Category Archives: Пирин

Август … малко добре дошло разнообразие

Вторият горещник започна с поправителна: от години зяпам птичия остров на нос Арапя и не мога да го вмъкна в приемлив кадър. В една чудесна облачно-лунна нощ мисля, че си намерих гледна точка, от която седи приятно:

untitled-3627

Естествено мисля, че може и по-добре, но така да се каже, поне имам на какво да стъпя.

В следващите дни отново се разходих до близките заливчета, за да пробвам разни неща с различна успеваемост:

untitled-3639 - Copy

untitled-3748 - Copy

Заклещих си и едни скалички, които ме тормозят от две лета насам:

untitled-3758

Тука преди две години имаше повече вода, но и така бива.

Усетих обаче, че почва сериозно да ми писва да се мотам край морето, за съжаление човешкият мозък не е устроен постоянно да оценява по достойнство всичко хубаво, което му се случва…мисля си, че всъщност обещаната вечност в Рая е вид Ад сама по себе си…

Съответно в главата ми се оформиха планове да търся разнобразие някъде по високото. Наближаваше пикът на Персеидите и отдавна в един затънтен мозъчен дял си имах забито габърче с идеята да снимам падащи звезди край планинско езеро. Очертах си дати и закатерих. Планът беше да се мотам из Пирин няколко дни, като последната нощ да съвпадне с предвидения пиков метеоритен дъжд.

Тръгнах сам, паркирах някак си между Банско и хижа Вихрен и захапах маршрута. Мислех да катеря до където общо взето ми е комфортно и да се настаня, но по пътя настигнах едни приятни хора – Емо Рашковски и компания, с който се познавахме от интернет, та приех предложението да са залепя за групата, за да щъкаме заедно.

Някъде между всички тези редове и горе-долу като се ширна Василашкия циркус под мен,  ме удари осъзнаването: “Копеленце тъпо, пак си в Пирин !!! Ето ги езерата, ето ги върховете и ти си тук по средата на ТОВА… !!!”. Хората, които са там всеки уикенд може би няма да ме разберат, отново се връщаме на мозъка и свикването и т.н.

Първата нощ ни свари из Василашките красоти, залезът брилянтно го изпортих, но по изгрев си наваксах. Езерото се беше успокоило до перфектна огледалност:

untitled-3863

Не ми пречеше, че небето беше кристално празно, дори си мисля, че до някъде това прави кадрите по-лаконични. Слънцето се вдигна, показаха се цветовете, изпаренията блеснаха, росата в тревата – също…ако не внимава човек в такива моменти, лесно ще си изпразни батерията:

untitled-3961

Но пък батериите са за това:

untitled-3987

untitled-4023

Слънцето издуха и последните пари, та и аз се поспрях, все пак ме чакаха още дни.

Последва преход до Тевно езеро. Това си е едно то знаковите места в Пирин, което до момента ми седеше в графата “все някога“…да ама обстоятелствата го преместиха в графата “сега, след само няколко часа“. Както обикновено казвам, клишетата са станали клишета, защото работят безотказно, същото се отнася и за знаковите места, където и да било. Моментът, в който постепенно кацнахме край заслона и огледах на спокойствие околните върхове…да го описва някой друг, аз не се наемам.

Залезът отново по-скоро го изпортих, но по изгрев отново си наваксах. Вятърът, който по залез разваляше класическото отражение на Камениците и заслона, този път отсъстваше почти изцяло и ми се откри това:

untitled-4088

В последствие от ляво скоростно се появи облачен взрив, който запълзя към върховете в точния момент:

untitled-4127

След което се обезцвети и реших, че съм приключил с този изгрев.

Не бях:

untitled-4163

След тези последни кадри се затътрих към заслона, за закуска-кафе-събиране на мисли-зяпане и т.н.

Дойде време да обсъдим маршрута за следващия ден и понеже групата беше преобладаващо фотографски настроена, попроменихме някои решения и заслизахме през Валявишкия циркус, за да видим за какво иде реч там от първа ръка.

В този циркус доминира силуетът на връх Джангал и точка по въпроса. Другото бледнее до степен изобщо и да не си правиш труда да търсиш ракурси, в които гребенът му не е в кадър:

untitled-4202

Тези езера ще се снимат още.

Последва леко нервно слизане към Превалските езера (нервно, понеже пътеката се оказа на едно друго място, но пък избрания улей изглеждаше достатъчно възможен). Някъде тук се оказа, че в групата се е развил проблем, който загни до там, че да се разцепим на две и всеки в различна посока. В детайли няма да влизам, но ако главните участници четат, хайде да си стискат ръцете и да планираме след време ново катерене. Така де, Валявишките няма да се снимат сами…

Последва леко запушване на времето, но пък Превалските езера си имаха чар и покрити от дъждовна облачност:

untitled-4216

Изгревът не даде нищо интересно, затова потеглихме отново към Василашкия циркус. Моят спътник беше в края на пътуването си и настъпи моментът, в който всеки си поема по пътеките на индивидуалните си планове.

Моят ме качи на Долното Тодорино око, където вече трябваше да пробвам Персеидите. Поседях след рязкото изкачване и постепенно ми се изясни, че тук залез няма да стане, та решението е да сляза обратно до Василашките на едно местенце, което си бях харесал на качване. Затичах се надолу, засякох се отново с Емо, който сновеше из застлания от цветя циркус, за да си намери кадър, казахме си “Здрасти-Чао” почти в движение и задъхан преди залез, се оказах където искам.

Последва френетична регистрация на случващото се с опит за панорама, която горе-долу се получи:

Pano_vasilashko

Щракнах си го и по нормалния начин, за да се застраховам:

untitled-4650

След което си събрах сергийката и отново запъплих рязко нагоре към Тодориното око. Някъде по средата на това качване тялото ми ме уведоми, че не иска повече да се занимава с моите тъпотии и се налага да преосмисля следващите дни. Двете години липса на планина си казаха тежката дума.

Нощта беше ясна и нарисувана за снимане на звезди, но главоболието и разни други симптоми ми казаха, че няма да изляза от палатката тази вечер, а ще лягам да спя и ще стискам палци. Сутринта беше тиха и ясна, та поне си откраднах един последен минималистичен кадър на Тодориното огледало с отражението на Стражите и наскоро изгрялата луна:

untitled-4666

След което изчаках всичко да изсъхне и лека по лека заслизах към колата.

Качих се за падащи звезди, но не видях нито една, съответно толкова и заснех. Нямам грам съжаление, космическите камъни няма да свършат в този наш живот, така че съм спокоен. По-важното, което се случи, беше отдавна належалото ми по-близко запознаване с Пирин, което надявам се ще се окаже посято семенце за нови изследвания в близко бъдеще.

Отново кацнах край морето и очаквано след близо седмицата баири, ми подейства доста ободряващо. Жегата още си беше лятна, но морското огледало вече започваше да дава първите леко есенни отражения, а светлината беше започнала да придобива онзи специфичен оттенък на червено злато:

untitled-4718

Всеки нюанс на залеза ми казваше: “Още си е лято, но вече не съвсем…”

untitled-4738

До края на месеца времето светна и не предложи нищо интересно. Почват месеците с ‘Р’, а това според метео-бабите значи, че всичко е възможно, включително и края на света. Ми чакаме.

 

Лека 😉

Also posted in Арапя, Валявишки езера, Василашки езера, връх Джангала, пейзажна фотография България, Превалски езера

Октомври 2014

Обикновено есенният месец е доста дащен откъм материал за снимане и не мога да не се настроя вътрешно да нямам очаквания. Винаги тръгвам с пълната кошница, но последните години рядко успявам да сложа нещо сносно в нея…парадоксално, но най-красивият сезон има тенденцията да ми се изплъзва.

Тръгнахме да гоним есента в западния Балкан, като пътьом се тествахме на Сувачарското пръскало – този водопад обикновено е във форма и си тече фотогенично. Този път също не ме разочарова:

IMG_7883

Оттам тръгнахме още по на Запад, но времето леко започна да се скапва. Обикновено това е ОК, но сега дъждът рукна и не спря. Водата проникваше навсякъде и пред вид скорошните ми издънки с техниката по морето, не си позволих особени рискове.

Междувременно успях да се вредя с един приятен кадър в една брезова горичка:

IMG_7984

И няколко не чак толкова приятни:

IMG_7978

И няколко още по-клиширани от разни Балкански горички:

IMG_8018

От снимката на личи колко силно вали, но след този кадър се отказах да вадя техниката повече.

На другия ден минахме неуспешно покрай разни други места, а на края на пътуването не се сдържах и щракнах една глупост на опашката на яз. Жребчево:

IMG_8054

К’во да се прави, като видя нещо да мърда и не ме свърта.

Малко по-късно през месеца се пробвах и за първи път край Мелник – Ванката Миладинов набързо ме въведе в ситуацията и намерих най-сниманите места. Първият залез дори се поотпуши и добавих няколко приятни нещица към колекцията си:

IMG_8099

IMG_8110

И един от най-известните ракурси с дървото, което от година на година отказва отказва да падне:
IMG_8114

Довърших залеза, който по технически и климатични причини се оказа и последен за местността:

IMG_8115

Разходките през останалите дни не дадоха особени резултати, но в интерес на истината местността е доста обширна и изисква повече време и работа:

IMG_8123

IMG_8127

С изненада разбрах че съм близо до един водопад, който всъщност географски ми е най-далеч – “Скока” до село Кашина. Денят беше мъглив и дъждовен, и след кратко колебание реших да го пробвам…ще го запомня този водопад, но и това е друга история:

IMG_8161

Поне улучих достатъчно красив момент, за да не си остана само с лошите спомени:

IMG_8174

Снимките са буквално от последния ден на месеца и въпреки че пътуването продължава, рапортът ще бъде за Ноември  (за сега всъщност без снимки, но все още сме 1-ви…)

Това е, лека от мен 🙂

Also posted in водопад Скока с. Кашина, есен, Мелнишки пирамиди, пейзажна фотография България