Category Archives: Крушунски водопади

2017: Януари – Юни

Почти никой вече не пише в блогове. Ако съдя само по себе си, никой не ги и чете. Властващият формат е видеото с все по-високи нива на продукция: почти няма шанс да бъдеш забелязан, ако в арсенала ти не присъстват минимум две камери плюс задължителния дрон; видеото трябва да е оригинално скриптирано, адекватно осветено и озвучено (включително с грабващ саундтрак), както и перфектно редактирано в пост-обработка. На практика повечето от най-успяващите пейзажни фотографи в момента са и сравнително добри кино-режисьори, и всеки действа по своя мини-сериал.

Всичко това всъщност е чудесно, не мога да се кривя, следя няколко от тях ежеседмично и съм крайно доволен от почти всичко, което се показва. За себе си обаче не съм убеден, че ще поема по този път – усилията са в пъти по-големи и ползата трябва да си струва поне малко…даже малко повече. За това за сега си оставам с писането, а какво крие далечното бъдеще, ще разберем, когато се превърне в близко такова.

Та, 2017-та, първото полугодие…ами лудница. Пропуснах повечето от красивите моменти и все пак наскоро успях да се уморя от снимане. Не преувеличавам, имаше една конкретна сутрин, когато станах, погледнах през прозореца, видях скучното небе и въздъхнах с облекчение.

Това обаче беше през пролетта, а според мен коренът на всичко е в зимата – първата истинска такава от години насам, особено по нашите краища. Дори и грозноватата иначе Тунджа на моменти изглеждаше стряскащо красива:

Винаги ми е било крайно удоволствие да изкарам навън един мразовит мъглив ден в най-дълбоката зима – когато животът е спрял на пауза, всяка капчица енергия се пести за стопляне, а тишината се счупва само от скърцащия под стъпките сняг.

Прекрасен сезон.

Междинните месеци бяха леко ялови, но някак си транзитно се записах с нещо интересно:

Супер местенце за подобно мазане, рядко се случва да е по-лесно…

…и една с цветовете на залеза, ‘щото не мога да се сдържа:

Картинката се допълни и от един самотен делфин, който се заигра край руините, но разбираемо нямаше как да излезе на дългата експозиция, но пък аз да си кажа…

Избутахме Март, а Април ме завари в други заетости, покрай които обаче се образуваха нови компании със свеж ентусиазъм, който ни изстреля към Деветашкото плато и неговите класически богатства:

Никога не съм подозирал, че ще изкарам нещо приемливо от пещера без особена подготовка, но и това се случи:

Водопадът край Калейца пък беше леко погрознял, та се наложи да се мисли покрай новите препятствия:

Спазих си и пролетната традиция да си запиша поне един нов водопад:

Доста диво място се оказа тази рекичка, но от години я мислех, та трябваше да я махна от списъка си:

И малко след това отново стана време да се завъртим покрай лятното ни гнездо, където освен задължителните ремонтни дейности, ме чакаха и пейзажни десертчета:

    

    

А цветовете на моменти бяха такива, че се съмнявах дали са реални дори докато се случваха:

Почти всеки ден се забъркваше някаква небесна каша…

…валеше през час…

…а когато не валеше, просто си беше красиво:

Още веднъж тази пролет ми се наложи да застана пред собствения си апарат поради липса на друго дърво – нещо,  което обикновено избягвам понеже кривя мащаба с длъгнестите си близо сто и деветдесет сантиметра, но ще разберете, че нямах особен избор.

Честите валежи и хладното време събудиха хиляди цветя, някои от които изобщо не знаех, че съществуват. За разлика от друга година, този път се натресох и в маковите полета:

На моменти оставях вятъра да рисува:

Не се мина и без клишетата:

Последва нов набег по морето, където пак трябваше да се убедя, че на сила хубост няма да стане…

…и че понякога просто се иска да тръгнеш…

…и че не винаги пък ще е трудно:

Тази пролет предложи моменти, подобни на които не бях виждал.

След което дойде време и за планираното месеци по-рано класическо старопланинско приключение между хижите Рай и Васил Левски, където ако не друго, щяхме да заклещим поне по един водопад. Балканът ни посрещна леко вкиснат, но пък осеян с цветя:

Около Райското пръскало не успя да ми се случи нищо запомнящо се, та останаха надеждите край хижа Левски да запишем нещо лесно. Преходът обаче ни натърти, че няма тъй да мине та’а работа и  дори лесното ще трябва да си го заслужим. Ами заслужихме си го, подгизнаха ни чакрите, но няма да изпадам в излишни драматизми (все пак, Дани, Вели, Галя, Краси, железни бяхте !).

Пътьом имаше омайничета:

По-късно отново се подредих пред първия в живота ми водопад:

  

И щраках разни заврънкулки без да му мисля толкова:

На тръгване за малко да пропусна това:

Забелязвам, че такива прости сценки все повече ми говорят и ще си призная, че това за сега ми е любимия кадър от тази година.

Слизането предложи още (това между другото е “Каменоломка”, питах ):

Не се мина и без Черното пръскало, което е станало малко по-трудно за достъп, но пак си е така красиво:

Балканската еуфория още бушуваше, но времето забърка поредния спектакъл:

Това простичко място ме е спасявало и преди години:

Та и сега:

Свирках си доволно от потресаващия залез, който си бях заклещил, но още на другия ден се оказах в ложата на сцена, която абсолютно ме изкара от релси.

Всичко почна в едни лавандули, дето уж трябваха да станат чудесни по залез, обаче се размина. Та теглих една на всичко, все пак предния ден бях записал сериозна точка и подпалих колата към вкъщи. На хоризонта обаче се бяха настанили едни познати облаци, които ме накараха да спра край най-глупавата лавандулова нива в света и докато се усетя, бях почнал да документирам репетиция за Апокалипсиса:

Сега, предполагам, разбирате защо се наложи да го играя дърво.

Междувременно Супер клетката се разви в целия си ръст, наложи се да правя панорама на 12 мм, два реда по три кадъра:

Всичко се сменяше със секунди и не след дълго вече не виждах шелфовия облак, а бях почти под него:

След този кадър задуха здраво, малката дъга на хоризонта казваше, че идва дъжд, а спорадичните светкавици ме караха да си мисля, че Карнобат може би вече го няма на картата.

Отново запалих колата и този път минах в режим евакуация, селският трактор разумно се беше прибрал доста преди мен и подозирам, нямаше да дойде, за да ме извади от калта точно днес.

Черешката на вечерта обаче се оказа, че небето не се продъни, всичко се оказа много шум и цветни облаци за нищо-дъжд и даже успях да спра и да си доснимам:

Вятърът идваше в повече, но се радвам, че и толкова ми позволи.

Ако се случва по едно такова на година, обещавам, че повече няма да мрънкам срещу Ямболските поля и отчайващата им анти-пейзажност.

Аа, и по-рано щракнах още един нов водопад, който се оказа толкова лесен, че ако сбъркаш педалите, може да паркираш и директно в реката под него:

До тук добре, но това не е всичко: последва и още едно предварително планирано пътуване, този път с цел светулки. Малко ги бях позабравил сред облачната вакханалия, но си им беше дошло времето. Рапортите от тук от там обаче казваха, че тази година няма да се разчита на обичайните места, което абсолютно ме устройваше, понеже така или иначе от тях ми се повръщаше.

Някъде тук пролетният ми късмет очевидно се беше изпарил със Супер клетката по залез и последва едно по-скоро комедийно отклонение, в което първо светулките не бяха където ги чакахме, след което се оказа, че сме на лов за орхидея № 50 (дълга история с много латински в нея, така че ше ме извините); та тя, принципно до момента се оказвала илюзорна, но на края я намерихме буквално до шосето и всичката предварителна драма фъсна за секунди, ама намерихме и много гъби, което направи вечерята толкова богата, колкото никога не е било на палатков лагер поне за мен; та същата тая вечеря беше почти готова и вече щях да хвърлям пържолите на жарта, когато излезе една светулка, после две и след малко станаха двайсет, и това беше само началото, ама вече беше тъмно и отчаяните ни опити да спасим положението с кадър не дадоха резултат. Половин час по-късно се върнахме към въпросната вечеря, а светулките напук се мотаха до късно през нощта, колкото да ми напомнят, че дори и да съм добре подготвен, пак няма да съм винаги готов, и пропуски ще има, което е ок, стига да не са много. Та, Галюш, Пламен, Тишо, Рони и Ванката, благодаря ви и тук за един уикенд, през който ми беше чудесно в душата дори и без кадри.

А на края всъщност имаше и малко кадри:

Такива местенца са ценни дори само с шизофреничното си излъчване…на хартия е дърво през дупка, но всъщност виждам едновременно цвете, слънце, жена…

 

Та това е за половин фото-година. Както е тръгнало, следващият рапорт ще е годишният “2017 в снимки”, но няма да съм недоволен, ако мога просто да добавя нещо към горното.

Лека от мен 😉

Also posted in Арапя, водопад Бежанта, водопад Боаза, водопад Райско пръскало, Карловско пръскало, Меките скали, пейзажна фотография България, пешера стълбицата, пролетна буря, река Тунджа, Скока Калейца, Стара планина, Царево, Централен Балкан, Черно море, Черно пръскало

Ноември 2014

След постния Октомври, надеждите ми за есенни кадри останаха за следващия месец, когато обикновено е пикът на сезона в долните земи. Според тази логика си планирах поредния фотографски набег, а целта бяха по-ниските части на Източни Родопи и Сакар. Пътуването беше късо и нямахме късмет с времето, поради което се отдадох на забава с разни фото-играчки:

 

EA3A6658

До този момент не ми се беше удал случай да пострелям с Canon 100-400 mm – ми готино си е 🙂

На връщане се врязохме по интересен път лазещ по билото на Сакар, където привидно беше мнооого красиво, но почти транзитното ни преминаване не даде особени резултати. Мотахме се из шарените гори и докато съжалявах, че нищо няма да си взема от палитрата, се сетих за нещо, което съм правил и друг път, а именно, да откача машината от статива и да се отдам на бавноскоростно мазане. С тази техника резултатите почти винаги са гарантирано приятни, а усилието и мисълта – нищожни:

EA3A6755

Все пак си трябва някакво минимално внимание към обекта – примерно тези иглолистни дънери с контражурно осветени брезички зад тях  дадоха по-интересен резултат от предната снимка:

EA3A6696

Естествено никой никога не е сбъркал с брезички…

EA3A6711

…в някои случаи пък колкото по-кичозно откъм цветове, толкова по-добре…

EA3A6765

…до момента на пълния хаос от форми и цветове, след който вече се кротнах:

EA3A6766

Слизането по билото на Сакар към долината на Тунджа по залез беше особено приятен момент, но мислите ми вече се бяха насочили към планиране на следващата дестинация. Ослушвах се какво ще ми каже интернета, но нито познатите ми фотографи, нито нормалните туристи не подсказваха нещо интересно. В крайна сметка се насочих отново към Белоградчик, където цветовете нормално трябваше да са в пика си.

Тръгнах в приятно време от Южна България, но след като минах Балкана, се гмурнах в мъгла, която беше задушила целия Север. Злорадо гласче в главата ми се хилеше, че за пети път ще отида до тези скали без може би изобщо да си извадя апарата. Пътьом обаче забелязах, че разни реки и поточета изглеждат прекалено пълни за сезона, а така и така минавах през голямото струпване на водопади около Велико Търново…последва рязък завой към Еменския каньон и водопада Момин скок. За първи път го видях толкова силен в този сезон…

EA3A6814

EA3A6831

…и за първи път от доста време ми се случиха кадри, които ясно да казват: “Есен.”.

Поуспокоих се и продължих на Запад, а в главата ми се загнезди въпросчето: след като тази река е толкова силна, какво ли ще е на Крушуна ? До сега не бях виждал есенни кадри на тамошните водопади и вече без изненада, но с приятно чувство в стомаха се оказа, че и тукашната каскада си работи доволно. Радостта ми беше малко преждевременна, понеже на втори поглед се оказа, че почти всичко е опадало и има само едно дърво, което седи красиво, но имаше и други опции:

EA3A6872

Пощраках доволно травертиновите тераси, но горният кадър като че ли казва достатъчно.

Ясно беше, че в Белоградчик днес няма да се спи, за това минах и през Деветашката пещера, за да послушам странния концерт на хилядите прилепи…има защо чучулигите да ги наричат “сладкопойни”.

На следващия ден посоката беше Белоградчик-без-разсейки. Валеше, а видимостта беше никаква. Чудех се дали изобщо ще видя скалите и отговорът по-късно беше кратко и категорично “Не!”. Дъждът беше спрял, но мъглата беше ограничила видимостта до няколко десетки метра. Предварителният план беше да се кротна тука за поне две нощи, но се оказа безсмислено пред вид ситуацията. На следващия ден поех на Юг, като пътьом разгледах едно симпатично водопадче, което не бях посещавал: Бела вода край с. Стакевци. Гората там беше вече в късна есен:

EA3A6913

Докато се мотах по пътеката, попаднах в едно крайно интересно място бъкащо от цветове и форми, което обаче колкото и да мъчех, не можех да заснема подобаващо:

EA3A6963

EA3A6968

Имаше някаква особена атмосфера там, която обаче не успях да опитомя в достоен кадър … има и такива места и моменти, които са повече “състояние”, отколкото география и тогава фотографията е безсилна…общо-взето е като да пробваш да изтанцуваш усещането за цвят или да изпееш усещането за вкус – не е невъзможно, но би те разбрал само някой сърфиращ достатъчно близо до твоята си вълна ……………

След това хукнах към Чипровци през Чупрене.

От там нямам нищо интересно за показване поради сериозна издънка с навигацията, заради която не стигнах до местния водопад…тъпа история за проливен дъжд, кал, едни бордюрчета, дето уж трябваше да са там (и те си бяха там, ама моето “там” беше другаде, понеже бях сънен), овчарски кучета и един самотен стар кръст изникнал от мъглата като перка на акула…няма да ви я разказвам, понеже не е толкова смешна.

Хукнах отново на Юг, като от цялото ма’ане по шосетата си останах с един кадър от късната есен в горите на Западен Балкан, който за секунди заплаши да стане шедьовър, но си остана просто леко посредствено красив:

EA3A7001

Приятно беше все пак да погледам флирта между вятъра и дърветата, които събличаха последните останали листа…беше някак си воайорско.

След това прибрах апарата и повече не се случи да го изкарам, за това и разказът сършва с това изречение.

 

Лека от мен 🙂

Also posted in водопад Бела вода, водопад момин скок, есен, пейзажна фотография България