…изкуших се да продължа, но на поетичната скала съм някъде под тоалетните лирици, по-известни като “пУети” и малко над мозъчните амеби, която знаят все пак как работи римата, по-известни като “автори на радио реклами“. Така че, с римите до тук и моля, пак заповядайте.

Имах подозрението, че ще започна Август така, както свърших Юли и браво на мен, оказа се вярно – тръните по залез:

Покрай тези плевели се трансформирах от “оня със светулките” в “тоя с тръните” – съмнителна еволюция, но драги ми Интернет, снимам главно за себе си и това, надявам се, никога няма да загубя. Сигурен съм, че в някой кръг на ада, един свободен дявол се е събудил от подръпване на опашката, но…

Та в старта на месеца най-накрая се изви и една от любимите ми летни бури, когато морето е достатъчно зло за снимка, но пък не е толкова опасно да се моташ по брега, понеже температурата на водата няма да те убие за трийсетина минути. Заредих се, за да пробвам нещо, което ми се върти в главата от две-три лета. За малко да ми се получи, но поне вече знам, че е напълно във възможностите ми:

Ако някога стане горе-долу това, което искам, ще си кажа, за сега – толкова.

Морето мааалко се успокои, но пък небето маалко се нашари и записах един резонен резултат на Птичия остров:

Не е нещо, което ще търпя дълго пред очите си, но не е и идеално грозно пък.

Дойде време и за Персеидния дъжд, който предната година зарязах насред Пирин. Съзнателно мислех да не се напъвам, но подсъзнателно явно съм развил някакъв момент, защото в нощта на пика опънахме стативи край Резово с доста нови хора (наздраве за тях) и от приказка на приказка избутахме няколко часа в тъмната влага.
Самите падащи звезди бяха толкова колкото бяха – прогнозите сочеха стотици на час, което не се случи, но пък каква част от небето виждаме, че да сме ги преброили всичките…

Така или иначе за първи път ми се получи нещо смислено:

Снимането на падащи звезди е бясна хамалогия – мога да го сравня с риболов, ако риболовът изглеждаше така: седиш в лодка с една бухалка, не знаеш дали изобщо има риба, но размахваш като луд с надеждата да хлопнеш някоя; в един момент действително две-три риби изскачат от повърхността, но са в другия край на езерото, а ти продължаваш неистово да махаш в твоя край, щото нали, “Композицията!”, а междувременно бухалката ти е Canon и генерира е*ахти шума, ама това е друг проблем, нощ е, застудява, челната леща на бухалката започва да събира конденз, чистиш, продължаваш да махаш на сляпо в тъмното…и така. В края на краищата, хванаха се няколко екземпляра, а щом е свършило добре, значи всичко останало е било добре. За целта апаратът щракна над петстотин пъти в онази нощ.

Това крайбрежие обаче ми хареса доста, та скоро след това отново разпънах стативчето. Със следващия кадър изпитах нещо, което някой скоро беше споделил, а именно, че понякога има сцени и детайли, които са си интимно твои, далеч от грандиозния пейзаж, десетките цветове и форми, предни и средни планове и т.н. В тези случаи актът на заснемане е много по-малък процент от всичко, което се случва между двете ти уши, но с другите можеш да споделиш само снимката:

Също така врътнах и едни звезди, че небето беше подходящо ясно:

Последва снимачно затишие, което се поразби през втората половина на месеца, когато отново посоката се оказа Резово и крайбрежния лунен пейзаж. Буквално се състезавах с ръба на група красиви облаци, които трябва още двайсетина минути да останат там, където бяха, но не би…нито аз закъснях, нито времето бързаше, просто нещата не се случиха за снимка…което не ме спря да щракам, все пак половин час се юрках по тесния асфалт в опити едновременно да следя пътя и заминаващите си облаци:

На следващата ръбът е по-ясно видим- това в дясно над морето трябваше да е точно над мен и щях да си грухтя доволно:

Септемврийското време продължи и към края на Август – морето бушуваше, облаци изскачаха от нищото, а в такива моменти човек просто трябва да хване нанякъде. Аз лично не можах да изненадам себе си и отново се отбих на Дарданелите, което все по-уверено твърдя, че е в Топ 10 на красивите места в България изобщо.
Замисляйки се по-сериозно за подобна класация, стигам до извода, че една от чертите на пейзажите, които бих класирал там е мащабността – мястото да е достатъчно голямо и разнообразно, за да предлага различни гледни точки. Примерно “Корабите” на Синеморец са чудесни, но извън класическата композиция няма какво особено да предложат. Подобно е положението и с доста други класически фото-дестинации.

Дарданелите обаче са един малък рог на пейзажно изобилие, който този път видях така :

…а малко по-късно и така:

Което беше и последното щрак за месеца.

Бива, кво пък.

Лека от мен 😉

Както вече писах, през август основно бродих по нощите да експериментирам с новата си мания. Един от тънките моменти при тази фотография е да направиш снимката интересна – абсолютно всеки със статив и апарат може да заснеме сносни звездни следи, млечен път, градски светлини или какво пожелае, не е хич трудно. Важат си обаче същите фотографски правила като при всеки друг тип фотография.

Съответно почнах да си блъскам главата къде и какво би изглеждало интересно през нощта. Постепенно почнаха да ми се избистрят разни идеи, някои от които дори успях да реализирам:

За тази ми се наложи да поразгледам разписанието на заминаващите влакове от гара Ямбол на изток. Звездните следи са доста разкъсани заради облаците, които преминаваха в началото на серията. Все пак мисля, че се получи нещо.
Ето и вариант на същата снимка само с млечния път. Нещо не ми харесва как се справих с обработката на небето тук, но предполагам, че изходните файлове не са ми особено добри:

Тръгнах си от тази нощ с идеята да се върна при пълна луна.
Междувременно мина метеоритния поток Персеиди. Колебаех се дали да пробвам да снимам, но съм доволен, че не пропуснах.
Качихме се на Бакаджиците, от където има страхотна гледка към цялото небе и е достатъчно тъмно. Комунистическият паметник ми осигури някакъв композиционен фокус.
Звездите падаха една след друга, но не хващах нищо. Направо побеснявах. На края, като по филмите, с един от последните кадри успях да заклещя един персеид:

Това стана на 6400 Iso. Чистих шум с голямата лопата, но не е много зле. Самият паметник е осветен от фаровете на колите, с които идваха и си отиваха разни хора.
На връщане от скука изкарах апарата през люка на колата и заснех тази глупост:

Подобни кадри рядко имат особена стойност, но мене си ме кефи да щракам…
Дойде време за море. От там ще има отделен пост.

Целият месец беше супер ясен. Не видях повече от десетина облака. За нощната фотография е горе-долу ОК, но ловът на залези не вървеше. Щракнах този мост от немай къде:

Постепенно луната вече беше порастнала и пак налазих ЖП прелеза.
Нагласих всичко, започнах серията, докато чаках същия влак Ямбол-Варна да мине, за да го заснема. Хубаво, ама не мина. Ако не бях щракнал на майтап един от влаковете, които идваха от обратната посока, цялата серия щеше да отиде на халос, понеже щеше да ми липсва основен елемент. Бившите БДЖ ги отнесоха едни солени….

Пак малко снимки, но както казах и преди, от нощно снимане не стават много кадри.
Чао за сега 🙂