Category Archives: Белоградчик

ТОП 10 за 2020

Забавно заглавие се получи, все едно съм го нацвъкал на клавиатурата със затворени очи… Преди време пусках неща от рода на “Моята ‘амнайста в снимки…”, но след четори-пет публикации за година не ми се струва редно някак. Спокойно обаче мога да си спретна една класацийка, за да отбележа факта, че числото на календара най на края се смени и всички сме обзети от някакъв ирационален, истеричен оптимизъм, че ето, свърши се, айде да идва хубавото…а дали великият небесен писател някъде там не се подхилва като Джордж Мартин преди оня епизод със сватбата…предстои да видим.

Теглейки чертата, се оказва, че 2020-та е най-активната ми фотографска година. Без майтап. След почти два месеца в лок-даун (макар че тогава извадих асо от ръкава) и един в реална карантина (да не съм чул за чай с мед и лимон, термометри и пулс-оксиметри), статистиката сочи, че за останалите девет месеца съм заснел повече материал от когато и да било. Ами със статистиката не се спори, това е положението.

Малко по-горе нарекох това “класация“, но всъщност кадрите няма да са по ред на фаворизиране. Просто десетте неща, които се усещам, че като гледам, ме дразнят най-малко.

Рила

Мала Рилска Скакавица – малко преди това бях запалил гащите на Тихомир Младенов, че преди мноого години на някаква стара снимка съм видял, че по това време край тоя водопад растат едни червени цветя. Тишето каза “ДА”, ама почти като по филмите, като им предлагат брак. Между другото, вижте му годишното резюме, струва си. Та малко след това вече бяхме горе, цветята си бяха там, ама не баш там където трябва, а не бях в настроение за компромиси. Водопадът обаче си беше прекрасен и без цветя за преден план.

Гората край Шкорпиловци – нали споменах за “асото от ръкава” по време на пролетния лок-даун ? Ей това се получи тогава. Не мога да преценя дали ми харесва толкова заради това, че става или заради обстоятелствата, които я случиха. Ще ми се да вярвам, че е първото, но второто ми е прекалено дълбоко издялкано в мозъка и не мога да се отърся. Така или иначе, май няма и особено значение, кефи ме, защото ме кефи.

Тюркоазеното майско море – този си го харесвам по две причини: първо, общо взето е само нюанси на синьото, а такава красива лаконичност се случва рядко; второ – това е един от мързеливите ми кадри: просто се мръднах пет метра, дори не отворих статива и нащраках няколко десетки кадъра на постоянно сменящата се светлина. Останалото свършиха цветовете и тоя гламав гларус, който ми се нервеше, че съм му в двора.

Балканска левурда – тоя кадър си го харесвам, не само, защото е сравнително сносен, но основно, защото го чаках с години. Имах неуспешни опити да стигна до тази гора свързани с часове лутане. Та като успях на края да намеря поляната и то точно, когато трябва, облекчението определено добави към удоволствието. Емоционален бонус беше запознанството ми с нови приятни хора, което е рядкост за мен.

Кометата NEOWISE над Дарданелите – прекрасен Юли, в който можеше всяка безоблачна нощ да се снима нещо, което я повече се случи, я не. Снимах кометата в още десетина сценария, но начина, по който се показва през облачното прозорче направи този кадър абсолютния ми фаворит.

Пролетни дюни

Дюните на Алепу през Май – Април-Юни са лудница край морето – всичко се надпреварва да цъфти, постоянно изскачат вълни от нови растения борещи се за следващото поколение, изобщо грандиозно удоволствие е да се наблюдава. Емоционалната причина, поради която ми харесва точно тази снимка е, че регионът е почти изцяло парцелиран и подготвен за застрояване. До години всичко това ще изчезне. Ще ми се да греша, но това е един бъдещ некролог на местната дива природа.

Белоградчик – в предишни публикации често съм мрънкал, че нямам нищо за показване от единственото място в страната ни, което е на световно ниво откъм уникалност на пейзажа. През Ноември 2020 счупих каръка и то качествено. Основно повтарях стари кадри от филмовата ми ера, каквато е и горната композиция.

Юли

Край Тополовград – снимките с бали са леко банални, особено по онова време на лятото, но тази си е моята и спокойствието, които излъчва, ми допада. Без драми в небето, без невероятна светлина и фойерверки, просто един момент, от едно място, по едно време.

Рила

Мальовишки езера – този залез ми остана като невероятен мач: няма облаци, има облаци, запуши се, отпуши се, светна, избухна…за половин час минах през две-три прибирания на техниката, докато на края бихме с гол в последната минута. Тия неща се помнят.

Плажът на Бяла – обикновено стомахът ми започва да ври от драма, цветове, шарения и подобни. В този ден обаче всичко беше по скандинавски спокойно, туширано, пастелно и минималистично. За някои скучно, но се улавям, че почвам здраво да залитам по такива моменти. А и без скуката, как ще оценим драмата, мм ?


Толкова по тази тема. Открих снимачната 2021-ва, но за това – към края на зимата…макар че на това време титлата “Зима” му се отнема служебно. Ако продължава така, ще трябва да се мисли ново име на този идиотски топъл, влажен, безснежен и безрадостен сезон, който в последните години все по-ясно заменя любимата ми зима.

Лека от мен 😉

Also posted in вълни, комета Neowise, Мальовишки езера, пейзажна фотография България, поле, пролет, Рила

Есен 2020

37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Белоградчик

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

Светльо в геройска поза 😉

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉

Also posted in белоградчишки скали, Бяла, водопад Сувачарско пръскало, Кастрич, кичестият габър, Резово, Родопи, Синеморец, скали Корабите, Странджа, Черно море