Category Archives: белоградчишки скали

Януари

Помня какво бях написал в последния си пост относно снимането и публикуването на прекалено много излишен материал в този блог…излиза обаче, че писането всяка седмица маалко ми липсва. Компромисният вариант е да пусна нещо като обзор на целия месец, който въпреки че беше оскъден от към снимане, все пак даде една доста прилична снимка като резултат.

Месецът започна, както предполагам и за почти всички останали, с изтрезняване от обичайната декемврийска бохемска рапсодия в балкански стил. Първите седмици не ми се бараше апарат. След това обаче лека по лека започнах да се сритвам отзад. Без особени идеи от къде да захвана годината, запалих отново към Синеморец да пробвам нещо, което не успях да направя предния път…не успях и сега. Шракнах играта на пяната по повърхността за загрявка:

Нямаше достатъчно големи вълни за да се получи нещо по-интересно след залеза:
Последва работна пауза и сериозен ъпгрейд на зимната ми екипировка.
В един от уикендите се роди колективната идея да се посети Етрополския водопад, който обикновено замръзва доста фотогенично. Налазихме го масово доста хора, като липсата на кадри компенсирахме с постоянна забава. Самият водопад си беше нормално красив за сезона, но на мен нещо си ми липсваше:
Позамислих се колко ли фактори влияят за оформянето на една такава ледена скулптура и как примерно лекото повишаване на температурата преди два дни е спомогнало в конкретния момент да липсва ключова за композицията ми ледена колона…въпреки, че отдавна съм наясно, че снимането на природа на практика опира до късмет, не спирам да си блъскам главата.
Към края на месеца прогнозите хорово изреваха: СНЯГ! МНОГО СНЯГ!!! И веселото е, че този път се оказаха верни на 100%. Северозападна България за два дни се покри с невиждан от десетки години килим. Един от тези два дни изкарах край любимият си водопад Полска Скакавица с цел да повторя тази си архивна снимка:
За пореден път се доказа изводът, че снимка не може да се повтори. Мислех си, че след толкова години дърветата ще са порастнали прекалено и ще за закрили по-голяма част водопада, но това не беше проблема. Оказа се, че самият водопад по някаква причина леко е променил течението си, може би защото е с по-слаб дебит или нещо подобно; лека промяна, която обаче си беше напълно достатъчна да не ми се получи кадър:
Мъчих го и хоризонтално, но…

Тъкмо бях почнал да се отказвам, когато реших да се разходя по брега на близко-минаващата Струма, където се оказа в пъти по-интересно:

В пика на снеговалежа експериментирах с по-кратки скорости, за да хвана треакториите на снежинките:

От там се получи и единствения кадър, който мога да гледам по-дълго този месец, но ще го оставя за десерт.

След Струма, прогнозите показваха два дни с разкъсана облачност. След тежкия снеговалеж, реших, че най-подходящото място ще е Белоградчик. Много сняг, красиви скали, които стават кърваво червени по изгрев и залез…мечта. Това го беше надушил и Ванката Миладинов, така че не ни трябваше много, за да хукнем на там.

Този път обаче прогнозите изцяло се провалиха – за два дни слънцето се показа, точно за десетина минути, което не ни вършеше никаква работа. Почти не извадихме техниката. Аз лично си щракнах едно от любимите места просто за хронология на тази публикация:

Така изглеждаше всичко през 99,99% от времето, а това място определено започва да се превръща в особен дразнител – умът ми не побира как от най-красивите гледки в България не успях да снимам почти нищо и то на два пъти, ако броя миналата пролет…Ако не друго, то поне си починахме, което обикновено не се случва на снимки.
За финал остана снимката, която както казах единствена ми задържа погледа от всичко този месец:
Това ми е любим бързей на тази река, който съм снимал и преди:
В този му заснежен вид обаче за сега печели по красота. Ще видим как ще изглежда пролетно време.
Толкова за Януари. Да видим какво ще предложи следващия месец 🙂
Лека от мен.
Also posted in водопад Полска скакавица, Зима, река Струма, Синеморец

Белоградчик – част II

Продължавам да разчиствам натрупания през пролетта материал и до някъде с липса на ентусиазъм ще довърша разказа за онова безплодно майско пътуване до иначе прекрасните скали край Белоградчик.

Предният разказ свърши в ранния преди обед, когато дуднейки си на ум, че май тоя път късметът е с някой друг, се прибрах в хотела да изгледам ‘де ‘що имаше спорт по каналите. Надявах се по залез да се случи нещо, за да ми оправи настроението. Нямах обаче особена идея къде да се инсталирам за въпросния залез. Тръгнах на посоки с идеята да импровизирам с маршрута и да видя какво ще се получи. Някак си излязох на едно от най-интересните панорамни места наоколо:

Катерех се все по-на горе в скалите и в кадър влизаха все повече интересни неща…само ако и светлината беше на ниво…:
Появи се все пак някаква облачност само, за да ме примами да насоча обектива:
Горният тип облаци се развиват доста високо в небето, поради което стават интересни за снимане десетина минути, след като слънцето се скрие зад хоризонта, когато добиват ярко розов цвят на фона на тъмно синьото небе. Във въпросния момент обаче вече се бяха разнесли, а аз си предъвквах на ум израза “Прелъстен и изоставен”.  “Оставаш си с надеждите, Свинаров…”си мислех, докато се прибирах към хотелчето. По телевизията даваха синтезирано БГ копие на няколко американски сериала.
На сутринта мислех да налазя същата обзорна площадка. Изгревчето беше като предхождащото го залезче – ниско-калорично и тъповато:
Околният релеф е такъв, че първо се осветиха едни по-ниски скали в далечината:
Малко след това слънцето облиза и избраната от мен композиция:
Полу-осветеният скален комплекс около Калето горе-долу ми хареса как се получи. След това вече изпече сериозно и беше време да се прибирам. Пътьом щракнах повторно една от композициите от предния ден ей така, ‘щото беше различно осветена:
Последва още един ден в зяпане на телевизия, а за предстоящия залез нямах никаква мотивация да търся ново място, за това в пристъп на патетична самоирония, реших, че “където почна всичко, там и ще свърши”. Занесох се на същата панорамна площадка, от която направих първия кадър от това пътуване, съответно последният кадър се получи почти идентичен:
Така снимковият ми материал придоби един HTML-ски завършен вид, което обаче има значение, колкото всеки друг глупав факт, за който се сетите. Ако някой ми беше казал преди това, че ще изкарам толкова време на това място без да имам два кадъра, които след това да си зяпам с кеф,  трудно щях да му повярвам. С пейзажната фотография обаче е така: десет минути могат да произведат гигабайти материал, но може и десет дни да не се случи нищо повече от лек повей на вятъра. Ако вярваме на теорията на хаоса, пеперудите в другия край на света явно са дрямали на едно място по това време…
Спирам с глупостите, лека от мен 🙂
Also posted in Белоградчик