Няколко години минаха от първото ми качване през с.Бистрица към резерват Бистришко бранище.  Предният път нямаше никаква светлина, а и нямах адекватна техника, и сега дойде моментът, който бях замислял от тогава.

Малко  повече за самия резерват: това определено е най-интересното място от научно-екологична гледна точка за мен в България. През 2001 там е вилнял смерч със скорост 120 км/ч, като резултатът са хектари буквално повалени смърчови гори. Квалифицират го като екологична катастрофа понеже тоновете дървесина довеждат до експлозия на бръмбара корояд, чията ларва се храни с кората на дървото. Популацията е неудържима и напредва към здравите смърчови гори, които всъщност са основната причина за основаването на самия резерват. Странно е да се види от високо как са се образували кафеви петна от мъртви дървета сред иначе тъмно-зелените склонове.Всичко това представлява особен интерес за учените от световен мащаб, понеже в реално време могат да наблюдават резултатите и развитието на една естествена еко-катастрофа (приятно разнообразие от обичайните такива причинени от самите хора…).
Самият резерват е почти непроходим дори и за животни, освен за по-дребните. Определно е много странно усещането да си там.
Първо един бегъл поглед отгоре. Ясно се виждат дърветата нападали  по посока на вятъра. Трудно мога да си представя какво е било по време на самия смерч.

В границата на резервата се намира и една от типичните за Витоша каменни реки (горе мисля, че се вижда връх Голям Резен):

Поразходих се малко около самата каменна река – навсякъде е осеяно с такива трупове:

Поглед назад:

За човек с въображение, мястото си е злокобно:

Подобни, все още стърчащи мъртви дървета представляват реална опасност за минаващите, както предупреждават множество табели:

За да се оцелее тука, буквално трябва да се вкопчиш във всичко наоколо, но и това не е гаранция, както се вижда:

Определено това е едно от най-странните места за снимане, на които съм бил:

Още един кадър на самотните мъртви дървета, които са характерни за пейзажа тук:

Разходката в такова горско гробище на моменти ти се струва нереална:

Повече за този резеват ТУК.

Наснимах се наоколо и реших да хвана към билото. Пътьом минах през нормалните смърчови гори на Витоша. Вътре  си е направо нощ, страхотно е да се разхождаш из тях.
Не след дълго излязох на х.Алеко, където не липсваха хора. След почивка и хапване реших да хвана към Златните мостове, за да снимам залеза оттам. Програмката от предния ми пост показваше, че залезът ще сочи точно към самата морена, което не беше за изтърване.
Всичко добре, но обърках пътя и понеже ми беше за първи път по билото на Витоша, нямах особена идея къде съм. Добре че беше горе-долу ясно, а все пак Витоша не е голяма и релефът и позволява да се ориентираш лесно по обичайните върхове. Духаше силен вятър, а по-късно разбрах, че Черни връх е вторият най-ветровит връх в България. Все пак това помогна за един интересен кадър:

Успях да хвана правилната пътека след още мотане и точно за залеза бях на Златните мостове:

Покатерих се и малко по самата морена, за да хвана директно залязващото слънце:

Витоша като че ли е подценявана, но определено има какво да се види и снима там, но за този път толкова.
Лека 🙂