Най-зимният месец обикновено започва с махмурлук и следпразнична душевна стагнация. Успях да си спестя първото, но второто ме хвана дори само поради това, че всички около мен бяха леко одрямани пред вид факта, че отново е време да влизат в колелото, като послушни хамстерчета… “Хамстер-сапиенс”  – чудесно определение за съвременния нормален човек*.

………………………

Изтрих може би десетина изречения, които щяха излишно да подбутнат читателя към и без това неизбежната зимна мини-депресия, така че, за да не ви изгоня, директно захващам фотографския отчет:

Празниците са си празници, но аз си имам един специализиран мозъчен център, който следи дали климатът готви нещо фотогенично навън. Поради тази причина и чистата географска близост, още на първи Януари се наредих на Синия вир, за да го видя зимно за първи път….аз и още десетки гости на село Медвен. Вредих се някак си сред побеснелите за ледени селфита туристи и запечатах положението такова, каквото беше:

Това наричам “половин снимка” **. В този случай е вярно дори буквално, понеже докато долната половина си е ОК, горната скапва всичко с очевидната и непоправима липса на сняг.

Снегът не закъсня и десетина дни по-късно отново бях на брега на вира, който за моя изненада този път беше почти изцяло стопен, но пък беше доста по-красиво:

Покривката беше абсолютно девствена и за около два часа имах удоволствието да си тъпча сам наоколо, докато природата край мен просто се случва…

По-интересна композиция нямаше да излезе, за това си хванах снежната пъртина обратно към колата.

Облаците обаче казваха “залез”, а  едно от хубавите неща на зимата е, че залезите са близо. Избрах си що-годе интересно място и убих малко оставащо време…до момента, в който всичките обещания се изпариха и светна “любимото” ми синьо нищо:

Лошото на зимата обаче е, че не се различава особено от другите сезони, когато можеш цял ден да си висиш сигурен, че нещо ще се случи, само и само на края да се одремеш, като  всичко се разпадне.

Последва леко затопляне, което обаче даде път на полярно застудяване. Да, ама на другия край на страната. Събрах две и две, и на следващия ден бях отново на път – целта: отдавна непосещаваният зимно от мен водопад “Полска скакавица”, който обещаваше прекрасности.

Нека ви кажа нещо накратко за зимата в тази част на България – в такива моменти може да бъде отчайваща.  Тихо е, нещо помръдва тук-там, но само за да прибяга до някое малко по-малко студено място.  Снегът не хруска приятно под стъпките, а издава високо-честотни писъци, а ледът изглежда все едно след малко ще избухне на хиляди игли.  “Зимна приказка” е клишето, но приказката е от онези, с които са плашели особено лошите деца.

Това е време, в което хората нямат място и щеше да е човешки ад, ако не беше толкова красиво. За това и намираме начин да сме там.

Такава ледена катедрала не бях виждал на живо. Щъках замаян наоколо, докато си напомнях да седя далеч от потенциалните ледени бомби и щраках с почти минимална мисъл за композиране:

Преди точно четири години пак бях тук, но в сравнение със сега, тогава изглеждаше недовършено. За това пробвах почти същите ракурси:

Ясното време даде път на заоблачаване, което промени цветовата гама:

Екстремните температури бяха изваяли подобни скулптури:

Исках още, но се заоблачи съвсем и реших, че за този ден ще приключа.

Оказа се, че съм приключил и за месеца. Ако Февруари предложи още една такава полярна целувка в една друга част на страната, ще съм благодарен.

Лека 😉

*”Хомо-хамстер” някак си не звучи :/

**частична перефраза на не толкова известна Кабиленска поговорка гласяща, че “Едно Х е половин Y, ама две Х не правят цяло Y .” Запознатите знаят с какво да заместят Х и Y, а за останалите – заповядайте в Кабиле, там ще ви обяснят 😉

Има едни такива моменти, когато не правиш нищо особено, живееш си живота, мозъкът ти си работи нещо на заден план и общо взето се возиш на планетата Земя без особен зор. Тогава от някъде долавяш нечия мисъл било то по телевизия, интернет, списание, реплика от филм или някакъв друг неведом начин и по неразбираеми причини усещаш, че това е важно. След време действително се оказва така. Този увод ще го завърша в заключението.

Преди няколко дни ми се появи едно нефотографско пътуване, което пък от своя страна отвори възможност за едно фотографско такова. В резултат в късния следобед с Ванката Миладинов поехме за пореден път в посока извън града – нещо, което не се беше случвало близо година. Дестинацията беше отново водопад Полска Скакавица, но този път идеята беше да останем с нощувка, за да го застреляме на лунна светлина. Около два часа по-късно вече бяхме разтегнали палатките в подножието на водопада и се готвехме за снимане. Нощта се очертаваше ясна, но в самото начало малко след изгрева на луната се появиха едни рехави облачета. Мислехме, че това ще е само началото на идеално за случая заоблачаване и портихме доволно ръце. Реших да щpaкна някой кадър ей така за тест на композицията…

…което се оказа и единствения сносен кадър от вечерта. Облаците се изпариха, а нощта се изясни, което общо взето ни скапа мераците за каквото и да било до толкова, че с половин желание врътнахме малко звезди, колкото да оправдаем пътуването:

Последва слизане към палатките, което си беше забавно – който е бил там знае за какво иде реч.

На сутринта очакваният ясен и безинтересен изгрев дори не успя да ме изкара от палатката. Денят се очертаваше също като нощта само че горещ, но все пак не ни се прибираше още. Завихме към друг водопад, Овчарченския, който тъкмо се беше събудил пролетно:

След което завихме към градската жега.

Сега да си довърша увода: в един от горе-споменатите моменти на безметежност чух един мой любим музикант да казва, че едно от правилата в живота му е да прави сега всичко, за което има съмнение, че по-късно ще съжалява, ако не направи. Тогава това някак си успя да ми се закачи в главата, но явно без особен ефект.

Въпросното нощно снимане на този водопад го мисля от няколко години, но всеки път когато дойдеше подходящ момент си казвах, че водопадът си е там, луната също, така че “има време”. След което неминуемо в главата ми оставаше едно леко съжаление.

Преди две зими течението му се е променило и този водопад вече никога може би няма да изглежда по начина, по който съм го виждал и съм си представял, че ще изглежда на лунна светлина. Толкова по въпроса с настройката “има време”…време няма, има едно “сега“, което ако не се оползотвори, свършва и не се повтаря повече ама никога.

Марш сега навън, че не остана много от този красив месец 🙂