Има едни такива моменти, когато не правиш нищо особено, живееш си живота, мозъкът ти си работи нещо на заден план и общо взето се возиш на планетата Земя без особен зор. Тогава от някъде долавяш нечия мисъл било то по телевизия, интернет, списание, реплика от филм или някакъв друг неведом начин и по неразбираеми причини усещаш, че това е важно. След време действително се оказва така. Този увод ще го завърша в заключението.

Преди няколко дни ми се появи едно нефотографско пътуване, което пък от своя страна отвори възможност за едно фотографско такова. В резултат в късния следобед с Ванката Миладинов поехме за пореден път в посока извън града – нещо, което не се беше случвало близо година. Дестинацията беше отново водопад Полска Скакавица, но този път идеята беше да останем с нощувка, за да го застреляме на лунна светлина. Около два часа по-късно вече бяхме разтегнали палатките в подножието на водопада и се готвехме за снимане. Нощта се очертаваше ясна, но в самото начало малко след изгрева на луната се появиха едни рехави облачета. Мислехме, че това ще е само началото на идеално за случая заоблачаване и портихме доволно ръце. Реших да щpaкна някой кадър ей така за тест на композицията…

…което се оказа и единствения сносен кадър от вечерта. Облаците се изпариха, а нощта се изясни, което общо взето ни скапа мераците за каквото и да било до толкова, че с половин желание врътнахме малко звезди, колкото да оправдаем пътуването:

Последва слизане към палатките, което си беше забавно – който е бил там знае за какво иде реч.

На сутринта очакваният ясен и безинтересен изгрев дори не успя да ме изкара от палатката. Денят се очертаваше също като нощта само че горещ, но все пак не ни се прибираше още. Завихме към друг водопад, Овчарченския, който тъкмо се беше събудил пролетно:

След което завихме към градската жега.

Сега да си довърша увода: в един от горе-споменатите моменти на безметежност чух един мой любим музикант да казва, че едно от правилата в живота му е да прави сега всичко, за което има съмнение, че по-късно ще съжалява, ако не направи. Тогава това някак си успя да ми се закачи в главата, но явно без особен ефект.

Въпросното нощно снимане на този водопад го мисля от няколко години, но всеки път когато дойдеше подходящ момент си казвах, че водопадът си е там, луната също, така че “има време”. След което неминуемо в главата ми оставаше едно леко съжаление.

Преди две зими течението му се е променило и този водопад вече никога може би няма да изглежда по начина, по който съм го виждал и съм си представял, че ще изглежда на лунна светлина. Толкова по въпроса с настройката “има време”…време няма, има едно “сега“, което ако не се оползотвори, свършва и не се повтаря повече ама никога.

Марш сега навън, че не остана много от този красив месец 🙂

И така бавно и полека, Ноември се хлъзна в близкото минало. Наближавайки края на годината винаги ставам две идеи по-вглъбен от нормалното и почвам да си задавам въпроси от рода на: каква фотография би снимала една муха-еднодневка…или пък едно хилядолетно дърво ? Какво би значел един перфектен за мен пейзажен момент за същества с различно от моето времево възприятие ?? Този Декември дали ще ме пощади откъм бохемски рапсодии в Балкан-мажор ???

Все важни въпроси 😐

Предпоследния за годината месец започнах на перфектното есенно място – Родопите. Разходката се превърна в идеален пример за кулинарен туризъм, покрай което все пак закачих няколко приятни кадъра:

Минахме покрай местенца, които бях пропуснал до този момент:

с. Гела

Както и през добре познати такива, които този път не ме допуснаха:

Каньон на водопадите, Смолян

И още по-добре познатият водопад Полска Скакавица, който е претърпял сериозен фейс-лифт и сега тече по-различно от предишни години…тепърва ще реша дали ми харесва новата фасада:

В средата на месеца с Галето Велева минахме покрай няколко местенца, които ще дадат повече в бъдеще:

За първи път стигнах и до Божи мост, който приятно ме изненада; за такива места си трябва или много широко стъкло, или зверска работа по някоя HDR панорама, за да се усети нещо: