Не се случва често да разбия ритъма си, но ето рапорт от едно изненадващо снимане, което даде доста приятни резултати:
Не веднъж съм споменавал тук колко е важна мъглата за снимащите навън. Цветовете стават по-фини, губещите се силуети придават дълбочина и всичко като цяло придобива един по-меланхоличен, и дори мистериозен момент. До сега обаче винаги е ставало въпрос за снимки вътре в самата мъгла. Какво обаче се случва, ако излезеш над нея ?
Тъкмо бях станал от сън и се заемах с обичайната си рутина: закуска, кафе, как бяха точно ляво/дясно, когато ми се обади Галето Велева:
“Хайде на Витоша да видим какво ще излезе ?”
“Дай ми половин час и съм пред вас.”
Малко по-късно вече се носихме към Копитото. След кратка денивелация излязохме над мъглата. Пристигнахме точно по залез и на бегом изкарахме апаратите. В бързината успях да скалъпя това:
Eто как точно изглеждаше София малко по-късно:
Аз лично по-красива не съм я виждал 😀
Залезът отмина и зачакахме да пуснат градските светлини, които се надявахме да прозират през воалите. Естествено, отстрелвахме по някой кадър, за да има хронология:
 |
| Тук вече светлините започваха да избиват |
Здрачът настъпи, а под нас започна да се образува море от бавно движещи се луминисцентни вълни. Усилващият се студ почти не го усещах от кеф.
Преглеждайки кадрите ми направи впечатление, че мъглата си се държи точно като езеро духано от вятъра, защото всъщност си е точно това – флуид в чаша. Всичко обаче се развива в едно много по-бавно времево измерение – идват и си отиват вълни, гонят се вихри. Това добре си личи на следващите два кадъра, правени един след друг:
Представете си как на горната снимка вълната се отлива навътре, за да може само след минути отново да залее склона на планината:
След още малко време небето се поизчисти и се показаха звездите. Нямах време, а и не бяхме подготвени да изкараме няколко часа на студа, за да завъртим един кръг, за това вдигнах Iso-то и пробвах да “замразя” движението, до колкото беше възможно:
Горе-долу стана.
Към този момент вече се наложи да се изнасяме, понеже студът почваше да разваля удоволствието, а и общо взето си бяхме направили кадрите. На връщане беше забавно като отново се гмурнахме в мъгливия пояс, което на Галя и беше първо подобно изживявне като шофьор. Всичко мина гладко, до колкото може да се каже нещо подобно за каране по нашите улици.
Това беше от тази изненадваща сесия.
Лека от мен 🙂
