Author Archives: Hristo Svinarov

Защо харесвам тази снимка ? V

Перфекционизмът уморява, а подозирам, че и убива…вижте Стийв Джобс*.  Поради това ще Ви занимая с един мой любим кадър, който не попада точно в графата “перфектен по всички параграфи” (авторката има доволно количество такива, както ще се убедите, ако щракнете линкчето на края),  но винаги когато се сетя да си го отворя, като му се нагледам, го затварям…след което пак си го отварям и си го гледам още малко.

Става въпрос за този кадър на Галя Велева:

Забравени мостове

Някой би казал, че е леко претрупан и би бил прав, но за мен в този случай това е с нулево значение, а и  една от най-сложните задачи в пейзажното снимане е да се опрости кичозната по принцип природа.

Всъщност за разлика от друг път нямам намерение да чепкам всички причини, поради които тази снимка ми е любима. Цветове, водещи линии, композиция – тези неща на повечето хора са ясни.

Има една основна причина и тя е водопадът от мисли на тема “преходност”, който се изсипа първият път и всеки следващ от тогава, когато я гледам: хората сме склонни да олицетворяваме природата, да си мислим, че тя ни “приема”, “посреща”, слънцето ни се “усмихва”, морето ни “целува”, гората ни “шепне”….. краставици под налягане 😀 . Природата е такава, каквато е, ние сме част от нея и то далеч не най-важната. Имало е нещо преди нас, и ако не внимаваме,  ще има и след нас, просто ще е друго…и мостовете, които сме построили няма да издържат дълго.

Повече от Галя може да видите ТУК.

 

 

* Извинявам се за тъпата шега, друго не родих :/

Posted in пейзажна фотография България

2017: Юли – Декември…

…и обща ревизия на почти изминалите дванайсет месеца като цяло…някак си не върви след две публикации за цяла година да направя една отделна в стил “Годината ми в снимки”, така че ще наруша традицията.

 

Надали ще изненадам някой като си кажа, че през Юли пак снимах светулки, и пак в резерват Ропотамо…не се заричам, но мисля през следващата година, ако отново ще гоня буби, да е по нови места – в гората на Ропотамо вече започнах да именувам сърните и глиганите.

През този светулков сезон ходих само три вечери, а за показване горе-долу стават резултатите само от две от тях:

Тая гора определено трябва да я оставя да “почине”.

Лято 2017 беше наказание за фотографите, кратко и ясно. Морето рядко беше нещо различно от тепсия, а на Пирин видяхме на два пъти по половин облак.

Тук-там се намираше по някоя троха за гладната ми фотографска душичка:

Това горе между другото  е плажът от “Оркестър без име”. Факт.

А това долу е едно от любимите ми пирински езера – не се сдържах въпреки “туристическия” изглед на снимката:

Не се сдържах и да не се побъзикам отново със стотиците рибенца – глупави са като кокошки, но в пъти по-забавни:

Август също мина тягостно с леки разсейки:

Още един факт – оказва се, че Черно море също има свой приливно-отливен цикъл – амплитудата му обаче е около десет-петнайсет сантиметра – малко, но от сърце. Забелязах го като правих тази снимка:

На другия ден този рошав преден план вече беше под вода:

Та така де, пазете се, може да си намокрите чорапите, ако не внимавате.

Някъде по това време за първи път щракнах и още нещо, за което мечтая от години, но резултатът е далеч от каквато и да било художественост, така че всичко предстои. Трудничко е, но има начин и това за сега е важното.

Август се изниза и както си му е ред, Септември донесе малко разнообразие в небето. Залезите почнаха да придобиват онзи леко студен оттенък, а цветовете да остават няколко минути повече:

Случи се и традиционната нощ, когато арапейците изпращат сезона пеейки “Оставаме, остааавамееее !”, след което палят колите и си тръгват.

За мой късмет нощта предложи чудесна буря на хоризонта:

…докато някой не включи някаква лампа, която поразвали пейзажа…

…след което обаче арапейците запалиха “последния огън” и нещата взеха, че придобиха приемлив, дори прекрасен вид:

След което дойде Октомври. А този месец значи есен.

Първо я подгонихме в Родопите, където щракнах едно водопадче, което до преди  година мислех, че не е там, където е, но това е друга история за две Белици и няколко мечки…

Водопад Гюмбертията анфас и леко не-точно-анфас:

Междувременно гледката от хотелската тераса беше тази:

А на сутринта – тази:

Родопите човек може да ги снима и по гащи от терасата.

През Октомври цветовете вече се задържат достатъчно дълго, та човек да поосмисли композицията си:

Освен ако не е втръсналото самотно дърво в пусто поле, което или центрираш, или не (аз напоследък само ги центрирам…):

Дойде и Ноември, който пак значи есен, но в ниското. Новородената ни Ямболска Фотографска Общност  се занесе по долното течение на Тунджа, за да гони мъгли. Хванахме ги мъглите:

Хванах си и разни детайлчета от типа “аз много си ги харесвам, щото са си мои”:

От реката, пленерът се изнесе към Сакар, където центрирах поредното полско дърво:

И “залязах” на Палеокастро, който по това време на годината гледа към залеза:

По-късно през месеца се разходихме и до едни отражения, където обаче дърветата бяха с прекалено много листа, за да стои добре:

А след това отново бях част от забавата на PhotoSchool.BG, този път в Димитровград-Хасково. Чудесни хора има и там. Има и брезички:

През Декември снимам рядко. Този няма да е различен и това ми става все по-ужасна мисъл. Декември трябва да се промени ! (считам го за новогодишно обещание наред с отслабването, спирането на вредните храни и т.н….тоест а дано, ама…..)

 

Пожелавам на всички 2018-та да е по-добра от 2017-та, което не е хич висока летва.

Наздраве от мен 😉

Posted in Арапя, Блог, водопад Гюмбертията, Палеокастро, Пирин, Рибно Бъндеришко езеро, Сакар планина, светулки, Черно море