Месецът почна ударно поради насъбралото се фотографско напрежение в следствие на постния Юни. Отдавна се канех да пробвам отново нощен кадър на скалите край Синеморец и въпреки прекалено спокойните условия, тръгнахме на там. Надеждата ми беше в прогнозата, която казваше, че към полунощ се чака вълнение. Ми чудесно, ще го чакаме. Никой няма да изненадам, като кажа, че прогнозата не се сбъдна точно. Синоптиците сигурно са много философски настроени типове, не се сещам за друга професия, в която професионалните успехи да са толкова несигурно понятие…
Естествено и аз покрай новопридобития си навик да следя прогнозите за времето съм придобил леко философска настройка към случващото се и съответно се задоволих с кадъра, който се получи:
Всъщност прогнозата се сбъдна, но с десетина часа закъснение. Предполагам, че това един синоптик си го брои като успех.
На другия ден не се стърпях и хукнах към Ахтопол, за да пробвам да добавя сносна снимка на тамошния фар. Зяпайки плажчетата, които се изнизваха като на филм, рязко завих наобратно заради едни интересни скали. Оказа се, че цялото местенце е приятно и съответно планът за Ахтопол се разтвори в неопределеното бъдеще. За късмет по залез изникнаха и едни ефимерни облачета, и всичко си дойде на мястото. “Май ще поснимаш, Свинаров !”, изказа се един от няколкото, които обикновено си говорят в главата ми и беше прав.
Лутах се в разнообразието от предни планове, а всяка нова вълна рисуваше различни фрактали:
Колебаех се в избора на скоростта на снимане, исках общо взето да снимам всичко, за което се сетя на един път:
Време беше да обърна внимание и на другия край на плажа, където се намираха въпросните интересни камънаци, заради които спряхме:
Луната вече беше изгряла зад гърба ми, което образува някак си неестественото осветление:
Върнах се на другия край за една по-дълга експозиция, но ще перефразирам оня виц: “На края дойде морския и ни изгони…”, а именно една по-силна вълна се разби пред мен и намокри обектива. Със солената вода по лещите шега не бива, събрах си парцалките и се отдадох на неистово бърсане в следващите няколко минути. Все пак бях доволен. Или поне така мислех.
Явно бях набрал инерция и прибирайки се към Арапя, ми скимна да разгледам залива на лунна светлина. Оказа се доста интересен:
Дори леко развълнуваното море на лунна светлина изглежда чудесно. Тръпки ме побиват какво би било ако хвана някоя лунна нощ с морска буря…
Всичко това се случи в първите дна дни на месеца. След тях последва едно голямо и горещо фотографско нищо. Опитах се да го разнообразя с едно от летните клишета – снимане на балите сено, които изникват из полетата по това време. Самото клише реших да разнообразя като се пробвам да направя нощна снимка в полето. Въртяха ми се някакви аналогии между линиите на сеното и звездните следи, но резултатът не се получи кой знае колко добре. До толкова не ми хареса, че си позволих да се поизгавря малко с обработката и да вкарам странни цветове в звездите:
Юли стремглаво бързаше към Август и заплашваше да си остана с поредната половин статия. В последен напън да спася положението навих Галето Велева и Валери Христов да пробваме нещо нощно на Пирин.
Замъкнахме се до Муратовото езеро и зачакахме нощта. Имах много конкретни идеи за снимки, което вече отчитам като грешка в подхода. Някак си трябва да си набия в главата да спра с очакванията, но това е вече за друг блог…
Залезът беше духовно беден, но го щракнах повече от гузна съвест, от колкото от нещо друго:
Настъпи полумрак и си заредих машината да събира звезди. Пробвах две позиции за няколко часа. Резултатите не ми харесаха особено, но ето единия:
Другият кадър нямам нерви да го барам, ще го оставя за по-тъмни дни, когато скуката ще ме изрита да се заема с около двестата серийни снимки…
Изгревът предложи дори повече скука от залеза и отново започвах познатото ментално упражнение: “Някой друг път, Свинаров, случайността ти готви страхотни кадри, но не днес…”
Слънцето набра височина и всичко започваше да намирисва на обратно потегляне, докато не ми скимна от скука да се побъзикам със стотиците дребни пъстървички* припкащи на ята край брега. Мислех си, че само сянката ми ще ги кара да се стрелкат към дълбокото, но всъщност се оказаха стабилни пичове и след няколко хвърлени трохи, взеха, че се завъртяха все по-близо. Кефех им се като дете, докато в един момент нещо ми щракна и видях най-интересния преден план за снимка, на който до момента съм попадал:
“Ето за какво си дошъл всъщност !”, крещяха всичките ми мозъчни дялове, докато трупах кадър след кадър:
За който не се сеща, това е снимка с полупотопена във водата предна леща на обектива. В резултат едновременно надникваме в двата несъвместими свята. Мислено виех от кеф и трябваше да ми мине малко, за да забележа, че водата е прекалено мътна и да пробвам отново, този път с обектива на Валери, който беше доста по-широк:
Отблясъщите от вълните на повърхността добавиха още по-приятен акцент по дъното и сега вече се кротнах. Нямах повече работа тука.
Заслизахме към ниското и “код Оранжево”, където почти слънчасах, но това са вече излишни подробности. Важното е, че Юли завърши така, както почна.
Да видим какво ми е подготвил Август.
Лека от мен 😉
* Пратиха ми корекция относно вида на рибоците: не били пъстърви а вид”плевелни” рибки, не ми беше уточнено точно какъв, които през последните години се завъдили сериозно по езерата. Ако някой има повече инфо, нека сподели 🙂
