Най-зимният месец обикновено започва с махмурлук и следпразнична душевна стагнация. Успях да си спестя първото, но второто ме хвана дори само поради това, че всички около мен бяха леко одрямани пред вид факта, че отново е време да влизат в колелото, като послушни хамстерчета… “Хамстер-сапиенс” – чудесно определение за съвременния нормален човек*.
………………………
Изтрих може би десетина изречения, които щяха излишно да подбутнат читателя към и без това неизбежната зимна мини-депресия, така че, за да не ви изгоня, директно захващам фотографския отчет:
Празниците са си празници, но аз си имам един специализиран мозъчен център, който следи дали климатът готви нещо фотогенично навън. Поради тази причина и чистата географска близост, още на първи Януари се наредих на Синия вир, за да го видя зимно за първи път….аз и още десетки гости на село Медвен. Вредих се някак си сред побеснелите за ледени селфита туристи и запечатах положението такова, каквото беше:
Това наричам “половин снимка” **. В този случай е вярно дори буквално, понеже докато долната половина си е ОК, горната скапва всичко с очевидната и непоправима липса на сняг.
Снегът не закъсня и десетина дни по-късно отново бях на брега на вира, който за моя изненада този път беше почти изцяло стопен, но пък беше доста по-красиво:
Покривката беше абсолютно девствена и за около два часа имах удоволствието да си тъпча сам наоколо, докато природата край мен просто се случва…
По-интересна композиция нямаше да излезе, за това си хванах снежната пъртина обратно към колата.
Облаците обаче казваха “залез”, а едно от хубавите неща на зимата е, че залезите са близо. Избрах си що-годе интересно място и убих малко оставащо време…до момента, в който всичките обещания се изпариха и светна “любимото” ми синьо нищо:
Лошото на зимата обаче е, че не се различава особено от другите сезони, когато можеш цял ден да си висиш сигурен, че нещо ще се случи, само и само на края да се одремеш, като всичко се разпадне.
Последва леко затопляне, което обаче даде път на полярно застудяване. Да, ама на другия край на страната. Събрах две и две, и на следващия ден бях отново на път – целта: отдавна непосещаваният зимно от мен водопад “Полска скакавица”, който обещаваше прекрасности.
Нека ви кажа нещо накратко за зимата в тази част на България – в такива моменти може да бъде отчайваща. Тихо е, нещо помръдва тук-там, но само за да прибяга до някое малко по-малко студено място. Снегът не хруска приятно под стъпките, а издава високо-честотни писъци, а ледът изглежда все едно след малко ще избухне на хиляди игли. “Зимна приказка” е клишето, но приказката е от онези, с които са плашели особено лошите деца.
Това е време, в което хората нямат място и щеше да е човешки ад, ако не беше толкова красиво. За това и намираме начин да сме там.
Такава ледена катедрала не бях виждал на живо. Щъках замаян наоколо, докато си напомнях да седя далеч от потенциалните ледени бомби и щраках с почти минимална мисъл за композиране:
Преди точно четири години пак бях тук, но в сравнение със сега, тогава изглеждаше недовършено. За това пробвах почти същите ракурси:
Ясното време даде път на заоблачаване, което промени цветовата гама:
Екстремните температури бяха изваяли подобни скулптури:
Исках още, но се заоблачи съвсем и реших, че за този ден ще приключа.
Оказа се, че съм приключил и за месеца. Ако Февруари предложи още една такава полярна целувка в една друга част на страната, ще съм благодарен.
Лека 😉
*”Хомо-хамстер” някак си не звучи :/
**частична перефраза на не толкова известна Кабиленска поговорка гласяща, че “Едно Х е половин Y, ама две Х не правят цяло Y .” Запознатите знаят с какво да заместят Х и Y, а за останалите – заповядайте в Кабиле, там ще ви обяснят 😉