“И Септември ще бъде Май !!!”  се бе заканил поетът…само че тази година планът по някаква причина проработи наобратно. Скучното начало на месеца с нищо не предвещаваше под какъв знак ще мине останалата част.

Фотографски за мен Май започна с приятна разходка из Витоша в компанията на Ванката Миладинов, нещо което не бяхме правили от доста време. Бяхме решили да пообходим долината на една река, за да се възползваме от пролетните води. Сухото до този момент време обаче беше ограбило пълноводието. Докато зяпахме на картата къде точно се намираме, се оказахме до една малка каскада, която седеше симпатично край пътеката. В последствие се оказа, че това е именувано като “Алеков водопад”, който бях чувал, но до момента не бях снимал:

Лично за мен отдавна не е достатъчно на някакъв праг някаква вода просто да пада, за да го призная за водопад. Витоша обаче е бедна от към точно тези явления и хората общо взето са именували почти всяко забележимо скокче. Още ми държи влага тричасовото мотане по една пътека в търсене на една каскада достолепно именувана “Самоковището”, която се оказа, че съм подминал на няколко пъти без изобщо да ми хрумне, че въпросното жалко бързейче се слави с това гръмко заглавие.
Щракнах още един кадър главно за да запълня приятно нарастващата колекция на waterfallsbg.info.

След още малко мотане директно хванахме към Боянския водопад, където поне имаше някакви бегли гаранции, че ще извадим апаратите за нещо по-сериозно. Пътьом аз лично моят го извадих, за да се убедя за пореден път, че макро снимането е за мазохисти:

Нямам търпението за такива кадри и това е положението. Ще ми се да мисля, че просто не съм попаднал на подходящия обект.

На Боянския водопад положението беше далеч по-приемливо, даже с интерес отбелязах, че в дясно се е появила трета струя, което не бях виждал до този момент. Явно нещо над самия водопад се е разместило и вече тече по малко по-различен начин. Хареса ми:

За някои ракурси обаче си беше слаб:

Наближи време за залез, който по това време на годината обикновено гоним на Златните мостове. Заредихме се в очакване, но почти нищо не се случи. Облаците за малко се оцветиха в някакво бледо жълто и толкова:

Месецът почти се разполови, а не можех да покажа нищо по-интересно като резултат. Бях спокоен все пак, през Май времето е такова, че обикновено нещо се получава. Идея нямах какво ще е обаче.

По-късно не пропуснах да видя до къде е стигнала водата при църквата на Жребчево. Миналогодишната сушава дупка обаче май ще ме прецака и няма да снимам потопена църква и тази пролет. Както обикновено става, все си намирам нещо, с което да се заиграя по брега. Общо взето схемата е ясна отдавна: А – дайте му отражения на диването:

…или В – пуснето го да маже на дълги експозиции и ще седи мирен и сравнително тих:

След като Жребчево се оказа задънена улица, синоптиците изведнъж писнаха, че идвали дъждове. “Ми чудесно!”, казах си пред вид необичайната суша до този момент. Времето подчертано се заоблачи и зяпайки балкана в далечината ми хрумна да се върна на един водопад, който бях снимал успешно само един път на лента – Скока край село Веселиново, Шуменско. Имах сериозни надежди, че този път ще работи. “Работи” не беше точната дума, по-скоро му беше петъчно и само маркираше присъствие пред шефа си. Кундех се около час, за да измисля нещо, което да покажа:

Междувременно имах някакви бегли планове да се качвам в Централен Балкан. Рапортите от там обаче бяха сериозно дъждовни и нямаше смисъл. Резервен вариант се роди веднага и така с неприсъщи за мен отворено съзнание и липса на очаквания запалихме към северното черноморие с крайна спирка Тюленово.

След някоко часа изникнаха и първите ветрогенераторни станции, които се пукаха да генерират пред вид приятния вятър:

Бяхме на няколко километра от Тюленово, когато на хоризонта се появи една от най-странните дъги, които съм виждал. Пред вид посоката и веднага си представих убийствен кадър, който знаех къде точно ще се получи. Оказах се обаче съвсем наяве в един от онези сънища, в които с всички сили бягаш от или към нещо, а всъщност едвам помръдваш. Причината беше един толкова разбит път, който заплашваше изобщо да не стигнем до селото, ако си позволим скорост над двайсетина километра в час. Така пет километра ги агонизирахме около петнайсет минути, за да стигнем на мястото за снимане на време точно да изпратим последните едвам забележими цветове. Ето ви още един пример как безхаберието и разрухата, в която затъваме, прави живота ни по-грозен.

Атмосферата в селцето набързо изми разочарованието от изтървания кадър и блаженствайки в едно приятно хотелче, зачакахме залеза. Небето междувременно така се беше изяснило, че заплаши залезa да е тъп. Пред вид всичко случило се до момента, бях абсолютно готов и за това. Времето обаче сякаш се почувства зле и точно по залез ми забърка няколко приятни облака, за да ме компенсира един вид. Някои от вас сигурно помнят това приятно заливче от миналогодишната ми морска одисея; запомнете го, понеже вече и на него се строи:

Щраках докато слънцето се скри, а след това естествено продължих по обичайния модел:

Понадъхах се за евентуалния изгрев, който обаче не се състоя. Обикновено разочарованието от такива моменти много бързо се преглъща поради факта, че те чака току що напуснатото топло легло.

По късно се събудихме от сериозни гръмотевици. Времето се забавляваше точно над главите ни пресичайки всякакви фотографски мераци. Поройният дъжд обаче на мен лично ми носи някаква романтика, стига да съм под покрив и да го запям през прозореца. Небесният скандал бързо утихна и по инерция излязох на балкона, за да видя какво се случва генерално с вселената наоколо. Поглеждайки към заливчето, видях че цялото е оцветено в кафяво от калните реки плъзнали към него след пороя. Споделих забавния факт, след което някъде някой натисна едно копче, някаква лампа светна и аз се оказах изритан навън да снимам. Моментът беше наистина странен и по своему красив. Щраках доста, но ще покажа само този кадър заради прозорчето в облаците застанало над централната скала и светлата пътека, която рисува в морето:

Снимах докато кафявото във водата се поразми, а небето се изчисти. По едно време, изпаднал в обичайния лек транс регистрирах някакво ефимерно присъствие край мен, но вместо музата ми, се оказа ей тая мокра, бъхлива табуретка:

Беше започнало отнова да гърми и изплашеното хайванче търсеше някаква подкрепа. Поговорих му малко и се прибрах.

В останалата част от деня се отдадохме на мотане. Всъщност бях дошъл да снимам цветя по каменния северен бряг, но се оказах сериозно подранил. Почти нищо не беше цъфнало. Ми като няма цветя, отиваме да ядем миди…

По пътя се спряхме до една от вятърните перки. Тези неща са смешно огромни. Смешното идва от факта, че всъщност гледаш въртележка, като онези детски панаирни шарении, които подухваш, за да се завъртят. Свикнал съм съвсем други неща да са с подобни размери: сгради, кораби, последно време дори депутати, но не и въртележки. С тази мисъл в главата, застанал под нея имах усещането, че не тя е толкова огромна, аз съм се смалил:

Фактът, че храносмилах най-вкусните миди, които бях опитвал до този момент само добавяше към асоциацията с Луис Карол и неговата Алиса…

Междувременно небето така се беше запушило, че за залеза изобщо не мислех. Даже за малко изцяло да го бойкотирам, ако не бях забелязал прокъсването на облаците в североизточна посока. Последва мръсна газ към Шабла, където миналата година изобщо не изкарах апарата дори да пробвам да снимам най-красивия фар по нашето крайбрежие. Сега беше малко по-добре:

Вторият изгрев също го отмениха, но след приятните залези не ми пукаше особено. Пътят наобратно мина отново през Скока край Веселиново, който сега седеше малко по-добре допингиран от последните валежи:

Последва малка работна пауза, след която небето просто се продъни. Оказа се, че първият циклон е бил просто за загрявка. Поразкършило мускули, времето набра такава енергия, че за няколко дни се пробва почти успешно да потопи географията. За мен лично това се превеждаше единствено като “Бой по водопадите !!!”. Ми така де, какво можеше да се обърка ?

Оказа се обаче, че имало такова нещо като прекалено много вода. Не че не ставаше за снимане, но на моменти просто беше невъзможно. Повечето водопади, които посетих бяха толкова силни, че не даваха да ги доближиш, камо ли да ги снимаш.

Имаше и успешни моменти, като този на Старо Стефаново, който миналия Април се бях заканил да хвана в по-подходящ момент; за късмет това стана след по-малко от месец:

Пускам пак и Априлския кадър за сравнение:

До водопадите Лопушница и Видимско пръскало изобщо не се добрах. Етрополският беше по-лесен поне от стандартната гледна точка:

За този кадър обаче отидоха много нерви, а по мен и техниката сухо място нямаше:

За мощта на течението съдете по разфокусираните листа. Лудница.
Докато се мотах в гората наоколо безуспешно търсейки друг ракурс, се натъкнах на ей този агент:

Принципно в такова време е най-нормалното нещо да срещнеш дъждовник, но този ми е специален заради размера си. И за да съм по-ясен:

До сега бебе-дъждовник не бях срещал, много му се изкефих…той на мен не толкова 😀

Продължихме към Тетевенските скоци, където направо си се отказах да търся подходящ кадър. Пръските от водопада те стигаха чак долу на мостчето и образуваха мъглив филм по филтъра:

Някак си спретнах и един сух кадър, за да схванете разликата:

Принципно винаги съм чакал нещо подобно: някакъв сериозно-дъждовен момент, който да напълни реките до безобразие, а аз да съм точно там. И отново стана ясно, че много ама много трябва да внимава човек какво точно си пожелава, защото има опасност наистина да му се случи. Явно и в мечтите трябва да се добавя ситен наклонен текст изрично посочващ всички детайли на конкретната мечта и при какви изпълнени условия ще се смята за успешно сбъдната от мечтаещия, че иначе аман от кофти сделки…

Толкова от Май 2012. За Юни и Юли имам много конкретен план, който нямам ама никаква идея как ще протече, а за резултатите дори не смея да мисля. Пожелавам си поне да е забавно.

Лека от мен 😉