….където, за разлика от първата част,  има повече снимки на буби и по-малко други.

Първите ни опити приключиха с дъжд и разузнавателна разходка из гората, за да си изясним как аджеба им влияе на поведението падащата вода. Съмненията ни, че едва ли не ще се изпокрият се изпариха в момента, в който бръмбарчетата засвяткаха разгонени както обикновено и неистово търсещи половинките си. И бяха много. Ако по предните места в горите се бяхме натъкнали на галактики, сега се набихме директно в центъра на млечния път.

Това естествено ни  инжектира нова доза ентусиазъм и няколко дни по-късно се върнахме по същите места, за да видим какво ще покаже сабята. Моят личен гъдел се усилваше от новото стъкло, което предполагаше и нова визия на евентуалните кадри. Заредихме се първата вечер кой, където си хареса и зачакахме. Като по часовник гората оживя. Бях толкова уверен в настройките и фокусирането си, че не погледнах нито веднъж ей така контролно, както обикновено правя, за да видя какво се случва. След около час щракане и тих кеф от светещото изобилие, на моменти прекъсван от идиотските ни крясъци с цел да се сплаши някое заблудена нощна твар, чиито приближаващи стъпки предполагаха евентуална неприятна среща, погледнах на дисплея и се смълчах като всеки студент, на който се е паднала ама точно тази тема, по която не е чел. Заради грешна комбинация от фокус и настройки не бях заснел нищо. Просто горска нощ, което на практика си е един черен кадър. В такъв момент съм сигурен, че от вътрешен бяс си скъсявам живота с поне няколко месеца. Наясно бях, че ще имам достатъчно време за поправка, но първата възможност беше чак след двайсет и четири часа, което беше твърде далеч.

Някак си избутах часовете и на другия ден бях строен на същото място, заклет да получа кадър. Бубите, нехайни към човешките ми проблеми, си се разтанцуваха както си знаят и този път нещата горе-долу станахa както ги исках:

На следващата вечер тръгнахме малко по-рано, за да разгледаме мястото, което забравих да спомена, че беше пострадало от сериозни дъждове – цялата гора беше продрана от теклите мини-реки, всичко тегнеше от влага. Особено ми беше интересно как изглежда плажа до устието на Ропотамо, където седмица по-рано се бяхме къпали. Имах някаква идея в главата, но изненадата бе пълна: пясък не се виждаше от натрупаните листа и клони, а морето представляваше кална локва. Къпането отпадна. Междувременно се завъртяха някакви буреносни облаци, които щракнах за разнообразие:

Качихме се обратно в гората, за да пробваме нещо друго, но идващата буря ни прекъсна наполовина.

Сериозно започвах да зациклям откъм идеи, а не исках да изтървам нито вечер за снимане. Юрнах се да мисля някакви тъпотии, но през деня бях почти слънчасал и бързо се отказах. Вместо това зарязах статива и хукнах да гоня светулките ей така с апарата в тъмното. Получаваха се интересни абстракции, от които една ми хареса особено:

Това е светулка в полет на фона на небето в синия час. Забава.

Възстанових се от слънчасването и на свежа глава за поредна вечер налазихме гората. Фактът, че се мотахме на едно и също място обаче си даде отражение и в последния момент се нахендрих на супер безсмислена композиция. За сметка на това обаче нацелихме някакъв особен пик на бръмбари – гората буквално светеше от тях и започваше да ти се вие свят от постоянното мигане. Докато обработвах кадъра, се оказа, че съм събрал толкова материал, че направо няма смисъл да го използвам целия – снимката заплашваше да се превърне просто в един жълт картон тук-там с по нещо кафяво. Като цяло си беше греда, прекаленото си е прекалено:

Това горе е около една четвърт от събрания материал. Представете си на какво ще заприлича ако смеся всичко събрано…

На следващата вечер вече твърдо реших да сменя обстановката. Оказа се вярно решение и дори излезе приличен кадър, който бе прекъснат от поредната буря:

Харесвам си го въпреки повтарящата се вече тема “трева-дърво-светещи гъжви”.

Остана ни една снимачна вечер, която се оказа може би най-интересна поради факта, че първо, поради гениалното хрумване на моя спътник да проверим от къде аджеба квакат едни жаби, намерихме прекрасно място за снимане, и второ, станахме свидетели на пълната програма на една размножителна вечер – от излитането, през танците, до прибирането и угасването.

Лично аз особено се изкефих, че мястото представляваше едно поточе, в чиито спокойни води хванах мечтаните от години отражения на светулки във вода. Ето и резултата:

Особено си го харесвам, но подозирам, че няма да е за дълго и до година живот и здраве, отново ще напъпля горите по някое време през Юни…

Това се оказа и последната снимачна нощ от сезона на светулките за тази година. Седмица по-късно отново се върнах там просто да регистрирам факта, че всичко е към края си и горите са абсолютно тъмни с изключение на десетина закъснели свалячи, които самотно светкаха, подозирам без особен шанс да им се случи нещо важно.

Като цяло съм в пъти по-доволен от миналата година, но едно гласче отзад мъмри, че все още нямам кадър, който да ми пълни душата на сто процента…или пък просто си търся причина до година отново да съм там…не че ми трябва такава…

Лека от мен за сега, започваме да тормозим морето, което все още се държи като планинско езеро, но съм сигурен, че скоро ще си покаже онази част от характера, която самоубийствено харесвам.