В предна публикация вметнах едно оправдателно изречение относно липсата на почти всякакъв нов материал – пазех си новите неща за първата си по-сериозна самостоятелна изложба с пейзажна фотография в музея на фотографията в Казанлък, понеже исках да добавя поне малко изненада. Не знам дали е проработило за останалите, но за мен със сигурност имаше резултат.

Няколко изречения за самото откриване: ами случи се. Няколко дни по-късно още се събирам от емоциите, но със сефтетата всички знаем как е – помнят се. Близо годината чакане кулминира в ден, който се стече по начин, който наля още повече масло в и без това запалената ми глава, което на края доведе до почти пълен блокаж. Изправяйки се пред хората дошли на място, успях да изразя горе-долу една четвърт от всичките планирани благодарности. Трудно ще си простя пропуснатия шанс и в идните месеци се надявам да успея да компенсирам.

Нямам много реални спомени от горната снимка…

---

Сега малко размисли и изводи по темата “изложба” принципно:

Тема/заглавие – първата фотографска изложба, на която присъствах представляваше миш-маш от всичко, което един автор беше събрал за няколко години. Ама буквално всичко: портрети, репортаж, натюрморт и един единствен пейзаж за вкус.
Бях глупав тийнейджър, но дори тогава ми направи странно впечатление. Не можех да се хвана за нищо. Представете си, че гледате филм, който почва като черно-бяла евро-драма, изведнъж светват цветове и става сит-ком, след това актьорите се сменят и почва поздравителен новогодишен концерт, и на края завършва с документален сегмент за първата световна война… ммм !?

За да бъде една самостоятелна изложба завършена, се иска една обща “шапка”, под която всички кадри да “стоят удобно”. При мен единственият общ елемент и тема за сега е природата, поради което и не мислех особено дълбоко за заглавието.

Селекция – имате тема, имате и стотина-двеста кадри. И сега какво? Тука следва да си отговорим на два въпроса: колко и кои ?

Всеки който се занимава с нещо изобразително, си го харесва ревностно, независимо какви ги говори. Освен че си го харесва, също така умира да си го покаже и истината е, че искаме да покажем всичко. А не трябва. Като оставим на страна простият факт, че сте ограничени от изложбеното пространство на конкретната галерия, има краен брой експонати след който повечето хора просто спират да възприемат. Според мен, а и не само, това число е между 30 и 50. По-малко от това изглежда постно, повече води до “преяждане” и размиване на цялостния ефект.

Въпросът “Кои кадри да избера ?” е малко по-сложен. Един от “капаните”, в които може да попаднете е да допуснете подобен момент:

Един от горните два кадъра е излишен. Харесвам си ги и двата, но това е положението. Същото важи и за следващите, въпреки, че са от различни моменти:

Подобните кадри си пречат.
Ако имате съмнения кой да оставите, препоръчвам да тествате чужди мнения. Аз лично пратих моята селекция на няколко човека, сред които фотографи с пейзажен и различен от пейзажа уклон, както и на такива, които изобщо не се занимават със снимане. Резултатите ми помогнаха доста. Последното мнение е ваше, но си вярвайте умерено.

Избор на медия/оформление/печат и др. – тук ограниченията идват най-вече от бюджета ви. Колкото повече вложите в качество, толкова по-добре.

Подредба/аранжиране – на края, но не на последно място. Изключително фин момент.

Аз лично нямам опит в това. От самото начало знаех, че ще оставя отговорността на хора, които са го правили десетки и може би стотици пъти както в тази, така и в други галерии. Всяка изложба е композиция сама по себе си – форми, тонове и цвят. Всяка галерия си има “доминиращи” стени. Не е лесно кадрите да се разположат така, че нищо да не се “блъска”, а окото да се “хлъзга” леко и ненатоварващо. Аранжировката ни отне около два часа, през които шеф-диригентът и основен виновник за изложбата изобщо, Александър Иванов, сновеше от стена на стена, а ние послушно припкахме със снимките визуализирайки идеите му. В резултат се получи едно хармонично “цяло” без никой отделен елемент да доминира или да се губи.

Това е. Останалото зависи от качеството на гостите и почерпката 😉

---

Изложбата ще е в Музея на Фотографията в Казанлък до 14-ти Май. Ако се случите наблизо, отбийте се. Ще се радвам да споделите впечатления.

Лека от мен 😉

Месец Юни започна с нещо, което си заслужава собствена публикация – участие във фотографски пленер по случай откриването на първия в България музей на фотографията и визуалните изкуства в град Казанлък. Признавам, че какъвто съм си чвор, обикновено съм резервиран към мероприятия включващи повече от трима минали безкрайно фината ми цедка души, но ще си го кажа още в началото: запознах се с такива прекрасни личности, че направо се засрамих от предварителната си настройка. Толкова.

Условията бяха следните: два снимачни дни из цялата Казанлъшка долина, след което всеки участник представя селекция от кадри, от които пет влизат в изложба за откриването. За разлика от Ямбол обаче, Казанлъшката долина има какво да предложи: Централен Балкан, Средна гора, розови и лавандулови масиви, паметници, два от най-големите язовира в България и десетки други по-малки, но не по-малко интересни фото-изкушения, които ни се откриха постепенно. Въпреки това задачата за мен изглеждаше леко непосилна предвид факта, че понякога ми отнема месеци докато се сдобия с кадър, който бих си закачил на стената. Положението обаче беше такова и започнахме да действаме.

Първият снимачен ден с моята група започнахме от едно чудесно местенце за снимане на дребни птици. За повече информация може да посетите: www.birdsbg.com

Продължихме към Търниченското пръскало, което се вижда доста от далеч и знаех, че няма смисъл да се катери. Изкатерихме го. Не снимах. Идеален старт…

На слизане обаче масивът на Ботев беше завъртял около себе си прекрасна облачна маса, а пътят ни минаваше през огромни масиви от току що започващата да цъфти лавандула. Това спаси деня и малко ми олекна, че все пак ще се покажа на предстоящата изложба:

Бях готов да изчакам залеза на място, но целта беше разнообразие, поради което с мръсна газ подгонихме залеза към язовир Копринка. Излишен за мен ход, но пък успешен за други снимащи, така че се налагаха компромиси.

Следващата сутрин отборите се смениха; групите се избистриха по предпочитания и колите потеглиха. С моите хора се насочихме нагоре към върховете над града, за да видим какво ще предложи Балкана.

Пътьом щракнахме лунния залез:

Изгревът беше постен, за това се наложи да се концентрирам сериозно, за да измисля нещо приемливо; спасиха ме безкрайните поляни с десетки видове цветя:

Съжалявам, че не мога да ви покажа чудесните снимки, които направиха спътниците ми, но ако изложбата се качи в интернет, ще си редактирам разказа.

Предвид нечовешки ранния час на ставане и наближаващата следобедна жега, решихме да се наспим и да превърнем снимачния ден в снимачна нощ на Бузовградския мегалит – място, което ми беше интересно от известно време.

Залезът общо взето копира предния ден, но ние отново бяхме далеч от най-добрите места за снимането му; хубавото за изложбата беше, че другите отбори бяха на по-добри места и за общия успех моментът не беше пропуснат:

Облачността се разсея, луната изгря и започнахме нощните серии. Междувременно мислехме всякакви други забави, за да разнообразим кадрите:

Сумарният кадър на звездите се получи леко дефектен:

Последва интензивна обработка и печат, малко нерви, много ентусиазъм, редене на изложба и тържествено откриване: Казанлък вече си има музей на фотогафията, може да отидете и да разгледате, има какво да се види 🙂

Лека от мен 😉