Както бях споделил преди време, от малък си мечтая да заснема тези бръмбарчета в полет. Миналата година пробвах за първи път, а от резултатите останах меко казано недоволен. Постепенно месеците се извъртяха и времевият прозорец, в който сладурите святкат наближи. Отното се изправих пред същия проблем: къде да ги гоня ? Миналата година ги намерих в лонгозната гора на резерват Горна Топчия и това беше основната спънка да получа каквото искам – в тази гора се снима адски трудно, просто не можах да я подредя в красив кадър.

В средата на Юни 2013 се оказах край морето и реших да видя какво се случва наоколо. Забих се в разни гористи местенца на Юг, но първият път видях общо три светулки. Добър старт. Основната ми грешка беше, че се пробвах в сравнително малки гори близко до населени места. Светулките може да са малки, но за голяма популация трябва голям ареал.

Вторият път хукнах към река Ропотамо и приходящите и гори. Около два часа махах по както се оказа “най-високата пясъчна дюна на Балканския полуостров” без да видя нито едно светещо животно. В замяна на това гъмжеше от някакви тлъсти летящи зверове, които бяха окупирали всяко дърво и вдигаха шум като хеликоптери. В сумрака така и не видях какво точно представляват. Втора греда.

Късметът ми се усмихна на третия път и то случайно – докато дремех из дебрите на интернета, мярнах някаква морска снимка, коментарът към която гласеше, че на връщане гората, през която са минавали в гъмжала от светулки…ти да видиш. Консултирах се на бързо за мястото и още следващия ден бях отново на път. Оказа се близо до предния ми опит, но в малко по-различна посока. Пристигнах и имах около два часа да разгледам какво се случва наоколо. Влагата и жегата ме поумориха, а околните гори не ми харесваха особено. Слънцето се скри и все още нямаше помен от светещите буби, докато в един момент всичко експлодира! Представете си в един момент да си стоите в някаква не особено интересна гора, а две минути по-късно все едно сте попаднали в средата на млечния път. Заизваждах трескаво техниката без конкретна идея какво ще ползвам за преден план, какви настройки, абе общо-взето нищо. Харесах си едно дърво и просто почнах от него. След около половин час сумарно щракане, се получи това – зараждащата се супер-луна правеше гората да изглежда като през деня:

Не бях доволен нито от композицията, нито от качеството на кадъра. Останах обаче с надеждата, че съм набарал мястото си и тепърва ще го мъча.

Вторият път някак си обаче успях да направя дори по-лош кадър от първия. Всичко си беше ок, бубите си хвърчаха със стотици, но отново “изритах топката от дузпа в тъч”:

Схванах и основния си проблем – липсваше ми подходящ обектив. Ползвах прекалено широк и не достатъчно светлосилен, от което визията и качеството общо взето страдаха. За мой късмет имаше от кой да взема на заем подходящо стъкло и след два дни отново запалих към горите. Този път се засилих към Котленския балкан, за да пробвам какво се случва там. Ми случваше се нещо, но бледнееше в сравнение с предната ми дестинация. Значи палим обратно на там.

За трети път се гмурнах в светещата гора и този път нещата изглеждаха перфектни. Всичко работеше добре, насекомската оргия беше в разгара си, докато не се намеси прословутото ЗАУ (ЗадАпаратноУстройство), което е способно да скапе всеки кадър независимо от условията… сериозно почвах да се нервя на себе си, а получения материал дори не пробвах да обработя.

На следващия ден вече бях зареден с абсолютно изчистена концепция за нещата. Светулките отново се разтанцуваха въпреки лекия вятър, а аз изненадващо не повторих нито една грешка от предните. Така след общо седем опита, получих това:

Резултатът беше горе-долу близък до очакванията ми и повече за тази година реших да не се напъвам. Живот и здраве, следващия Юни може би пак ще се забия из горите, за да пробвам нещо интересно, но за сега абсолютно ми стига. Почвам да си чакам изгревчета и залезчета както обикновено.

Лека от мен и пожелавам приятно лято 🙂

Има едни такива моменти, когато не правиш нищо особено, живееш си живота, мозъкът ти си работи нещо на заден план и общо взето се возиш на планетата Земя без особен зор. Тогава от някъде долавяш нечия мисъл било то по телевизия, интернет, списание, реплика от филм или някакъв друг неведом начин и по неразбираеми причини усещаш, че това е важно. След време действително се оказва така. Този увод ще го завърша в заключението.

Преди няколко дни ми се появи едно нефотографско пътуване, което пък от своя страна отвори възможност за едно фотографско такова. В резултат в късния следобед с Ванката Миладинов поехме за пореден път в посока извън града – нещо, което не се беше случвало близо година. Дестинацията беше отново водопад Полска Скакавица, но този път идеята беше да останем с нощувка, за да го застреляме на лунна светлина. Около два часа по-късно вече бяхме разтегнали палатките в подножието на водопада и се готвехме за снимане. Нощта се очертаваше ясна, но в самото начало малко след изгрева на луната се появиха едни рехави облачета. Мислехме, че това ще е само началото на идеално за случая заоблачаване и портихме доволно ръце. Реших да щpaкна някой кадър ей така за тест на композицията…

…което се оказа и единствения сносен кадър от вечерта. Облаците се изпариха, а нощта се изясни, което общо взето ни скапа мераците за каквото и да било до толкова, че с половин желание врътнахме малко звезди, колкото да оправдаем пътуването:

Последва слизане към палатките, което си беше забавно – който е бил там знае за какво иде реч.

На сутринта очакваният ясен и безинтересен изгрев дори не успя да ме изкара от палатката. Денят се очертаваше също като нощта само че горещ, но все пак не ни се прибираше още. Завихме към друг водопад, Овчарченския, който тъкмо се беше събудил пролетно:

След което завихме към градската жега.

Сега да си довърша увода: в един от горе-споменатите моменти на безметежност чух един мой любим музикант да казва, че едно от правилата в живота му е да прави сега всичко, за което има съмнение, че по-късно ще съжалява, ако не направи. Тогава това някак си успя да ми се закачи в главата, но явно без особен ефект.

Въпросното нощно снимане на този водопад го мисля от няколко години, но всеки път когато дойдеше подходящ момент си казвах, че водопадът си е там, луната също, така че “има време”. След което неминуемо в главата ми оставаше едно леко съжаление.

Преди две зими течението му се е променило и този водопад вече никога може би няма да изглежда по начина, по който съм го виждал и съм си представял, че ще изглежда на лунна светлина. Толкова по въпроса с настройката “има време”…време няма, има едно “сега“, което ако не се оползотвори, свършва и не се повтаря повече ама никога.

Марш сега навън, че не остана много от този красив месец 🙂