Category Archives: пейзажна фотография България

2020…”ЗИМА” ?!

Ден първи от обявеното извънредно положение свързано с пандемията от поредния вирус. Ситуацията все още е сюреална, но както се казва “живеем в интересни времена” *. Не намирам обаче причина да не си запиша поредната част от този своеобразен дневник.

Ясно защо в заглавието сезонът е в кавички – през 2019-20, зимата по нашите краища беше в една февруарска събота. До обяд. Трябваше да попътувам доста, за да видя малко сняг, но за това по-късно в публикацията.

Първият ни набег беше в посока морето. Май се очертава традиция, в което няма лошо. Също така май се очертава традиция да започвам с половинчати кадри, в което обаче лошо има:

В Странджанските гори също беше леко скучно откъм снимане:

Различната тръпка дойде от десетките кърлежи дебнещи от едни високи треви. Нещо като руска рулетка, но с по-голям пълнител и повече патрони. Размина ни се.

Половинчатите кадри продължиха и по северното море, където като че ли сушата беше отдръпнала морето няколко метра навътре. Това тотално ми скапа подготвения кадър, за това просто написах каквото трябва и си бегах:

По-късно през сезона за първи път от години се върнах на любимата си местност Ямурджа, по-известна като нулата на Жребчево. Наясно бях, че без страхотните дървета там няма да ми се случи кой знае какво, но всъщност ми се случиха доста интересни неща. За първи път забелязах стотиците черупки изхвърлени от течението покрай брега:

Оказаха се чудесен преден план. По-късно ги пробвах и на един изгрев, който почна добре, но фитилът му свърши по средата:

Заиграх се и с обичайните белези на сушата:

жребчево
Суша

Липсваше ми такъв кадър и предвид падналите нива на повечето язовири, щях да мрънкам много, ако не ми се беше случил.

Най-много обаче се заиграх с отражението на едно намаляващо гьолче:

Супер забава беше докато снимам, да се оказвам заклещен до глезените в кал и да не мога да мръдна:

Предвид, че се пада във всеки кадър, това отсреща трябва да е връх Костов чукар. Висок е 631,6 метра. Да си знаете.

С напредването на сезона дойде време и да пристъпим към реализирането на плановете, които имахме със софийската група. Посоките бяха Север или Юг. Избрахме Юг и едно място, което ме вълнуваше от доста време: малката гора с гигантски секвои край Кюстендил. Имах доста ясна идея какво да очаквам, но това грам не намали ефекта от първата ми среща с тези дървета. Невероятни са.

Това важи особено за трите най-стари от тях:

Тримата крале

Благоговението ми нарастна като разбрах, че са на около 140 години. Видът обаче живеел над 4000. Това ги правеше леко поотраснали бебета. Такива факти яко ми стартират допамина.

Доста щракане отнесоха трите красавци:

Минахме и задължителните сцени тип “колко сме дребни пред майката природа и т.н.” **:

В светлината на факта, че не знаех кога пак ще се окажа тук, гледах да изсмуча всичко, което мога от сцената:

Като правило си знам, че почна ли да влизам в абстракциите, е време да събирам багажа. Не ги виждам толкова добре като други фотографи.


Ехото от посещението ми в тази горичка ме накара да се поровя за повече подробности постфактум. Натъкнах се на публикации информиращи, че преди около година някой е надупчил трите дървета за смола. След което е пробвал да ги запали. Главата ми не може да го побере. Отказва. Имам усещането, че светът все по-ясно се разделя на два лагера. Имам се за атеист, но някои моменти почвам да не мога да ги пренебрегна…


Оттам слязохме към Стобските пирамиди. Това е едно от местата, на които е напълно възможно да се направи таймлапс и реално да се види как се променя. Изумително е.

Моментът обаче не беше. Небе никакво и съответно, никакви шансове за снимки. Или така си мислех, докато Галя не изкара една птичарска базука. Оказах се в епизод от серията “Когато техниката има значение” *** .

Поглеждайки през близо хилядата милиметра фокусно разстояние, кадрите се оказаха напълно постижими…

…и се наложи да поостанем, докато скалите почервенеят:

На другия ден избрахме посока Запад и язовир Душанци. Там на стандартното отражение се оказа, че някой е паркирал десетина водни колела и ракурсът е невъзможен. Айде пак изненади и мрънкане преди изгрев. Наложи се да продължим навътре по брега. Това се оказа и чудесно стечение, понеже язовирът предлага прекрасни гледки стига да походиш няколкостотин метра.

С билото на Балкана на заден план, гледката май ми харесва повече от Широка поляна:

Обещавам си да дойда пак.

Имахме още няколко часа за губене. Разходката ни награди с още едно бисерче, което предполага бъдещи посещения:

Базуката на Галя отново влезе в употреба. Галюш, благодаря ти и тук, до голяма степен ми “оправи” пътуването.

В следващите седмици пролетта дори не изчака зимата да свърши, а започна с първите цъфтежи. Хукнахме към северна България да снимаме пролетно ботурче, по-известно като дива циклама. От сега да кажа, намерихме гората лесно, но снимки на циклами от мен няма да видите. Не ми се получи.

Не ми се получи и снимка на Боаза, заради оскъдния дебит:

Не ми се получи и залеза, но пък странният ефект от силния вятър върху клоните на дълга експозиция горе долу ми харесва:

Последва набег по Родопите в търсене на поляни с минзухари. Видяхме десетина. Не поляни. Минзухари.

Пътьом минахме през водопад Свети дух, за който си спомних защо съм го забравил. Адски труден е за снимане. Разходката по подивелите мартенски потоци обаче беше приятна.

След навъртяните километри по родопските шосета, решихме да заложим на сигурно и се оказахме отново на Батак, където вятърът беше подфиртил ниска облачност:

Гледката на този остров не ми омръзва, а в комбинация с луната даже стана поносима снимка:

Първа пролет дойде някак между другото. От паника и бъзици в социалните мрежи не остана място за обичайните честитки по темата. Щъркелите обаче са тук и действат по обичайните си проблеми. Хората чакаме лудостта да отмине.

Лека от мен 😉


*историята не казва точно дали наистина е древно китайско проклятие, а китайците мълчат по темата…което всъщност е иронично

** обикновено за тези кадри не позирам аз, щото се оказваме не чак толкова дребни и снимката не става; това отдолу е Галето Велева с моето яке за контраст 😉

***върти ми се отделна публикация по темата – интересните времена си имат и хубавите оттенъци

Also posted in Батак, водопад свети дух, Осогово, Родопи, секвои ючбунар, Стобски пирамиди, Черно море, язовир душанци, язовир Жребчево

Топ 10 за последните 10

Както и да го смятам, излиза, че кръгло от десет години съм минал на дигитално снимане. И понеже нормалните хора харесваме кръгли числа*, някак си му отива да отбележа тази годишнина с една небрежна публикацийка. Кратка разходка из нарастващата ми колекция от спомени, с цел да дестилирам десет кадъра, които ми топлят душата с няколко градуса повече от останалите. И не, това няма да е класация с топ три и победител, както може би подсказва заглавието. По-скоро ще бъде неангажиращ разказ, от тези, които се случват след втората чашка в компания от хора, които са преживели едни хубави неща.

Започвам с водопад, защото всичко започна с водопадите:

Райско пръскало

След едно крайно разочароващо пътуване из Врачанско, с яд хванах към Централен Балкан. Беше Юни, валеше през половин час, планината беше зелена и свежа. На хижа Рай се натъкнах на годишната алпиниада, всичко беше осеяно в палатки като гъби, а наоколо щъкаха енергични, рошави човеци, които в един момент бяха край мен, а в следващия пълзяха по отвесните райски скали с главата надолу. Винаги е готино да гледаш някой добър в нещо, което за самия теб е невъзможно.

Самият водопад беше забулен в облаци и независимо колко високо и близо до него стигах, не се показваше. Харесах си преден план и кацнах на един голям камък да чакам. Сега като се замисля, тази снимка ми е любима най-вече заради момента, в който облаците почнаха да се разкъсват, наложи се френетично да прекомпозирам, понеже не бях нацелил точната посока бидейки в облак с видимост около пет метра и в предпоследния момент успях да заснема отварящия се прозорец към пръскалото. Прекрасен спомен.

Следва типичното палатково клише:

Край язовир Ивайловград

Онази есен почна крайно идиотски: рано през Октомври силен циклон мина диагонално през страната и прецака почти всичко над петстотин метра. Бързо стана ясно, че цветове няма да има. Този факт особено подразни мен и Ванката Миладинов, понеже си бяхме направили съвместни планове да изкараме няколко дни в Родопите. Наложи се да слезем доста на Югоизток, където все пак видяхме нормална есен.

Пътуването обаче беше доста безрезултатно откъм снимане: първите нощи мръзнахме на Дяволския мост, след което изтървахме брутален залез оказвайки се на тъповато място и изобщо нищо не се случваше пред обективите. Примирени, опънахме палатките за последната нощувка някъде в тъмното край едно дърво. Нощта се очертаваше топла, което беше бонус. Палатките лежаха върху мека трева, което беше двоен бонус. Настроението леко се подобри. Мотайки се в тъмнината, облаците се поразкъсаха и внезапно се наложи да си спомним за какво сме тръгнали все пак. Вирнахме стативите, почнахме да се редуваме с фенерчетата и след половин час пътуването придоби и фотографски смисъл.

Качваме се на Пирин:

Муратово езеро

Това езеро постепенно като че ли отне короната на Тевно като най-сниманото от Пирин. Качваш колата до хижа Вихрен, след това за около четир’се минути си на Муратово и си щракаш. Горе-долу такава ни беше идеята с Галето Велева и Валери Христов – да изкараме една нощна смяна край езерото, да врътнем малко звездички и изобщо да избягаме от нечовешките жеги налегнали равнината.

Нощта си беше типично юлска – тиха и влажна, с хиляди звезди, които сякаш те притискат към земята, ако ги гледаш достатъчно дълго. Апаратите щракаха в тъмното, даже в един момент моят го програмирах да действа, а аз си легнах. Няколко часа по-късно станах да го прибера констатирайки, че влагата е провалила половината снимане.

На сутринта изгревът не даде нищо и постепенно се примирих, че ще си остана с неясния резултат от нощните серии. Замотах се по брега, за да се покефя на езерото още малко за довиждане и мярнах една-две малки рибки. Реших, че са гладни и бива да им предложа някоя троха. Приеха офертата. От две станаха двайсет. След това двеста. Броят растеше със секунди. Радвах им се по детски, хващах ги и ги пусках, а на тях не им пукаше хич, стига трохите да не свършват. Някъде в този момент светна и фотографската лампа – спокойно лятно езерно огледало с рибен пасаж за преден план, който да освежи иначе скучния сюжет. Стотина кадъра по-късно усмивката ми вече беше толкова широка, че двата края на устата ми сигурно се бяха срещнали някъде отзад на врата. Завръщането в жегата стана доста по-поносимо.

Слизаме край Жребчево:

Потопената църква

Едното от другите знакови фотографски места. Този кадър се случи в месеците, след като си купих първото дигитално тяло и се заех по-сериозно с нещата. Със снизхождение си спомням колко зелен бях по отношение на цялостния ми подход към пейзажа. Знаех за тази църква, бях идвал тук да снимам нощно няколко седмици по-рано, но не ми се беше получило особено. Гледайки неспирния облачен поток в небето, събрах две и две, и пак запалих натам.

На място нещата се получиха чудесно: плямпах си с едно симпатично цигане, което пасеше стадо съмнителни кози, цветовете на залеза бяха прекрасни, апаратът загря. Към края почнах да експериментирам с дълги скорости и всеки кадър ставаше различно и интересно: трийсет секунди – бива, хайде сега минута – бива повече…хайде сега две…докато с последния стигнах до девет минути. Запечатал съм усещането си, когато на дисплея грейна горния кадър и за първи път от доста време изпитах лека гордост. “Свинаров, май почва да ти се получава….”, помислих си, а бъдещето изведнъж порозовя.

Пак на Жребчево, но от другата страна:

Река Тунджа

Може би любимото ми за снимане място. Попаднах на него случайно, след което за кратко ми се превърна във втори дом, понеже се оказа сравнително близо. Душичката ми доволно потриваше ръце предвкусвайки бъдещите кадри. Година след това реката падна толкова ниско, че дърветата станаха достъпни по суша и местния ромски каламитет набързо ги оползотвори за топлене. Посърнах. Но това се случи след този кадър.

Както казах, преди да го унищожат, там ходих по-често, отколкото ходех на кафе. Сутрин или вечер, почти всеки свободен ден. Причината за вманичаването ми беше, че прозорецът, в който десетките дървета се откриват, траеше за около два месеца през зимата, след което вдигаха шлюзовете на язовира и всичко обратно се потапяше под вода. Исках да оползотворя възможно повече. Конкретно горния кадър стана може би на седмото ми отиване там за седмицата. До тогава нямах почти никакъв запомнящ се резултат, но залезът беше прекрасен. Бях натрупал една-две прилични снимки и бях тръгнал обратно към колата, за да се прибирам. И тогава някой неподозиращ герой отсреща запали сухата растителност. Спрях, за да погледам, а огънят се разрастна. Помня, че щях да си счупя техниката докато бързах да я сглобя обратно, за да снимам. Настройките ги измислих повече по инстинкт, отколкото с помощ от светломера. Няколко минути по-късно на дисплея се появи това, а няколко дни след това се появи и на първа страница на фото-форум. Тогава това имаше особено значение за мен. Странно, но розовите оттенъци на бъдещето не били мираж.

Скок към морето:

От нос Арапя

Тоя кадър го чаках една година, а дори не знаех. Предното лято на същото място се бяха появили тези цъфтежи. Забравил съм името на конкретния трън, който ги ражда. Бяха доста по-малко и по-невзрачни, но пък гледаха директно към залеза и ми бяха буквално на пет метра. Щракнах ги, но не бях доволен.

На следващото лято избиха доста повече, а аз почнах да предвкусвам потенциалната снимка. Готиното е, че цветът се оформя близо месец, през което просто расте и става все по-красив, докато на края рацъфне съвсем. Още по-готиното беше, че бях там почти всеки ден от този месец и просто чаках неизбежното. Точно в пикът на цъфтене, времето ми нарисува подходящите облаци, а аз геройски изминах петте метра до тях, за да си изям десерта. По-лесен любим кадър от това не ми се е случвал.

От лятото в единия край на страната, скачаме в зимата на другия край и няколко години преди това:

Река Струма

Първите месеци след като бях захапал пейзажа сериозно се отличаваха с това, че основно търсех да повторя любими кадри от годините, в които снимах на филм. Така беше и в този снежен януарски ден. Над западна България падна пресен сняг, а аз хванах влака за Полска Скакавица, където знаех, че водопадът ще изглежда добре в бяло. Знаех, защото вече го бях правил години по-рано.

За моя изненада водопадът не изглеждаше толкова добре, колкото преди. Тогава научих един от важните си уроци: нищо в природата не се повтаря и философията “ще го направя друг път” е фатална. Нещата се менят постоянно и всеки момент остава само спомен, ако не го заклещиш в снимка. Имам десетки такива спомени от места, които няма да се случат в кадри, защото вече изглеждат по друг начин.

В конкретния момент реших да пренеса разочарованието край брега на реката, където знаех за едно интересно островче с дървета. Там си беше. И изглеждаше невероятно. Явно бях дошъл тук за този момент. Тогава научих и другия си важен урок: нужна е гъвкавост. Аз лично рядко успявам да избягам от предварителните си настройки за конкретно място и потенциалните му кадри. Все си представям и гоня нещо.Тази философия също е грешна, защото почти никога не се случва това, което очакваш, но докато го гониш, изпускаш това, което е там.

Скок в друг сезон, друга планина и няколко години в бъдещето:

Странджа

Тука историята отново започва петнайсетина години по-рано, докато още щраках на филм. Тогава имах един обектив, почти никакъв опит и много ентусиазъм. Снимах само водопади. Всяко пътуване беше с крайна цел поредното пръскало, скок, вир или казан. Качвайки се един Октомври към хижа Левски, пътьом се заиграх с листата, които реката влачеше надолу. Снимайки на лента, не знаех какво изобщо се е случило. Седмица по-късно гледах проявените копия, а сърцето ми свиреше габа**. За да ме разберете правилно, имайте предвид, че до тогава не бях виждал есенни въртележки. Сега са си направо мода. Тогава обаче, за себе си бях открил нещо невиждано.

Разбираемо, в последствие винаги се оглеждах за нещо такова. Не ми се получаваше ама хич. До този момент в Странджа, когато имах усешането, че разполагах с цялата есенна гора за себе си. Цветовете бяха невероятни, лек ветрец на моменти събличаше дърветата, а поточето лениво центрофугираше няколко листа. Сигурно звучи тъпо, но голям камък ми падна. Странни проблеми имам на моменти…

Газ към Родопите:

Чудните мостове

С този кадър историята е следната: Чудните мостове е едно от известните места. Толкова, красиво, че предполага лесен улов. Просто трябва да се занесеш до там, нали? Да, ама не.

Щъках близо час по скалите и все не успявах да запечатам настроението си. В такива моменти почва да ми се трупа едно тъпо напрежение и опасно лесно се спускам в спирала на отчаянието. Не ставаше и не ставаше. Докато не влязох дълбоко навътре. Поглеждайки светлината в тунела изведнъж всичко се намести: линиите на скалите и камъните, линията на реката и мъртвото дърво. На края и едно облаче влезе в кадър, за да го играе черешката на неочаквано трудно приготвената торта. Напрежението изби в неистово удоволствие, светът се подреди и всичко отново беше наред.

За край – светулки:

***

Снимката на светулки я мечтая от дете. Дори не се занимавах с фотография, а си представях колко интересен кадър би станало. Двайсетина години по-късно започнах конкретно да си сбъдвам мечтата. Оказа се сериозно предизвикателство първо с намирането им. Светулки има на много места, но малко от тях стават за снимка. Там където става, светулките са малко и обикновено не застават в кадър. През първата година никаква не я свърших. На моменти имах такива абсурдни планове, които родиха истории достойни за заслужена подигравка. Неграмотният ентусиазъм може да бъде нещо страшно…

На втората отново хванах горите в късната пролет. Нещата не се подобряваха. Мечтата изглеждаше невъзможна. Късметлийският момент, благодарение на който намерих правилното място, дойде от социалните мрежи. Веднага запалих натам.

Трудно ще забравя минутите след залез, когато гората притихна и мракът превзе всичко. Първата светулка излетя от близък храст, а малко след нея светнаха и други. За минути от три-четири станаха хиляди. Нявсякъде, накъдето погледнех мигаха малки пияни комети. Мечтата беше почти сбъдната. Останалото беше под мой контрол. След няколко неуспешни опита се получи и приемлив кадър. Това се оказа и началото на фотографска традиция – няколко години след това не пропускам да се завъртя из гората, а постепенно си ошлайфах и цялостния подход, което даде прекрасни резултати, един от които е и горната снимка. Сбъднатите мечти са хубаво нещо, от мен да го знаете.


Това са моите топ десет за последните десет. Всичко е плод на настроение и утре сигурно списъкът би изглеждал различно. Не е особено важно. За който е стигнал до тук, благодарско и прощавай***

*за разлика от математиците, които не са нормални, защото всъщност не са и хора, и харесват числа като: 26 , √2 или ω={N∣{}} ….

** стил музика, за който не ви трябва да знаете нищо повече, освен че е малоумно бърз

***днес е Сирни Заговезни