След леки технически проблеми със сайта, отново съм на линия, за да си добавя позакъснялата есенна публикацийка. Международното положение все още е във всичките нюанси на кафявото, експертите казват, че в близко бъдеще това ше е най-доброто, на което можем да се надяваме, правителство все още няма, и на фона на всичко това, есента беше суха, ясна и основно скучна.
Почвам от Септември, месецът, в който обикновено съм край морето…пожелавам си идните години освен живот и здраве, да разбия годишния си фотографски ритъм, и да мога да кажа нещо различно за този месец. За сега обаче положението е Странджа и южно черноморие:
Едвам дочакахме средата на Октомври за да се гмурнем в стотиците топли нюанси на Балкана. Конкретната цел беше Кадемлийското пръскало и наоколо, а прогнозата беше мъгли. Хижарят скептично гледаше вероятността за валежи и през десет минути подтичваше да оправя тоците на хижата страдащи от сушата. Дъждът и мъглата обаче бяха факт…поне през нощта. Легнахме си със стопроцентовата настройка, че на другия ден ставаме и атакуваме мъгливите гори от всички страни.
Има ли смисъл изобщо да казвам, че на сутринта се “израдвахме” на синьо небе и на нищо от това, което нощта ни обеща ? Земята беше толкова жадна, че нямаше и белег от влага. История стара колкото пейзажната фотография…
Водопадът все пак си беше на мястото и дори изглеждаше сносно:
А пътьом си упражнявах новите навици да си зяпам в краката с цел по-висша от тази просто да не се спъна в нещо:
Уплътнихме си времето доволно въпреки оскъдните условия:
Компенсирахме сушата с чудесната бира на Триглав Крафт Брюинг, препоръчвам.
Следващите уикенди подгоних есента в Сливенския Балкан, където цветовете заслепяваха…
…и въпреки липсата на влага, тук-там се бяха появили подобни красавици:
Дойде време и за традиционното есенно приключение с половинката, което решихме да се случи в Мелник – винено-пейзажна дестинация, което при нас значи лесен и пълен консенсус.
Спокойното време продължаваше:
Край Роженските пирамиди обаче има едни места, където просто трябва да не паднеш от скалите, останалото е лесно във всякакви условия:
Продължавах да си гледам в краката с почти научен интерес и шахматна концентрация, за да не настъпя или разместя подобни сцени:
Ами харесват ми, това е положението.
Покрай Мелник се върнах и на едно място, което не бях посещавал от години – Дяволските води. За съжаление сушата наистина беше ударила и това място, поради което водопадите няма да ви ги показвам:
Така дойде Ноември. Последваха нови слънчеви дни, никакъв дъжд, което уби намеренията ми да търся есен по-далеч от стотина километра край мен. Намерих я всъщност почти в града ми:
Мина и годишният ми танц с PhotoSchool, където за първи път ни валя сериозно (предложете израз еквивалентен на “след дъжд – качулка” ама за дъжд…), поради което упражненията минаха някак скоростно, но пък за сметка на това в Пловдив задръстванията бяха отчайващи. Дъждът обаче влезе в кадър:
Обикновено довършвам есента там, където я започвам – в Странджа. Тази планина прилича само и единствено на себе си и почти никога не знаеш какво ще ти предложи. В предни години по това време е било взрив от цветове, докато сега представлението беше минало и чистачките разчистваха салона. Наложи се отново да търся кадрите основно по земята:
Случи се и уикенд по морето, където нацелих приятен изгрев на “готова” копозиция, която просто си чакаше момента:
А реката край плаж Бутамята беше довлякла какви ли не интересни боклуци по брега си, та загубих и там около час:
Което всъщност беше и последната успешна есенна разходка.
Знам, че нямам от какво да се оплаквам, получиха се доволно и кадри, и спомени…но все пак нека пуснат малко мъгли следващата година, че не искам да свиквам така, не е редно някак си.
Лека от мен 😉