В последната публикация си пожелах Март да ме изненада приятно от фотографска гледна точка. “Женският” месец обаче ме изненада по всякакви други начини, но не и с интересна светлина…не че се оплаквам, търпението е едно от качествата, които, независимо в какво количество притежава човек, захване ли се с пейзажно снимане, се налага да доразвие. В резултат, мартенските снимки ще обединя с евентуалните априлски, ако Април естествено не ми изиграе някоя мартенска шега.

Сега ще Ви представя резултатите от нещо, с което се занимавам от известно време.

Малко предистория: преди години, докато бях в казармата забелязах една  своя страст – да наблюдавам как визията на едно и също място се променя коренно, докато реално то си остава същото. Дали при изгрев или залез, смяна на сезоните или просто при някакво уникално съвпадение на условията, времето е способно да подреди елементите на една картина на практика в безкрайни вариации. Години по-късно вече не ми стига просто да съзерцавам промените, понеже въпросната ми страст си взаимодейства бурно с новопридобитата ми фотографска мания. В резултат, ако едно място е достатъчно красиво, за да се влюбя в него, рано или късно се връщам, за да го видя и евентуално заснема по различен начин.

Една от мечтите ми е да изкарам поне година на едно такова място. Трудно мога да си го представя как би се случило и мечтата сигурно ще остане в графа “неосъществими”. Животът обаче се оказа достатъчно любезен да ми предложи компромисен вариант, на който се съгласих. Естествено началото беше на шега и ми отне малко време, докато ми се избистри идеята. Всичко започна от тази есенна снимка на един от символите на родния ми Ямбол:

Месеци по-късно, докато се прибирах в една непрогледна мъгла, се засякохме с приятел, който ме завлече на разходка в парка. Не помня по какви причини съм си носел апарата, но в един момент се оказа, че снимам като развеселен картечар, а снимките на фонтана станаха цели две:

Мъглата беше като залепнала за градския пейзаж и ми хрумна да видя как ще изглежда всичко на  фона на парковото осветление:

Изненадвах се на вариациите:

Не помня точно, но някъде в този момент сигурно ми се е избистрила и крайната идея: да събера възможно най-много и най-разнообразни кадри на това място. Зимата тогава беше към края си, за това зачаках следващия сезон и новите цветове. Не беше трудно:

След още малко време, дърветата вече бяха изцяло раззеленени:

Трудно си представях лятото да се случи нещо интересно, но за голямо мое учудване, хванах фонтана “работещ”. Бях решил, че градската управа отдавна е зарязала този момент, но за късмет, не бяха:

Постепенно започнах да се задъхвам от нетърпение какъв ще е следващия кадър. Случи се още същото лято при един интересен залез:

Сега като преглеждам колекцията, се появяват и кадри, които не помня точно кога съм направил. Мога да им погледна датата, но някак си предпочитам да има и такива, които са се появили “незнайно” от кога:

С времето подчертано започна да ми липсва снежна снимка. В ямболското поле не пада много сняг и изпълнението на задачата заплашваше да се проточи повече от колкото би било по вкуса ми. Докато чаках снега обаче, се случи друг кадър – заклещих го след една незабравима коледна нощ, която не беше хич тиха и дори по-малко свята. С напредването на партито с все по-голяма възбуда отбелязвах натрупването на скреж по дърветата. На сутринта вместо да си легна, нарамих техниката и закрачих към фонтана благодарейки на ум, че живея близо до него и не ми се налага да шофирам. Няма да изпадам в излишни обяснения, просто ще благодаря, че има такива неща като оптична стабилизация и автофокус:

Междувременно градската управа беше стартирала сериозен проект за преустройство на парка. Малко бях разочарован да разбера, че са подменили изцяло парковото осветление, понеже имах няколко кадъра на ум, които обаче ще си останат там. Не че новото е лошо, но ми остана лека горчивина заради пропуснатите мигове. Бях доволен все пак, понеже най на края хванах и снежен момент:

Не бяха перфектните зимни кадри, но напоследък се научих да превръщам нетърпението си в удоволствие. Фактът, че те предстоят ми е почти достатъчен. За сега.

Имах вече кадри от четирите сезона, но имах усещането, че сериозното предизвикателство предстои. И на практика си се оказа точно така, фонтанчето тепърва щеше да ме изненадва… дали с интересен залез:

…Мартенска мини-виелица:

…или розовеещи облаци прозиращи през голите клони на дърветата:

…всеки нов кадър ме размечтава повече. На края естествено остава въпросът: “Какво следва ?”

Отговорът е, че нямам никаква идея, но гъделът да разбера ме зарежда до състояние на тиха еуфория.

Лека от мен 😉

…нещо като “Зима е”, но натъкмено пред вид условията…

Два от почивните дни в Ямбол се оказаха толкова приятно замъглени, че просто си плачеха за разходка с апарата. Често съм писал колко обичам това природно явление и какъв полезен ефект има при снимане – мъглата променя цветовете, крие излишни елементи и като цяло създава едно особено настроение, което лично на мен ми допада в пъти повече от всеки ясен слънчев ден.

Всичко започна със случайна среща с приятел, който не ме остави да се прибера, а някак си естествено завихме в посока градския парк. Там мъглата постепенно настъпваше и превръщаше тривиалните сцени в загадъчно-интересни:

Пресъхналия фонтан…

Едно от любимите ми неща за снимане, както ще стане ясно след малко са дърветата и силуетите им:

А в комбинация с някое водно отражение става още по-интересно:

Снимах още доста неща, но ще стане прекалено монотонно.
За това отиваме на другия ден, когато мъглата все още си беше доволно залепнала наоколо. Разходих се малко извън града по течението на Тунджа, за да видя какво ще се покаже…естествено повече дървета:

Наоколо се моташе и един рибар, който влезе приятно в кадър:

За да има някакъв ритъм, ще редувам малко кадрите с няколко, които заснех по-късно през нощта отново в парка:

И пак фонтана…

Отново дърво:

И отново фонтана…доста го обикалях тази нощ и все ми изскачаха интересни композиции:

Дървото, което ми хареса най-много от деня:

За следващия се наложи да направя два различно фокусирани кадъра, за да стане рамката, която исках:

И за финал, една абстрактна изг*зица, че отдавна не съм завършвал пост по подобен начин 🙂

По-често трябва да я пускат мъглата, много приятна работа върши…

Лека и се пазете от грипа, че е много тъпо да си болен…