Великден 2013 посрещнахме в околностите на Троян. Покрай тоновете агнешко успях да уредя едни сметки от миналата година, когато дъждовете бяха вдигнали дебита на местните реки до невъзможно за снимнане ниво. Дестинацията беше водопад “Скока” край село Калейца. Бях минал от тук миналата зима, но се иска въображение, за да стане ясно, че е сниман водопад:

Този път беше различно: времето беше приятно, дебитът – доволно фотогеничен, а ние имахме цялото време, за да се нащракаме:

Докато се мотах и пробвах разни неща, на матрицата почнаха да се появяват едни странни драсканици, които ми отне няколко секунди да разбера от къде са дошли:

…точно така, това са слънчеви зайчета снимани няколко секунди. Жалко, че не успях да ги вкарам в смислен кадър :/

Имахме обаче и късмета светлината да се смени, за да видим мястото по различен начин:

Начесохме си крастата за деня.

След няколко часа обаче сърбежите се появиха отново и се върнах по залез, за да пробвам какво би се получило. Един розов облак се загнезди над водопада и за минута-две оцвети пространството в малко нереални цветове:

Приятно местенце, бих се върнал тук може би в малко по-ранна пролет…

Великден дойде и мина, естествено потрошихме десетки яйца и т.н. Дойде време за обратното пътуване. Така и така бяхме в Северна България, решихме да си удължим връщането и да минем през възможно повече красиви местенца. Едно от тях беше Крушуна, но беше почти невъзможно да се снима без да има хора в кадър, стотици бяха дошли да се напочиват яко:

Минахме и покрай Момин скок, където за пореден път не измислих нищо, което бих си сложил на стената…

…все някога и това ще стане.

От там директно подкарахме към дома констатирайки, че ни се случи поредният прекрасен Великден. Идилийка 🙂

Дочаках и този момент – пика на есента в Балкана и аз свободен и готов да се гмурна отново там. Принципно не знам кога ще се науча да нямам очаквания за евентуалните снимки. Винаги си ги представям как точно ще изглеждат и се улавям, че търся конкретен кадър. Получава се точно в 0.0002% от случаите. Останалото са изненади с различна степен на  гъдел.

Тръгнах по познатата пътека за четвърти път тази година въпреки прогнозите за лошо време и дебилните изблици на онзи весел новинар в стил “утре ходете в планината, но…ако сте муфлон с кожух…”. Небето си беше запушено и светлината беше плоска. Мъчех разни неща от тук, от там:

Не ми вървеше особено снимането и общо взето цедях всяка възможност:

Минах и през Черното пръскало, за да го видя есенно:

Естествено, прибягнах и до абсолютните горски клишета:

Пристигнах доста рано на хижа Васил Левски и дори сварих да погледна отново Карловското пръскало –  трябваше ми малко време, за да измисля какъв кадър не съм му правил на този водопад…

Така приключи първият ден. В хижата бях единствения турист се радвах на по-особено внимание. Когато го няма напрежението от обслужването на десетки гости на веднъж, хижарите стават други хора…
На втория ден небето си беше все така запушено. Този път леко валеше. Реших да остана на тази хижа и да се поразходя в околната гора за нещо интересно. Есенните мъгливи гори са ми нереално уютни и любими:

Все пак се оказа, че не съм сам:

Проклинах плоската светлина, но с това трябваше да се работи този ден:

Отново хижата:

Заваля по-сериозно и се прибрах да се наспя като пич…други варианти обще взето нямаше. Над вечер дъждът се усили и не спря до сутринта.
На другия ден хванах за хижа Рай. Времето си беше все така никакво и двуизмерно, но поне не валеше. Рекички течаха от всеки улей:

Навлязох в подножието на връх Ботев:

Местността “Башмандра“.

И поредното клишенце:

Гледката тук след снощния дъжд беше по-весела дори и от пролетта. Водопадите нямаха край:

За съжаление се откриваха през облаците доста рядко. Реших този път да се покатеря до едни по-големи водопади, които не бях посещавал от години…на половината път от стръмното катерене заваля така, че ми се искаше да не се бях раждал. За половин час и въпреки непромокаемите ми дрехи, не остана сухо място по мен. Настроението ми се скапа съвсем и хукнах към хижа Рай да се топля.
Десетина минути след като спря дъжда естествено пекна слънце. Седнах си на една скала и просто си се радвах на топлото…малките неща един вид.
Откриха се и гледки:

Облаците постоянно променяха светлината върху Купена и всеки път не издържах и снимах:

Появи се и хижата:

Междувременно на всеки стотина крачки композицията  на Купена леко се променяше, а аз си щраках:

Почти до хижата се появи и подходящо осветено дърво за някакъв преден план, а облаците застанаха мирно:

На края се показа и Райското пръскало, което от вятъра падаше някъде в страни, а по късно хижарите ми казаха, че по едно време течало наобратно…ако на някой му се струва преувеличено, ето едно клипче на Врачанска Скакля, където може да се добие представа…

В хижата отново се оказах единствен гост…на Рай това едва ли пак ще ми се случи. Настаних се, изпих няколко чая, прегледах снимките от деня и се оказа, че все пак си е струвало да съм тук точно в този момент…

Следват снимките от следващите дни 🙂