Author Archives: Hristo Svinarov

Лято 2020

Календарно погледнато все още е лято. Край морето обаче нощите вече са хладни, а дните притежават онзи лееко жълтеникав оттенък на малко по-ниското слънце. Есента е близо. Една лятна равносметка не би била съвсем не на място.

Сезонът започна с цветна заря – един от моментите, в които всички вектори на случайността са ме насочвали към точно определено място в точно определено време, където се случват едни прекрасни неща:

Това отсреща е нашумялата “подпорна стена – укрепително съоръжение – съвсем няма да е хотел – не, всъщност малко хотел ше е – ще има място да гнездят птички“…толкова падна летвата на диалога между политици и нормални хора, че ако има такова нещо като карма, тия пичове в един момент просто ще трябва да се изпарят в небитието. Вместо обаче да вярваме в езотерични неизбежности, да вземем, че да ги изпарим ние по стария, изпитан метод…

Конкретно за този божествен момент обаче, спокойното море не беше най-подходящата сцена. Леките вълнички все пак осигуриха достатъчно интерес, за да подкрепят невероятното небе:

Към края на зарята, за да оползотворя момента, колкото се може по-пълно, се наложи да нагазя и в морето, за да измисля различен кадър. Горе-долу стана:

След още малко настъпи времето за традиционното бродене по нощните гори в гонене на светулки. 2020-та обаче се затвърди като годината, която по-скоро ще искаме да забравим – в нормалните дати горите бяха тъмни. Йок светулка. Пълен мрак. Ай сиктир.

Тревогите ми се оказаха без особена почва, понеже десетина дни след това бубите почнаха да излизат – не в същите бройки, но все пак светулки имаше и горите светнаха. Закъснелия танц отдадох на доста по-студената пролет месец преди това и толкова. Откъм снимки беше сравнително слабо:

Хубавото беше, че затвърдихме някои чудесни контакти, които може пък да процъфтят в красиви приятелства…

Междувременно мотайки се из горите, случвах и на други приятни сцени:

В първата третина на Юли решихме, че морето си е море, но и Родопите са си Родопите. На късмет избягахме от първия горещ уикенд към хладните планински гори, където все още беше пролет. А както се сещате от предната публикация, темата за пролетта беше “цветя“. Съответно, темата претърпя развитие:

Като се окаже човек на такава полянка, общо-взето не му трябва друго. Времето обаче беше решило да даде. Завъртя се един прекрасен дъжд….

…който в последствие спря и започна да се разнася ама точно в правилния момент преди залеза, за да пламне небето в невероятните цветове след буря:

През нощта температурите паднаха, влажният топъл въздух се охлади и започна да отдава ненужната влага, което значеше само едно – мъгли…като казах, че времето беше решило да ми даде, не преувеличих грам:

Юлска свежест

Малко след това слънцето отново нагря сериозно сушата и това даде тон на целия ден – облаци и бури:

Гигабайти снимане отнесе тая полянка и не само от мен, тук беше второто място за сезона, на което се запознах на живо с ценни хора. Та насилих се да се отлепя от това чаровно местенце и не сгреших, поляните на границата между Родопи и Рила се оказаха интересни точно тогава…:

…и малко по-късно в “по-фотографска” светлина:

А гледката към високите дялове на Рила е от тези, от които просто ми кипва отвътре и ми идва да хукна да ги катеря на спринт:

Както казах, морето си е ок, но планината е…нещо друго.

С напредването на Юли се оказахме в центъра на нова лудост – кометата Neowise. Тука има малко предистория: в средата на 90-те за около месец всяка нощ зяпах небето, за да се кефя на кометата Hale bopp – тогава и аз, и фотографията като цяло бяхме в съвсем друг период и няма много снимачен материал. Преди години успях да щракна Pan Starrs, но това не го броя – прекалено нищожна стоеше на небето. Малко по-късно се очакваше друга комета, която трябваше да е толкова ярка, че да се вижда дори през деня…ако оцелее завоя край слънцето. Ами не оцеля. Надеждите ми за фотографски подвизи увяхнаха, след което спрях да следя подобни новини, за да не подхранвам напразни надежди.

Neowise обаче се оказа малко кораво копеленце, което успешно заобиколи слънцето и тръгна да си ходи обратно от каквито мрачни места се беше хлъзнала насам. Това означаваше около три седмици постоянен снимачен прозорец. Първите десетина дни кометата се виждаше малко преди изгрев, което обърка съня на половината фотографски свят. Лично моят първи опит се оказа и най-предизвикателен поради ниската облачност, която ту я скриваше, ту я показваше. Сложното беше докато я видим точно къде се намира, след това заваляха и кадрите, но особено си харесвам този, в който успях да я хвана в едно облачно прозорче:

Бяхме дошли за комета, но изгревът също очарова:

На следващата сутрин беше малко по-постно, но красиво по свой си начин:

Бях в безтегловност от недоспиване, но в следващите дни нещата поолекнаха значително, когато Neowise стана видима на практика през цялата нощ. На няколко пъти малко след залез бях зареден на различни места щракайки неистово, защото като има такова нещо в небето, за мен усилието си струва:

Щраках я още доста, но си остава архив.

Последното място се оказа достатъчно привлекателно за още поне една визита:

Юли

В един момент буря на заден план заплаши нещата да станат направо епични, но се поразмина:

Междувременно дойде време и за една другя моя лудост, която ми се беше втъкнала напреки от две-три години. Исках снимка на невероятните пясъчни лилии, които украсяват южните плажове като брошки. Аркутино се оказа перфектното място както поради броя им, така и заради чудесния пейзаж наоколо:

Ходих няколко пъти, но по-добре от следващата снимка не ми се получи:

Мястото е невероятно през този конкретен месец, но си идва със своите минуси. Малко след залез хиляди комари тръгват да зверстват и според мен не ги спира нищо освен огън. На моменти съжалявах, че съм се родил. До година може би ще пробвам повече по изгрев.

Някъде по това време се случи да налазя и едно симпатично плажче. Оказа се толкова близо, че чак ме хвана срам, че съм го пропускал толкова време:

Тая скаличка ще я спомена още няколко пъти по-нататък.

Юли се катурна скоростно, а на мен морето пак започна да ми писва. Баирите ме чакаха. Отне ми около час размисли и лутане из нета, за да ми кристализира конкретна идея – Мальовишки езера. Място хем невероятно красиво, хем непознато за мен, хем далеч от летните тълпи. Торта с три черешки.

След няколко дни вече катерих по непознати улеи към места, където не бях стъпвал – блаженство. Езерата се оказаха всичко, което очаквах и малко отгоре – малки, бистри, усамотени и с невероятните Мальовишки върхове отразени в тях. Избрах си средното и зачаках. Денят беше от онези летни дни, в които по обед към небето започват да се извиват бели облачни езици. Гледките се менят с минути и въпреки че светлината е от ранния следобед, красотата е достойна за заснемане:

Доминиращите цветове и контрасти се меняха постоянно:

След поредната облачна корона овенчала връх Мальовица се насилих да поспра – батериите все пак са кът:

До залез, рабира се, всичко се изчисти. Разбрах, че няма да ме огрее.

Да, ама не – изведнъж от някъде за върховете залепнаха няколко облака.Реших, че ше стане работата.

Да, ама не – облаците запушиха всичко и стана почти тъмно. Разбрах, че все пак няма да ме огрее…

Е да, де, ама….не. Слънцето проби, върховете светнаха, а цветовете станаха такива, каквито стават само на високото, когато почти нищо не спира светлината.

След още малко зарята стана пълна:

А след още няколко минути, залезът се разля в меко розово сияние:

Рила

Легнах си с усмивка, от която палатката сигурно е светела отвътре.

Изгревът беше скучен. Помотах се наоколо, докато чаках палатката да изсъхне. Междувременно стадо кози минаха край мен достатъчно спокойно, за да ги поснимам:

Тримата от запаса

Полутах се известно време в главата си, за да избистря плана за деня. Колебаех се между други езера, маршрути и пътеки, но непознатото място си казваше думата. Хванах по една отъпкана пътека и след по-малко от час бях на втора тераса в Мальовишкия циркус. Целта – Елениното езеро – красивата последна спирка преди финалното изкачване на върха. Лично аз нямах никакви амбиции да го превземам точно днес, а може би и никога – колекционирането на върхове не ми е страст. Дайте ми езера с отражения и ме оставете да се въргалям блажено.

Елениното езеро се оказа перфектно. Чисто, пълно с рибки и с достатъчно върхове наоколо. Избрах си гледката към Орловец и се опънах на тревата. Изпаднах в полудрямка, а по кожата си усещах движението на облаците. В един момент ме осени, че от доста време липсваше прежурящото слънчево присъствие. Станах и ахнах, над мен се заформяше чудесна лятна буря. Орловец се забулваше в сивота, а кратък прозорец пусна малко слънце, за да се получи ето това:

Щраках кадър след кадър, докато в един момент някъде от сивото се чу и гръм. Надявах се, че ще се размине. Това даде и насока на плана за деня – слизане към хижата и там – каквото сабя покаже. Бурята се оказа повече като онези уморени кучета, които само леко пролайват, за да те предупредят. Това обаче нямаше как да го знам. Докато сляза, слънцето вече беше пробило, а аз се мотах наоколо да си щракам разни глупости. Нямах принципен проблем да изкарам нощта около хижата заради тази гледка към върховете:

Тези фини цветове бяха от изгрева на другия ден. Пощраках доста, след което реших, че май си взех планината за известно време. Страшното езеро оставаше за друг път.

Разбира се, няма да съм аз, ако след като си стегна багажа, не отлепя поне още два часа в снимки. По някаква причина чак тогава забелязах, че поляната край хижата всъщност има доста какво да покаже:

Ще ви спестя останалто, за да не ви писне.

Следващите дни изкарах в едно от любимите си занимания – обработка на материала от последното пътуване в комбинация с активно почиване, кафепиене и нищоправене. Плажчето отсреща обаче чакаше своята светлина.

Първо мина половин залез:

След което мина и един съвсем приемлив изгрев:

Не съм сигурен дали съм прав, но като че ли все още нещо не ми стига. Ще чакам слънцето да слезе на Юг.

Края на Август посрещнахме на високо. От известно време си давах сметка, че от няколко месеца положението откъм снимане беше “гол след гол”. Чувствах се като маймунка в плод-зеленчук, само трябваше да протегна ръка, за да си напълня душата. Малкото разумно гласче, което от време на време успявам да чуя, ми казваше, че няма да е все така. Знаех, че наближава напречна греда, само се надявах, да не я нацеля с двеста…

Нацелих я с триста. Челно. За близо три дни в Пирин времето беше…да го наречем “туристическо”. Може би заради предварителната нагласа обаче, това не ми направи особено впечатление и настроението беше чудесно. Пътуването предложи достатъчно други моменти, заради които си го броя в графа “успешни”. Разбира се, не се сдържах и изкарах апарата за един спокоен сутрешен кадър от заслон “Тевно езеро” и околността:

За протокола, в района ясно се виждаха резултатите от поредното “да измислим нещичко тука, че да усвоим едни евро-парички”…няма да го коментирам, защото ще разваля впечатлението на възпитан човек. Който е минал през Превалските и Тевно езера, е наясно с ненужната грозотия, както и че и една зима няма да преживеят резултатите от това проектче. Толкова.


Изненадващо продуктивно лято. Обществените очаквания за идните студени сезони са апокалиптични, но да се надяваме, че няма да се отрази на плановете ми.

Лека от мен 😉

Posted in Аркутино, Еленино езеро, комета Neowise, мальовица, Мальовишки езера, пейзажна фотография България, Пирин, Рила, Родопи, Тевно езеро

“ФОТО-БЛОГЪРИ, КОИТО СЛЕДЯ”…десет години по-късно

Дойде времето и за тази публикация. Идеята ми хрумна миналата година, когато един от героите в нея ми напомни оригиналното писание и си отбелязах, че трябва да го ревизирам юбилейно и да си припомня романтиката на онези времена. За тези десет години се случиха толкова неща, че не знам дали мога дори да пробвам да ги синтезирам. Основното, което като че ли има значение е, че фотографията е по-достъпна от всякога и ако сега трябва да напиша подобна публикация, ще трябва да спомена над трийсет човека, което няма да стане. Поради тази причина, просто ще видим какво се е случило с оригиналните герои, разбира се от моя гледна точка.

Номер едно беше Евгени Йонков – поддържаше блога си още малко, след което го прекъсна и се поизгуби от сцената. С удоволствие забелязах, че отново е хванал горите и не е загубил афинитета си да намира пътеки там, където иска, дори и такива да няма. Някои неща е хубаво да не се променят.

Номер две е Краси Петров – един от тези, които продължават делото си дори по-силно от преди десет години. За това време овърша белоградчишките скали като пчеличка, след което се премести близо до Родопите, където продължава да се държи по същия начин. Имах удоволствието да се запознаем лично, даже изкарахме приятни моменти тук-там. Блог вече почти не поддържа, но това важи почти за целия свят, така че не му се сърдя.

Следва Тихомир Младенов – “детето чудо” ….все още е “чудо”, но вече не толкова”дете”. Още един, с който животът ни запозна лично и ни се случиха интересни фотографски истории. Все така перфектен в снимането, а аз така и не придобих зрелия му подход към пейзажа дори след съвместните ни преживявания. Блогът си го поддържа, когато му кефне, но като публикува нещо, ставам и отдавам чест.

Ванката Миладинов – малко след оригиналната публикация с него почнахме да снимаме заедно доста често. На практика сме изкарали сумарно месец-два рамо до рамо в малката му, но злобна джипка. И той, като Тишо Младенов, разшири доста географията на снимачните си интереси, което даде брилянтни резултати. Блог почти не поддържа и айляшкия му стил честно казано ми липсва.

Следва Павел Пронин – той също поддържаше висока скорост за няколко години, след което явно поумня и стана семеен човек. Неговото писане на български с руски акцент също ми липсва, надявам се да пусне нещо от последните години, сигурен съм, че не е спрял съвсем да снима и има какво да покаже. Поне се засякохме един-два пъти по баирите.

На края – Евгени Динев – поредният, който се позагуби от пейзажа и не поддържа блога си. Все пак на сайта му има материал за два живота и всеки път откривам по нещо ново, което съм пропуснал.


Та това е. Десет години в шест параграфа. Блоговете отдавна са архаична платформа, но аз моят си го обичам и се надявам се да мога да напиша нещо подобно и след още толкова време. На гореспоменатите герои пожелавам успехи с каквото и да са се захванали.

Posted in пейзажна фотография България