В първата част стигнахме до Витоша и прекрасните и шарени гори. Сега продължаваме към Балкана, морето и къде ли не още…есента има хиляди лица, които заслужават хиляди портрети…

През втората половина на Октомври нашата малка, но бойна организация си спретна традиционния есенен пленер, този път в Котленския Балкан. Тънките сметки да нацелим пиковите цветове в тази част на Стара планина се оказаха смешни. Горите там варираха от стопроцентово зелено, до късно-есенно изгоряло. Спасихме се в малките букови островчета, където нещата изглеждаха прилично:

И тук да напомня: бършете си челните лещи редовно, че…. Като се замисля, щях да съм доста по-добър фотограф, ако следвах всички съвети, които давам 😀

Нереалната суша направи разходките по Медвенската река доста леки и приятни:

Стигнах и до места, които години наред бях подминавал:

Прилично пленерче се получи. Май ще ги зачестим.

Последва първи набег до Странджа. Огромна част от чара на тази планина е в малките симпатични рекички, които я прорязват като кръвоносни съдове. Конкретно сега разгледах малка част от Младежка река – нещо, което отлагах от години:

Есента тука беше само календарна:

От Странджа директно се спуснахме към морския бряг, където си бях фиксирал едно интересно дърво:

Обожавам такива брошки – за няколко месеца правят нещо фотогенично и от най-скучния плаж, след което морето си ги прибира и който видял, видял…

…поради което за мен лично има огромен смисъл да ги снимам колкото мога повече:

Октомври се изниза. Ноември по Южните планини обаче все още си е шаренко…

…а неспокойното небе ражда спектакли:

В средата на месеца за пореден път имах удоволствието да съм част от PhotoSchool. Обичайната ни упражнителна дестинация изглеждаше малко постно:

Понякога обаче кадърът ти е в краката, стига да го видиш и да не го настъпиш:

Отскочихме и до Батак, където мъглата за малко да обърка плановете, щото беше там, където не трябва:

Малко след това започвах да си мисля, че съм поприключил с есента за тази година.

Ами не бях. Идиотски топлото време беше довело до там, че няколко храста Странджанска зеленика си бяха казали: “Зае*и, що пък да не вземем да цъфнем ?!” И взели, че цъфнали.

На мен ми трябва много по-малко, за да ми заври в мозъка, та сещайте се “есенна цъфнала зеленика” как ми подействаха. При първа възможност запалихме натам. Храстчетата ги намерихме лесно, но не мина без внезапни спирки:

Планината беше подгизнала:

И това, за което бяхме дошли:

Цветовете бяха малко нефелни, двойно по-малки от пролетните, но фактът си е факт. Както споменах и в първата част, в интересни времена живеем.

От Странджа естествено подбрах спътниците си и се трупнахме на същия плаж до същото дърво, обясних вече защо:

Бяхме стигнали почти по тъмно и последва френетично щракане, докато се молех да имам поне нещо на фокус и без прекалено много солени пръски по филтъра. Наложи се да ползвам жокер “помощ от приятел”, но стана работата:

Навлизайки в късната част на есента, настройката ми беше като празен лист. Каквото ми сервираше битието, това щях да ям. А то предложи нова играчка и нови места, на които да я тествам:

Това се оказа и последната есенна разходка за годината. Бива. Но трябва още много…

Това ще е и последната публикация за годината. Няма смисъл да правя “2019-та в снимки” предвид спорадичната ми активност, но като се замисля, снимам дигитално точно от десет години, та ще измисля нещо в тази посока.

За сега пожелавам на всички весели празници, позлотворна година и всичко да е точно 😉

Лека.

Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉