Category Archives: белоградчишки скали

Отново на Белоградчик …

…и отново половинчати снимки. Трудно ми го побира умът как едно от най-красивите места на планетата все още ми убягва и прекараните вече над сто часа по скалите не са дали особен резултат. Просто се доказва фотографският закон, че всичко започва и свършва със светлината, независимо къде си, но то законите не са станали закони току-така…

Пристигнах в Белоградчик в късния предиобед в млечна мъгла, която би ми свършила работа, ако бях в някоя гора, но за скалите по-скоро пречеше. По някое време започнаха да се мяркат бледо сини прозорци в небето, което беше знак, че булото се вдигаше и на момента се изстрелях до най-близките възможни гледки. След няколко минути се откриха и скалите, и докато цветовете бяха на ниво, видимостта беше посредствена:

-8596

Пробвах разни силуетни глупости, но бързо се отказах:

-8599

Залезът го пропуснах поради твърде тривиалното му естество, както и последвалия изгрев.

Вторият залез повтаряше първия и се наложи да прибегна до един от сигурните начини да се получи нещо свястно в ясно време, а именно “синият час”. Имах конкретна идея на конкретно място, а когато всичко е толкова “конкретно”, нещата лесно се получават до оценка “Бива.” :

-8644

И както знаем, всичко изглежда по-добре, като се сложи в рамка, а когато рамката е любезно предоставена от няколко милиона години геология, снимката придобива дори оценка: “Ми по-бива!”

-8643

И това е.

Денят, в който случа на добър кадър от тези скали сигурно ще си го обявя за втори рожден ден…

 

Лека от мен 😉

Also posted in пейзажна фотография България

Януари

Помня какво бях написал в последния си пост относно снимането и публикуването на прекалено много излишен материал в този блог…излиза обаче, че писането всяка седмица маалко ми липсва. Компромисният вариант е да пусна нещо като обзор на целия месец, който въпреки че беше оскъден от към снимане, все пак даде една доста прилична снимка като резултат.

Месецът започна, както предполагам и за почти всички останали, с изтрезняване от обичайната декемврийска бохемска рапсодия в балкански стил. Първите седмици не ми се бараше апарат. След това обаче лека по лека започнах да се сритвам отзад. Без особени идеи от къде да захвана годината, запалих отново към Синеморец да пробвам нещо, което не успях да направя предния път…не успях и сега. Шракнах играта на пяната по повърхността за загрявка:

Нямаше достатъчно големи вълни за да се получи нещо по-интересно след залеза:
Последва работна пауза и сериозен ъпгрейд на зимната ми екипировка.
В един от уикендите се роди колективната идея да се посети Етрополския водопад, който обикновено замръзва доста фотогенично. Налазихме го масово доста хора, като липсата на кадри компенсирахме с постоянна забава. Самият водопад си беше нормално красив за сезона, но на мен нещо си ми липсваше:
Позамислих се колко ли фактори влияят за оформянето на една такава ледена скулптура и как примерно лекото повишаване на температурата преди два дни е спомогнало в конкретния момент да липсва ключова за композицията ми ледена колона…въпреки, че отдавна съм наясно, че снимането на природа на практика опира до късмет, не спирам да си блъскам главата.
Към края на месеца прогнозите хорово изреваха: СНЯГ! МНОГО СНЯГ!!! И веселото е, че този път се оказаха верни на 100%. Северозападна България за два дни се покри с невиждан от десетки години килим. Един от тези два дни изкарах край любимият си водопад Полска Скакавица с цел да повторя тази си архивна снимка:
За пореден път се доказа изводът, че снимка не може да се повтори. Мислех си, че след толкова години дърветата ще са порастнали прекалено и ще за закрили по-голяма част водопада, но това не беше проблема. Оказа се, че самият водопад по някаква причина леко е променил течението си, може би защото е с по-слаб дебит или нещо подобно; лека промяна, която обаче си беше напълно достатъчна да не ми се получи кадър:
Мъчих го и хоризонтално, но…

Тъкмо бях почнал да се отказвам, когато реших да се разходя по брега на близко-минаващата Струма, където се оказа в пъти по-интересно:

В пика на снеговалежа експериментирах с по-кратки скорости, за да хвана треакториите на снежинките:

От там се получи и единствения кадър, който мога да гледам по-дълго този месец, но ще го оставя за десерт.

След Струма, прогнозите показваха два дни с разкъсана облачност. След тежкия снеговалеж, реших, че най-подходящото място ще е Белоградчик. Много сняг, красиви скали, които стават кърваво червени по изгрев и залез…мечта. Това го беше надушил и Ванката Миладинов, така че не ни трябваше много, за да хукнем на там.

Този път обаче прогнозите изцяло се провалиха – за два дни слънцето се показа, точно за десетина минути, което не ни вършеше никаква работа. Почти не извадихме техниката. Аз лично си щракнах едно от любимите места просто за хронология на тази публикация:

Така изглеждаше всичко през 99,99% от времето, а това място определено започва да се превръща в особен дразнител – умът ми не побира как от най-красивите гледки в България не успях да снимам почти нищо и то на два пъти, ако броя миналата пролет…Ако не друго, то поне си починахме, което обикновено не се случва на снимки.
За финал остана снимката, която както казах единствена ми задържа погледа от всичко този месец:
Това ми е любим бързей на тази река, който съм снимал и преди:
В този му заснежен вид обаче за сега печели по красота. Ще видим как ще изглежда пролетно време.
Толкова за Януари. Да видим какво ще предложи следващия месец 🙂
Лека от мен.
Also posted in водопад Полска скакавица, Зима, река Струма, Синеморец