Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

След постния Октомври, надеждите ми за есенни кадри останаха за следващия месец, когато обикновено е пикът на сезона в долните земи. Според тази логика си планирах поредния фотографски набег, а целта бяха по-ниските части на Източни Родопи и Сакар. Пътуването беше късо и нямахме късмет с времето, поради което се отдадох на забава с разни фото-играчки:

 

До този момент не ми се беше удал случай да пострелям с Canon 100-400 mm – ми готино си е 🙂

На връщане се врязохме по интересен път лазещ по билото на Сакар, където привидно беше мнооого красиво, но почти транзитното ни преминаване не даде особени резултати. Мотахме се из шарените гори и докато съжалявах, че нищо няма да си взема от палитрата, се сетих за нещо, което съм правил и друг път, а именно, да откача машината от статива и да се отдам на бавноскоростно мазане. С тази техника резултатите почти винаги са гарантирано приятни, а усилието и мисълта – нищожни:

Все пак си трябва някакво минимално внимание към обекта – примерно тези иглолистни дънери с контражурно осветени брезички зад тях  дадоха по-интересен резултат от предната снимка:

Естествено никой никога не е сбъркал с брезички…

…в някои случаи пък колкото по-кичозно откъм цветове, толкова по-добре…

…до момента на пълния хаос от форми и цветове, след който вече се кротнах:

Слизането по билото на Сакар към долината на Тунджа по залез беше особено приятен момент, но мислите ми вече се бяха насочили към планиране на следващата дестинация. Ослушвах се какво ще ми каже интернета, но нито познатите ми фотографи, нито нормалните туристи не подсказваха нещо интересно. В крайна сметка се насочих отново към Белоградчик, където цветовете нормално трябваше да са в пика си.

Тръгнах в приятно време от Южна България, но след като минах Балкана, се гмурнах в мъгла, която беше задушила целия Север. Злорадо гласче в главата ми се хилеше, че за пети път ще отида до тези скали без може би изобщо да си извадя апарата. Пътьом обаче забелязах, че разни реки и поточета изглеждат прекалено пълни за сезона, а така и така минавах през голямото струпване на водопади около Велико Търново…последва рязък завой към Еменския каньон и водопада Момин скок. За първи път го видях толкова силен в този сезон…

…и за първи път от доста време ми се случиха кадри, които ясно да казват: “Есен.”.

Поуспокоих се и продължих на Запад, а в главата ми се загнезди въпросчето: след като тази река е толкова силна, какво ли ще е на Крушуна ? До сега не бях виждал есенни кадри на тамошните водопади и вече без изненада, но с приятно чувство в стомаха се оказа, че и тукашната каскада си работи доволно. Радостта ми беше малко преждевременна, понеже на втори поглед се оказа, че почти всичко е опадало и има само едно дърво, което седи красиво, но имаше и други опции:

Пощраках доволно травертиновите тераси, но горният кадър като че ли казва достатъчно.

Ясно беше, че в Белоградчик днес няма да се спи, за това минах и през Деветашката пещера, за да послушам странния концерт на хилядите прилепи…има защо чучулигите да ги наричат “сладкопойни”.

На следващия ден посоката беше Белоградчик-без-разсейки. Валеше, а видимостта беше никаква. Чудех се дали изобщо ще видя скалите и отговорът по-късно беше кратко и категорично “Не!”. Дъждът беше спрял, но мъглата беше ограничила видимостта до няколко десетки метра. Предварителният план беше да се кротна тука за поне две нощи, но се оказа безсмислено пред вид ситуацията. На следващия ден поех на Юг, като пътьом разгледах едно симпатично водопадче, което не бях посещавал: Бела вода край с. Стакевци. Гората там беше вече в късна есен:

Докато се мотах по пътеката, попаднах в едно крайно интересно място бъкащо от цветове и форми, което обаче колкото и да мъчех, не можех да заснема подобаващо:

Имаше някаква особена атмосфера там, която обаче не успях да опитомя в достоен кадър … има и такива места и моменти, които са повече “състояние”, отколкото география и тогава фотографията е безсилна…общо-взето е като да пробваш да изтанцуваш усещането за цвят или да изпееш усещането за вкус – не е невъзможно, но би те разбрал само някой сърфиращ достатъчно близо до твоята си вълна ……………

След това хукнах към Чипровци през Чупрене.

От там нямам нищо интересно за показване поради сериозна издънка с навигацията, заради която не стигнах до местния водопад…тъпа история за проливен дъжд, кал, едни бордюрчета, дето уж трябваше да са там (и те си бяха там, ама моето “там” беше другаде, понеже бях сънен), овчарски кучета и един самотен стар кръст изникнал от мъглата като перка на акула…няма да ви я разказвам, понеже не е толкова смешна.

Хукнах отново на Юг, като от цялото ма’ане по шосетата си останах с един кадър от късната есен в горите на Западен Балкан, който за секунди заплаши да стане шедьовър, но си остана просто леко посредствено красив:

Приятно беше все пак да погледам флирта между вятъра и дърветата, които събличаха последните останали листа…беше някак си воайорско.

След това прибрах апарата и повече не се случи да го изкарам, за това и разказът сършва с това изречение.

 

Лека от мен 🙂