За мен зимата свърши. Докато пиша тези редове, всъщност почти повсеместно вали сняг. За себе си обаче реших, че ще се водя не по астрономичните, а по метеорологичните граници на сезоните. Някак си е по-прегледно и подредено в душата.
От няколко години Декември ми е сложен за снимки. Празничната мелачка ми заема почти цялото време от месеца и всъщност си броя за мой личен празник (нищо, че през този месец съм рожденик), ако успея да извадя апарата.
Към началото на месеца успяхме да се дотътрим отново до хижа Скакавица – мястото, което ми даде най-много през миналата година. Водопадът беше в интересна форма, но целият може би ще го видите някой друг път. За сега – само детайл:
Новогодишните дни изкарахме край Троян, където се оказах отново в предучилищна. Причината – нов макро-обектив. Поредният прекрасен пример за ироничната съдба, по-близките ми хора знаят защо. Принципно би било огромен късмет, ако на първо излизане с ново стъкло излезе нещо сносно. Аз тоя късмет го немАх.
Макрото е сложно.
Междувременно залитнах здраво по фотографията на един прекрасен английски чичко, който е абсолютният цар в това да изкопчи шедьовър от видимо отчайващи условия и локация. Препоръчвам го.
Та покрай неговите философии започнах по-смело и упорито да се заглеждам в околността и да търся взаимодействия на форми и текстури. Ами трудно е. Иска търпението на тухла и дзен-отношение, все неща, които за сега по-скоро ми липсват:
Трудно, но крайно забавно и…кой знае, като порасна още малко, може и да ми се получи по-добре.
Началото на Януари обикновено е едно такова време…като неделя следобед преди работния понеделник. В главата ми е, че почвам нещо отначало и обикновено хич не ми се почва. Изритах се до една близка гора, за да разходя гореспоменатия макро-обектив и да поупражнявам нервите си във вдъбено зяпане на горския подлес. Не видях нищо освен тези гъбелчета:
Както вече казах, макрото е трудна работа, но пък дава една особена свобода, от която явно съм имал нужда.
Към средата на месеца вече сезонът набра скорост и беше време да погледна малко по-далеч. Реших да видя как ще седят Фотинските водопади при минус двойно число градуси. Не изглеждаха точно така, както си мислех…
…но нали вече сме много дзен и поемаме пейзажа такъв, какъвто идва:
Последва дружен набег към Странджа и снежния Докузак – условия мечтани от години:
Както и поредното зимно Шкорпиловци, където условията мечтани от години ме финтираха:
Ама нали пак….дзен…
Дзен до пръсване !!!
В началото на Февруари последва поредната задруга, този път до Източни Родопи и работещите им водопади:
А дзенът вече ми излизаше от ушите…
Към средата на месеца ми се случи невероятна разходка по язовир Батак…не “край”, а “по” – буквално щъках по замръзнаата повърхност и снимах култовото островче от упор:
Сюреално беше.
След което задругата налази морето. Цветовете и формите на Емине ни занимаваха часове:
А кореспондиращия залез заковахме на Иракли:
Последва черешката на зимната торта. Краси Петров забра мен и Тишето Младенов, и ни организира към Пирин. Конкретната посока – заслон Тевно езеро. Първият ми сблъсък с високата зимна планина беше всичко в едно: екзалтация, умора, множествен фотографски оргазъм и почти постоянно смирение (всеки трябва да отиде до тоалетна във виелица, отрезвяващо е).
Скъсах се да снимам мечтаните от мен ледени форми:
Още изтрезнявам от това изживяване и мисля, че е достойно за край на този разказ, а сезонът си го пиша сравнително успешен.
В Пирин беше невероятно, но беше сериозно вгорчено от новините за избухналата война. Честно казано, мога да взема няколко години почивка от интересните времена, в които живеем. Много ми цакат дзен-а…лека от мен и си пожелавам да се четем отново след три месеца.