Category Archives: Карстово било

Пирин – По карстовото било

Oct
04
2011
by Hristo Svinarov | 3 Comments
Странно, но не бях ходил в Пирин…или поне не в частите, които карат повечето туристи да се  кълнат в красотата и. Дойде моментът да запълня пропуските, а те се оказаха огромни. Набързо се разбрахме с Ванката Миладинов да пробваме карстовото било. Въпреки хилядите снимки, които съм изгледал от там, нищо не може да се сравни с първите впечатления на живо.

Паркирахме край хижа Вихрен около обед и не се мотахме особено преди да хванем пътеката. Денивелацията беше като нищо, което съм катерил до сега, но гледката на постепенно разкриващата се долина под нас ме караше да мрънкам полу-членоразделно. След около час мотане заобиколихме Джамдиевите скали и навлязохме в северното подножие на Вихрен по-известно като “Казана”. Тук като че ли придобих първото по-сериозно усещане за  характера на тази планина – отвесната стена на върха с вечната пряспа под нея, купищата нападали огромни скални късове, тишината, отсъствието на каквато и да е вода (изключвам споменатата пряспа понеже повече прилича на парче вледенена кал), върхът забулен в облаци, ниско подстриганата от ветровете растителност…”тука май нещата са доста сериозни” успях само да си оформя като мисъл в главата. Някъде тук се сетих, че имам и фото-апарат:

Хапнахме на бързо и продължихме по пътеката за премката. От горе пак щракнах Казана, не можех да се сдържа въпреки не особено добрата светлина:
Прибрах техниката, че времето напредваше, а ние се надявахме да хванем залез от заслон “Кончето”. Преди това обаче трябваше да минем самото Конче. Бях се наслушал на какви ли не истории за тази част от маршрута, но като стигнахме до самото място след като подсякохме връх Кутело (където на места също е изнервящо, ако си с раница, която ти измества центъра на тежестта сериозно), ми трябваха две-три минути, за да си събера концентрацията и да се задействам. Кратко и ясно: на кончето можеш да умреш без алпийска осигуровка. Опънатото стоманено въже по протежението на целия маршрут е просто безценно. Някъде по средата се отвори място, където можехме да поспрем и да поснимаме по-спокойно:
Ванката се готви да извади техниката

Ядосвахме се на постоянната облачност скриваща силуетите на Кутело и Вихрен, без които снимките от там не казват цялата история.

Лека по лека минахме ръба и заслизахме към заслона. Там нямаше никой, което беше добре дошло. Зачакахме залеза с надеждата слънцето да пробие под облаците и да оцвети мръсно белите стени на билото в червено…за малко да стане, но не би:
В заслона пристигна още един човек и от лаф на лаф, изпозаспахме с надеждата за интересен изгрев…който също не се случи. Облаците бяха станали още по-плътни, видимостта беше паднала до двайсетина метра и това беше положението. Легнахме да си доспим.
По някое време през деня все пак облаците се поразредиха, а ние пощракахме, за да си начешем нетърпимите мераци за гледки:
Гледката на Юг
Заслонът кацнал на ръба
След това отново всичко се запуши. Междувременно компанията на заслона се беше сменила с друг ентусиаст, който ни зяпаше фотографските лудости с интерес. Следобедът мина в лежане с надеждите за подходяща залезна светлина. Лафихме си и поглеждахме през прозорчето, но нищо интересно не се случваше до момента, в който то пожълтя. Слънцето явно беше пробило, а ние се изстреляхме обратно на вън за поредната серия кадри:
Цветовете над Баюви дупки бяха станали нереални
Ванката отстрелва новороден облак
Билото отново не се оцвети, но поне успяхме да заснемем светлинната феерия. Легнахме си малко по-доволни.
На сутринта се събудихме от вятъра тресящ заслона. Съгласихме се, че в това време на Кончето няма как да снимаме, а се оказа, че няма и какво – облаците отново бяха погълнали билото и скриваха всичко интересно. Пак си легнахме за доспиване. Към девет вече времето се беше поуспокоило и се ориентирахме по обратната пътека. Второто минаване на ръба беше по-весело от към снимане:
Слязохме на бързо до Казана и отново седнахме да хапнем и да решим какво ще правим, за да уплътним времето. Междувременно Казанът беше доста по-красив на следобедната светлина:
До хижа Вихрен стигнахме почти в мълчание. Там се оказахме в неделната туристическа лудница, която бързо ни накара да се занесем до Муратовото езеро. То обаче се оказа толкова красиво, че си заслужава отделен разказ.
За сега лека от мен 🙂
Also posted in залез, карстов ръб Кончето, Пирин