Забавно заглавие се получи, все едно съм го нацвъкал на клавиатурата със затворени очи… Преди време пусках неща от рода на “Моята ‘амнайста в снимки…”, но след четори-пет публикации за година не ми се струва редно някак. Спокойно обаче мога да си спретна една класацийка, за да отбележа факта, че числото на календара най на края се смени и всички сме обзети от някакъв ирационален, истеричен оптимизъм, че ето, свърши се, айде да идва хубавото…а дали великият небесен писател някъде там не се подхилва като Джордж Мартин преди оня епизод със сватбата…предстои да видим.
Теглейки чертата, се оказва, че 2020-та е най-активната ми фотографска година. Без майтап. След почти два месеца в лок-даун (макар че тогава извадих асо от ръкава) и един в реална карантина (да не съм чул за чай с мед и лимон, термометри и пулс-оксиметри), статистиката сочи, че за останалите девет месеца съм заснел повече материал от когато и да било. Ами със статистиката не се спори, това е положението.
Малко по-горе нарекох това “класация“, но всъщност кадрите няма да са по ред на фаворизиране. Просто десетте неща, които се усещам, че като гледам, ме дразнят най-малко.
Мала Рилска Скакавица – малко преди това бях запалил гащите на Тихомир Младенов, че преди мноого години на някаква стара снимка съм видял, че по това време край тоя водопад растат едни червени цветя. Тишето каза “ДА”, ама почти като по филмите, като им предлагат брак. Между другото, вижте му годишното резюме, струва си. Та малко след това вече бяхме горе, цветята си бяха там, ама не баш там където трябва, а не бях в настроение за компромиси. Водопадът обаче си беше прекрасен и без цветя за преден план.
Гората край Шкорпиловци – нали споменах за “асото от ръкава” по време на пролетния лок-даун ? Ей това се получи тогава. Не мога да преценя дали ми харесва толкова заради това, че става или заради обстоятелствата, които я случиха. Ще ми се да вярвам, че е първото, но второто ми е прекалено дълбоко издялкано в мозъка и не мога да се отърся. Така или иначе, май няма и особено значение, кефи ме, защото ме кефи.
Тюркоазеното майско море – този си го харесвам по две причини: първо, общо взето е само нюанси на синьото, а такава красива лаконичност се случва рядко; второ – това е един от мързеливите ми кадри: просто се мръднах пет метра, дори не отворих статива и нащраках няколко десетки кадъра на постоянно сменящата се светлина. Останалото свършиха цветовете и тоя гламав гларус, който ми се нервеше, че съм му в двора.
Балканска левурда – тоя кадър си го харесвам, не само, защото е сравнително сносен, но основно, защото го чаках с години. Имах неуспешни опити да стигна до тази гора свързани с часове лутане. Та като успях на края да намеря поляната и то точно, когато трябва, облекчението определено добави към удоволствието. Емоционален бонус беше запознанството ми с нови приятни хора, което е рядкост за мен.
Кометата NEOWISE над Дарданелите – прекрасен Юли, в който можеше всяка безоблачна нощ да се снима нещо, което я повече се случи, я не. Снимах кометата в още десетина сценария, но начина, по който се показва през облачното прозорче направи този кадър абсолютния ми фаворит.
Дюните на Алепу през Май – Април-Юни са лудница край морето – всичко се надпреварва да цъфти, постоянно изскачат вълни от нови растения борещи се за следващото поколение, изобщо грандиозно удоволствие е да се наблюдава. Емоционалната причина, поради която ми харесва точно тази снимка е, че регионът е почти изцяло парцелиран и подготвен за застрояване. До години всичко това ще изчезне. Ще ми се да греша, но това е един бъдещ некролог на местната дива природа.
Белоградчик – в предишни публикации често съм мрънкал, че нямам нищо за показване от единственото място в страната ни, което е на световно ниво откъм уникалност на пейзажа. През Ноември 2020 счупих каръка и то качествено. Основно повтарях стари кадри от филмовата ми ера, каквато е и горната композиция.
Край Тополовград – снимките с бали са леко банални, особено по онова време на лятото, но тази си е моята и спокойствието, които излъчва, ми допада. Без драми в небето, без невероятна светлина и фойерверки, просто един момент, от едно място, по едно време.
Мальовишки езера – този залез ми остана като невероятен мач: няма облаци, има облаци, запуши се, отпуши се, светна, избухна…за половин час минах през две-три прибирания на техниката, докато на края бихме с гол в последната минута. Тия неща се помнят.
Плажът на Бяла – обикновено стомахът ми започва да ври от драма, цветове, шарения и подобни. В този ден обаче всичко беше по скандинавски спокойно, туширано, пастелно и минималистично. За някои скучно, но се улавям, че почвам здраво да залитам по такива моменти. А и без скуката, как ще оценим драмата, мм ?
Толкова по тази тема. Открих снимачната 2021-ва, но за това – към края на зимата…макар че на това време титлата “Зима” му се отнема служебно. Ако продължава така, ще трябва да се мисли ново име на този идиотски топъл, влажен, безснежен и безрадостен сезон, който в последните години все по-ясно заменя любимата ми зима.
Лека от мен 😉
