мен приключи. И въпреки неприятните последни опити, спокойно мога да кажа – успешно. Ще се радвам да споделите как е било при вас.
Чакаме зимата, новото правителство, новата мутация на вируса и икономическите прогнози за края на света. Лека от мен 😉