Август е към края си. Нощните температури вече са годни за живот, тук-там се носи парфюмът на печената чушка, а знаете Таралежков какво е казал по въпроса*…предстои есенната меланхолия**. Време е да си спазя сезонната традиция.

Още в първите дни на Юни отскочихме до Еленския балкан, където предстоящите суши загатваха за себе си въпреки спорадичните дъждове по хоризонта:

Христовският водопад беше в крайно незадоволителна форма, поради което си играх основно с абстракцийки:

Изглеждат измамно лесни, но са си хамалогия както всички друго. Доста триене пада след подобни сесии.

Юни продължи в Урдиния циркус на Рила, където се бях зарекъл да се върна заради една конкретна рекичка. Махнах си я от календара, а начинаещата пролет във високата планина даде още бонуси:

Като си сам в планината с цел снимане, най-големият ти враг е скуката. Четенето си е четене, но трудно се запълват най-дългите дни само с книга. От време на време се разнообразявах със същите водни драскулки, които ми спасиха снимането в балкана седмица по-рано:

Юни 2024 се оказа не особено резултатен откъм фотография. Имаше и такива странни моменти като разходки из градския парк, където щраках чинарите и сезонното ми преобличане. Обожавам корите на това дърво, мога да се отнеса с часове в някой подходящ екземпляр…

…а точно в тази част от сезона, в подножието на големите дървета също е интересно:

Така, леко безславно се изниза този първи летен месец. Последва Юли с всичките му отвратителни екстри: суша, горещници, гладни насекоми и отчаяние, демек лято, та дрънка. Една от задачите ми в този живот е да се науча да харесвам Юли. Не си помогнах особено, като родих брилянтната идея да се качим до Райското пръскало в пиковите жеги. Водопадът вече носеше белезите на лайтмотива на този сезон – сушата. Дебитът му позволяваше да се наврем току в подножието му:

Водата, дори и малко, все пак беше достатъчно, за да поддържа цъфтежите наоколо:

Малко след това всичко пламна. Драматизирам излишно, разбира се, но така ми харесва.

Летните пожари са добре познато зло, което ако е естествено, има своята роля в поддръжката на екосистемите. Няма да спекулирам излишно тук с разни конспиративни теории, за произхода на всичко, което се случи в региона Странджа-Сакар. Времето ще покаже…може би.
Фактите обаче са, че човешки съдби поеха в трагични посоки. Сигурно ударите е можело да се избегнат. Не се чувствам на място, за да размахвам пръсти, поради което спирам до тук.
Това, което ще споделя обаче е моят особен интерес към всичко що се случва в природата сезон след сезон. Пожарите са част това. Намирам в тях особена красота и тази година дори успях да се докосна до нея за кратко, макар и крайно недостатъчно:

Да станеш свидетел как за секунди се разгаря и почти изчезва дърво, което е може би на моята възраст е особено усещане. Силните, горещи ветрове тласкаха вълната на огньовете безмилостно напред, след което всичко оставаше в нюанси на черното и сивото. Няма как да ви предам усещането за задушаваща горещина, звуците на съскащата дървесина и миризмата на пепел и дим (и не, не е като при печените чушки).

Разходихме се и из руините на пострадалите къщи. Не съм добър репортер и ще ви спестя гледките.

Бях толкова впечатлен от всичко това, че след няколко дни се върнах отново, за да погълна още от тази мъртва красота:

Докато чаках в тази вече бивша горичка, покрай мен мина Сръндак. Животът си продължаваше.

Продължаваше обаче и сушата. Родопските язовири изглеждаха апокалиптично. Отново няма да спекулирам с всички истории, които чух за конкретните причини. И отново бях там, за да запечатам особената красота на тези крайни моменти:

Откритото дъно изобилстваше от подобни каменни текстури:

И разбира се, не всичко беше мъртви “камънье и дърве”:

Не минах и без поредния символ на надеждата:

Седмица по-късно се върнах отново, моментът беше прекалено добър, за да се размине само с едно снимане:

В единия ден дори заваля:

След толкова планински набези стана време за море. Случи ни се доста луксозно кулинарно изкарване гарнирано за мен с “един от онези” изгреви, при които просто не трябва да се дъниш, останалото го прави времето:

Август е месецът, през който на моменти времето се извинява за Юли.

Последното значимо снимане случихме в Рила, където основен интерес ми представляваше Скакавишкото езеро. Очаквах да е различно от предни години, но то просто беше останало на една трета. Не казвам, че беше грозно, а просто различно:

Край брега му се намираха и такива забавности:

А в околните гори – такива:

На слизане долните Скакавишки водопади също дадоха прекрасен материал:

---

Това е.
Има и повече, но за пореден път: най-доброто предстои…надявам се.
Лека от мен 😉

---

• * ЩРАК !
• ** даже току що излезе нова книга на Господинов…

Ще ми се наложи здраво да спъна юздите на мрънкащия жребец ревизирайки изминалия есенен сезон, за да не звуча тъпо. Мислех си, че сушавата 2022 трудно може да бъде бита, но 2023-та като че ли го взе за предизвикателство и към липсата на валежи добави и летни температури през целия Октомври. Резултатът – може би най-блудкавата есен откакто ги следя. Не че не поснимах…

Септември започнахме в Родопите – Широка поляна и Чаирски езера. И докато Широка не пропусна да ме избъзика с липсата на мъгла за пореден път:

….езерата…да речем, че аз съм си виновен, че си носех ремаркето с големите очаквания. Не че са лоши, но има причина да не са най-търсеното място в Родопите и България изобщо. Само ще спомена, че най-красивото от тях е може би безвъзвратно загрозено от някакви опити за аква-промишленост през соц-а и толкова.

Това Родопско пътуване се запомни с други чаровности, които ще ме върнат там напролет, живот и здраве.

Докато разсъждавах накъде да се насоча в следващия си набег, десетките варианти само ме объркваха. В такива случаи обикновено залагам на Рила. Така реших и в началото на Октомври, и не се бях подлъгал. Кратко изкачване към Елениното езеро под съпровода на далечни гръмотевици и почти като по график светлинното представление започна:

Много снимане отнесе връх Орловец през този залез, но горната снимка като че ли е есенцията на всичко, което се случи.
Втората нощ изкарах отново край Мальовишките езера, където беше скучновато:

Във високата планина обаче не бива да съм алчен.

Средата на Октомври беше планирана още преди година с надъханата ни фото-чета за качване на хижа Левски и дълбоко гмуркане в пиковата по календар балканска есен. В увода обаче споменах, че температурите през месеца бяха летни и гората си се държеше напълно според тях, а не според календара. В допълнение агресивната суша беше накарала много от растителността да прескочи цветната фаза на листопада, в резултат на което цветовете в ниската част варираха във всички нюанси на диарията. Нищо не очаквах и пак бях разочарован. Как ли щеше да изглежда Карловското пръскало ?

Отговорът на този въпрос пооправи груповото настроение, защото въпреки, че дебитът му едвам стигаше да намокри скалите, все пак имаше много чар в десетките тънки като коси струйки пронизващи мъхнатия камънак. Пък и кога друг път пръскалото би те пуснало да се завреш почти под него?

Минахме и през Черното пръскало, което лениво бъркаше казан с листа:

Всъщност заигравките с такива въртележки се превърнаха в лайтмотива на това катерене и четата беше доволна:

За края на месеца традицията повеляваше да се впуснем в по-дългото ни есенно пътуване като до последно обаче ни бягаше дестинацията. Датите наближаваха, а идеи липсваха. В един момент, при поредната ни безплодна разправия по темата, някой каза: ами Врачански балкан ? Интуицията ми трепна доволно. Дестинация имахме.

Както неведнъж споменавам в предните писаници, нарочно задържам повечето от това което случвам през последните години с надеждата в един момент да ви го покажа както искам. За това – едно кратко снимково ревю на повечето места, през които минахме в тази невероятно богата част от територията ни:

Врачанският край е фотографска задача с хиляди решения, за които е нужен отделен живот. Аз обаче разполагам само с този.

Така дойде Ноември, а с него и обичайните ми занимания с ФотоСкуул, които минаха чудесно макар и в дъжд. Покрай това отново се качих на Широка, за да се убедя, че само защото е Ноември, вали и е студено, мъглите там не са задължителни. Не че не беше красиво:

И ако някой ми каже, че на снимката вижда мъгли, ще му отвърна, че такива имаше и лятото и не се броят. Чакам онази гъстата и непрогледна, която кара горите да изглеждат зли и в един момент слънцето пробива доста след изгрев. Нея чакам, а я няма.

Имаше обаче скреж:

На слизане минах през едно отдавна заплюто местенце, за да констатирам, че “не е пък лошо”:

Последваха лунни заигравки из ямболските поля, покрай които се родиха такива сцени:

Есента се изнизваше, а аз постепенно свиквах с мисълта, че “май това беше” и “дано зимата даде повече”.

Тука трябва да вметна нещо за Ахтополския фар. Липсваше ми класическата буря там и обикновено с приближаването на студените сезони започвах да се ослушвам. Тази година обаче го ремонтираха. Местните писнаха, че ремонтът го е загрозил и накараха фирмата-изпълнител да го преработи. В резултат фарът посрещна края на лятото скопен без горната част на конструкцията си. Така го бях запомнил през Септември и се бях примирил, че най-вероятно желаната снимка скоро няма да ми се случи.

След това обаче из соц-медиите мярнах снимка на завършния ремонт. Фарчето си беше цяло. Вътрешно си казах: “Хм…ами добре.”

След това обаче дойде и прогнозата за един от уикендите в края на Ноември – буря… Даже беше именувана: Фредерик. Толкова сериозно, че дори не беше “Фреди”. Докато зяпах анимациите боядисани във все по-тъмни и ярки червено-виолетови нюанси, вътрешно си казах: “ХМ !!!! АМИ ДОБРЕ !!!!”

Краткото съвещание с фото-четата роди няколко възторжени: “ДА !” и въпросната неделя хукнахме.

Предупрежденията на метео-страниците се оказаха съвсем без преувеличение, за което свидетелстваха десетките нападали клони и сняг по шосето за южното черноморие. Най-сериозното беше минало по-рано през нощта, което нас ни устройваше перфектно.

В Ахтопол бяхме по изгрев, който мина във вятър и хоризонтален дъжд. Важното обаче се виждаше на хоризонта – фарът си стърчеше, докато шест метровите водни стени зад него се редуваха в опити да го накарат да не стърчи толкова. Това се случваше и ние бяхме там.

Започнахме с опитите си за снимки и стана ясно, че това ще е един дълъг ден. Условията бързо ни вледеняваха и връщаха в колата за размразяване, след което отново налазвахме по кея, за да не изпуснем поредния воден взрив. Всъщност изпуснахме доста от тях. Но и доста успяхме да хванем:

След като светлината се усили и небето загуби тъмно-синия си оттенък, решихме да разнообразим малко деня със завой из Странджа. Там също беше интересно.
По-интересното обаче беше светлото петно в облаците на Запад, ясното време в централна България и констатацията, че Фредерик навлиза дълбоко в Черно море, откъдето щеше да продължава да бълва невероятните вълни, докато над тях моооже би щеше да се случи нещо по-шарено от обичайното тъмно-синьо.

Отговорът не закъсня заради късия ден. Отново бяхме на кея, облаците се разцепиха по залез, а меката жълта светлина се изля върху неспирната центрофуга пред нас. Не можех да повярвам:

Това са кадри, които съм си рисувал в главата, считайки ги за абсолютно невъзможни. Сега обаче се случваха…идеше ми да викам от кеф.
А към края, когато последните лъчи почти прескачаха фара и палитрата мина в червено, като на забавен кадър се надигна поредния воден вал, разби се в сенчестата основа на фара, а пръските литнаха нагоре към все още осветената част, за да се боядисат в жълто, не издържах и си захапах ръкава, за да не стряскам околните с истериите си:

След още десетина минути заигравки, дружно решихме, че сме преяли. Тази мечта се сбъдна.

Адреналинът ни държа до вторник…

---

Есен 2023 беше такава, каквато беше. Просто поредното лице на природата ни. Мисля, че успях да му направя сносен портрет. Да заповяда следващия сезон, че имам още много за вършене.

Лека от мен 😉