Category Archives: Източна Стара планина

Водопад Куза скока

Винаги ми е било странно, когато някои от познатите ми пейзажисти са изгрявали с изречения от рода на: “Нещо не ми се снима, в дупка съм…”…Как пък няма да ти се снима, к’во ви става бе, има ли изобщо такова нещо !? Ами оказа се, че има.  Факт е, че от Януари до сега последното нещо, което ми се правеше беше да посегна към раницата с техниката и да запраша на някъде. Земята си се въртеше, кеф ти изгреви и залези, но толкова забавно-равнодушно ми минаваха, че се изненадвах. Имаше време, когато само при вида на облаци в небето ми забълбукваше нещо в мозъчния ствол, но последните месеци минаха без никакви подобни сърбежи. Философски реших, че няма да се напъвам и ще изчакам момента, в който отново мисълта за снимане ще ми образува онези приятни вълнички в гръдната област.

Така си дойде пролетта – първоначално тъпо гореща, след това – излишно студена, та дали от този контраст или от почивката, лека по лека взех да се замислям за дестинации. Не че ми трябва особено да планирам, в главата си имам десетина готови във всеки един момент. Избрах, “изненада”,   да почна отново по водопади, а най-близкият все  още не посетен беше Куза скока. Газ към Източния Балкан.

Около 150 км. по-късно паркирах в село Поляците и се огледах за живи души. Приближих един дедо с въпроса “Как да стигна до водопада ?”, при което той ме изгледа все едно го питам как да се кача на Монблан.

“Има едно дере, ама далече е, много далече !”

“Колко да е далече, виж тука на картата, че е зад оня хълм, няма и един час…”

“Аз не разбирам много, не знам.”

Винаги ми е било мило като срещна хора живели почти цял живот в радиус от 4-5 километра…

Та хукнах си по пътя – табели няма, кал до колене, слънцето прежуря, зяпам си една разпечатана карта и си свиркам. Ок, ама в нито един момент не се чува течаща вода. Реших да се забия колкото се може надолу в дерето докато стигна дъното. След десетина минути мотане из бодливия подлес, хлъзгане по невидими камъни, стотина подранили комари и още толкова ругатни, взе че се чу познатото бълбукане – рекичка ! Ами сега, нагоре или надолу е водопада ??  Хващам надолу и за късмет се оказвам прав, след още десетина минути по течението излизам над каскадата. Губя още известно време и нерви за да изляза под нея и готово, водопадите които не бях виждал, намаляха с един.

Рядко ми се случва да посетя изцяло ново място без дори да съм го видял на снимка (то като се замисля, едва ли има такива места вече), но винаги челната среща на живо е различна от това, което ми се е образувало в главата от предварителната подготовка. С неприязън установих, че за пълния му блясък съм закъснял с около ден, но Куза скока е от тези водопади, които трябва да посетите докато вали из ведро, защото бързо се изтичат.

Време беше да си припомня какво се прави:

EA3A8264---Copy

Приятно местенце от където и да го погледнеш:

untitled-8390---Copy

И една панорамка за довиждане:

kuza_skoka_pano_2---Copy

През цялото време имах един забит пирон, че трябва да се връщам през същите джендеми, докато случайно намерих нещо, което се оказа направо магистрала до водопада. Точно така, има лесен и бърз път, стига да го знаеш. Тъпо, Свинаров, но това е положението, някои неща стават по трудния начин.

След трийсетина минути леко припкане бях отново в колата и кръгом обратно в градския живот.

За да не сте разочаровани, съветвам всеки, който иска да посети Куза скока, да издебне момент на сериозни дъждове – тогава хем има шанс да тече и да е зелено наоколо; подозирам, че през есента е много сериозна рядкост да се хване работещ, което е жалко пред вид чудесната гора.

Успех и умната 😉

Also posted in водопад Куза скока

Януари 2016

Най-зимният месец обикновено започва с махмурлук и следпразнична душевна стагнация. Успях да си спестя първото, но второто ме хвана дори само поради това, че всички около мен бяха леко одрямани пред вид факта, че отново е време да влизат в колелото, като послушни хамстерчета… “Хамстер-сапиенс”  – чудесно определение за съвременния нормален човек*.

………………………

Изтрих може би десетина изречения, които щяха излишно да подбутнат читателя към и без това неизбежната зимна мини-депресия, така че, за да не ви изгоня, директно захващам фотографския отчет:

Празниците са си празници, но аз си имам един специализиран мозъчен център, който следи дали климатът готви нещо фотогенично навън. Поради тази причина и чистата географска близост, още на първи Януари се наредих на Синия вир, за да го видя зимно за първи път….аз и още десетки гости на село Медвен. Вредих се някак си сред побеснелите за ледени селфита туристи и запечатах положението такова, каквото беше:

untitled-6412---Copy

Това наричам “половин снимка” **. В този случай е вярно дори буквално, понеже докато долната половина си е ОК, горната скапва всичко с очевидната и непоправима липса на сняг.

Снегът не закъсня и десетина дни по-късно отново бях на брега на вира, който за моя изненада този път беше почти изцяло стопен, но пък беше доста по-красиво:

sini_vir_pano_cut2---Copy

Покривката беше абсолютно девствена и за около два часа имах удоволствието да си тъпча сам наоколо, докато природата край мен просто се случва…

sini_vir_pano_cut---Copy

По-интересна композиция нямаше да излезе, за това си хванах снежната пъртина обратно към колата.

Облаците обаче казваха “залез”, а  едно от хубавите неща на зимата е, че залезите са близо. Избрах си що-годе интересно място и убих малко оставащо време…до момента, в който всичките обещания се изпариха и светна “любимото” ми синьо нищо:

untitled-6534---Copy

Лошото на зимата обаче е, че не се различава особено от другите сезони, когато можеш цял ден да си висиш сигурен, че нещо ще се случи, само и само на края да се одремеш, като  всичко се разпадне.

Последва леко затопляне, което обаче даде път на полярно застудяване. Да, ама на другия край на страната. Събрах две и две, и на следващия ден бях отново на път – целта: отдавна непосещаваният зимно от мен водопад “Полска скакавица”, който обещаваше прекрасности.

Нека ви кажа нещо накратко за зимата в тази част на България – в такива моменти може да бъде отчайваща.  Тихо е, нещо помръдва тук-там, но само за да прибяга до някое малко по-малко студено място.  Снегът не хруска приятно под стъпките, а издава високо-честотни писъци, а ледът изглежда все едно след малко ще избухне на хиляди игли.  “Зимна приказка” е клишето, но приказката е от онези, с които са плашели особено лошите деца.

Това е време, в което хората нямат място и щеше да е човешки ад, ако не беше толкова красиво. За това и намираме начин да сме там.

Такава ледена катедрала не бях виждал на живо. Щъках замаян наоколо, докато си напомнях да седя далеч от потенциалните ледени бомби и щраках с почти минимална мисъл за композиране:

skakavica_pano_2---Copy

Преди точно четири години пак бях тук, но в сравнение със сега, тогава изглеждаше недовършено. За това пробвах почти същите ракурси:

untitled-6614---Copy

Ясното време даде път на заоблачаване, което промени цветовата гама:

untitled-6925---Copy

Екстремните температури бяха изваяли подобни скулптури:

untitled-6979---Copy

Исках още, но се заоблачи съвсем и реших, че за този ден ще приключа.

Оказа се, че съм приключил и за месеца. Ако Февруари предложи още една такава полярна целувка в една друга част на страната, ще съм благодарен.

Лека 😉

 

*”Хомо-хамстер” някак си не звучи :/

**частична перефраза на не толкова известна Кабиленска поговорка гласяща, че “Едно Х е половин Y, ама две Х не правят цяло Y .” Запознатите знаят с какво да заместят Х и Y, а за останалите – заповядайте в Кабиле, там ще ви обяснят 😉

 

Also posted in водопад Полска скакавица, водопад Сини вир