Category Archives: дълга експозиция

Септември – ахтопол, витоша, арапя

Имам някаква придобита неприязън към този месец. Подозирам, че е покрай десетината години, в които съм започвал училище винаги по това време на годината. Прибавяме факта, че е преходен месец и ми е един такъв “никакъв”, и картинката е завършена.

Преглеждайки резултатите обаче се оказва, че нямам повод да мрънкам – по-постно е от Август, но малко по-добре от миналите години.

В началото на месеца се носех на вълните от края на Август. На няколко пъти това лято бях отлагал прословутия Ахтополски фар и една развълнувана, облачна сутрин поех на там. В края на краищата срамота е да нямам един сносен кадър при положение, че през последните години му излющиха боята от снимане. Мястото е особено приятно сутрин, когато наоколо с обща цел се мотат само гларуси и рибари. Пристигайки, въобще не се и замислих, а директно завих тъмните филтри и защраках минутните експозиции – обектът твърдо си настоява за такива:

Първите розови лъчи облизаха облаците, за да добавят малко повече цвят:

Постепенно облаците пожълтяха, докато розовото слезе надолу към вълните:

Същото упражнение, но в обратен ред повторих по залез с малко по-различна композиция:

По залез дългите експозиции са доста по-проста задача – фактът, че се стъмва намаля риска от грешка, за разлика от сутрините, когато спокойно си преекспонираш снимката, ако не се сетиш да компенсираш малко. Определено ми хареса как се получи последната мазня:

Толкова от там, “взех си го” за момента, но определено ще се виждаме пак.

Графикът ми ме изрита обратно в офиса. През един от малкото свободни дни с Ванката Миладинов и компания се юрнахме към Черни връх, за да се вкараме малко във форма. Носех техниката просто да ми тежи, но се оказа, че Витоша предложи много интересни цветове. Горе си беше ранна есен:

Изглед към резерват “Торфено бранище”

На слизане се заиграхме с най-простата техника на снимане: настройвате на дълга експозиция и щракате без статив – получават се цветни психеделии, които повечето хора подценяват, но всъщност радват окото:

Есенни треви
Някакви цветя на фона на смърчова гора

“Като няма риба… и т.н.” раците обаче се оказаха дори по-вкусни от рибата този следобед.

Последвалата почивка като за последно изкарахме отново на Арапя, където с интерес снимах отлива на Черно море:

Нямам подходящ кадър за сравнение, но гаранция морето беше спаднало с поне четиридесет сантиметра. Кеф 🙂

В края на месеца поредният антициклон се беше натресъл над нас и съответно нямаше обещания за каквато и да било драма. В такива моменти драмата си я правя сам, а в конкретния случай се позаиграх с нещо, което исках да пробвам отдавна – рисуване с горяща стоманена вълна. Звучи сатанистко и дори изглежда така, но всъщност е голяма забава (не че на сатанистите не им е забавно, изглеждат позитивни пичове). В детайли около подготовката ще навляза може би в отделен пост изцяло посветен по темата, а тука ще покажа само първите резултати:

Горният кадър се оказа започнат малко по-рано от нужното, но да речем, че за първи опит е ОК. Оказа се, че за светлината, която искам, имам доста малък прозорец от време, за това се наложи да побързам с въртенето, което доведе до трагикомедия от грешки, но и за това ще разказвам отделно. Единственият ми съвет за момента е: умната, като си играете с разтопен метал, мили деца 🙂
Ето и вторият кадър, който си харесвам повече:

Оказа се наистина приятна разсейка дори само по себе си, а не само когато климатът предлага откровена скука. Пироманът в мен ликува…

Последният залез за месеца беше потресаващ, както успях да констатирам от прозореца. Типично. Следва Октомври, когато обикновено се случва пикът на есенните цветове. Да видим какво ще се случи след сухото лято…

Лека от мен 🙂

Also posted in Арапя, Витоша, огнен пой, снимка стоманена вълна, фар Ахтопол

"Корабите" на Синеморец

Това място е от онези, които станаха известни сравнително скоро – след като беше облекчен режима на достъп до тях, понеже се намират прекалено близо до границата с Турция. Всъщност това важи за най-интересната част от южното черноморие. “Корабите” са две скали близо до северния бряг на Синеморец, които са заслужили името си естествено заради интересната си форма. На мен известно време ми бягаха. Пролетното ми посещение се оказа само информативно, като снимка им направих единствено с телефона си, за да дразня всички познати загорели за отпуска и море. Последвалото ми септемврийско посещение обаче се стече по коренно различен начин…

По едно стечение на обстоятелствата се оказа, че планираното снимане на Север се отлага, за това бързо трябваше да отреагирам с нов план. Луната беше в светлата си част и съответно не беше трудно да измисля едно нощно снимане по морето. Въпросните скали ми щукнаха някак си естествено заради подходящото си изложение.

Пристигнах там и заварих статично море и динамично небе. Това с липсата на вълни беше леко тъпо, но пък се получаваха хубави отражения:

Принципно почти всяко снимане започвам със “загряващи” снимки, които след това се оказва, че не стават особено, но сега за разлика от всеки път, взеха, че се получиха.
Голям облак беше скрил слънцето и светлината беше леко плоска, но пак беше красиво:
След като слънцето се показа, повторих обратно почти всички композиции до момента на различно осветление:
Получаваха се приятни, но все още слънцето беше прекалено високо. Съответно зачаках, нямаше смисъл да се хабя. Постепенно нещата почнаха да се случват:
Нивото на водата беше паднало доста, откривайки безкраен материал за преден план…
…а светлината постепенно започна да става червеникава и да оцветява скалите по-интересно:
Тука някъде смених оптиката с възможно най-широкото, което имам и пейзажът започна да изглежда още по-интересен:
Особено се кефех как линиите на облаците и брега се събираха в хоризонта и някак си естествено се фокусираха в двата кораба:
Слънцето се беше поскрило, но цветовете бяха страхотни:
Катерейки се по брега, мярнах съседния плаж, където един рибар беше застанал точно на слънчевата пътека:
За мой късмет стоя достатъчно дълго, за да  изчистя малко предния план:
Отново се фокусирах върху скалите:
Снимах като изтърван, динамиката в небетo променяше всичко за секунди:
Слънцето вече слезе толкова ниско, че нещата съвсем загрубяха – скалите придобиха кървав оттенък:
Някъде тук усетих, че натрупвам прекалено много подобни кадри и се замислих как да разнообразя…не мислих дълго и сигурно никой няма да изненадам, че надянах “тъмните очила” на апарата, за да пробвам поредната безкрайна експозиция. С бързите облаци на залязващото слънце нещата се получаваха интересно:
След малко цветовете се смениха заради настъпването на синия час:
В обратна посока обаче синият час за момент отстъпи на кратко лирично отклонение в розово – облаците високов небето отразиха последните слънчеви лъчи и светлината наоколо придаде извънземна атмосфера:
След малко вече всичко угасна и зачаках да изгрее луната, за да видя какво още ще се случи. Облаците обаче се сгъстиха и звездите се появяваха само за секунди. Пробвах няколко кадъра, но не се получаваше това, за което бях дошъл. Изглеждаха си достатъчно добре все пак:
Постепенно стана ясно, че няма смисъл да нахалствам, звезди скоро нямаше да се появят, което странно, но ми подейства облекчаващо – бях леко изцеден от драмите по залеза. Палнах колата към Арапя, където ме чакаше здрава компания и нещата се наредиха просто чудесно.
Това ми беше първо сериозно снимане от почивката, която си бях дал. Малко бях излязъл от форма от към боравене с техниката, но пък светлината беше достатъчно добра, за да ми позволи да хвана много материал, което се случва рядко. Въпреки това, мотивацията ми да се върна някоя лунна нощ не се е понижила особено, което ме гъделичка приятно.
Лека от мен 😉
Also posted in залез, Синеморец, скали Корабите