Category Archives: Рила

Пролет 2021

Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Водопад Късак

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

Тука изтървах дъга :/

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Който познае какво е това, да ми пише, ще почерпя 😉

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:


Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !

Also posted in водопад Късак, водопад Скакла вода, дарданели, мальовица, пейзажна фотография България, Родопи, Седемте рилски езера, Широка поляна

ТОП 10 за 2020

Забавно заглавие се получи, все едно съм го нацвъкал на клавиатурата със затворени очи… Преди време пусках неща от рода на “Моята ‘амнайста в снимки…”, но след четори-пет публикации за година не ми се струва редно някак. Спокойно обаче мога да си спретна една класацийка, за да отбележа факта, че числото на календара най на края се смени и всички сме обзети от някакъв ирационален, истеричен оптимизъм, че ето, свърши се, айде да идва хубавото…а дали великият небесен писател някъде там не се подхилва като Джордж Мартин преди оня епизод със сватбата…предстои да видим.

Теглейки чертата, се оказва, че 2020-та е най-активната ми фотографска година. Без майтап. След почти два месеца в лок-даун (макар че тогава извадих асо от ръкава) и един в реална карантина (да не съм чул за чай с мед и лимон, термометри и пулс-оксиметри), статистиката сочи, че за останалите девет месеца съм заснел повече материал от когато и да било. Ами със статистиката не се спори, това е положението.

Малко по-горе нарекох това “класация“, но всъщност кадрите няма да са по ред на фаворизиране. Просто десетте неща, които се усещам, че като гледам, ме дразнят най-малко.

Рила

Мала Рилска Скакавица – малко преди това бях запалил гащите на Тихомир Младенов, че преди мноого години на някаква стара снимка съм видял, че по това време край тоя водопад растат едни червени цветя. Тишето каза “ДА”, ама почти като по филмите, като им предлагат брак. Между другото, вижте му годишното резюме, струва си. Та малко след това вече бяхме горе, цветята си бяха там, ама не баш там където трябва, а не бях в настроение за компромиси. Водопадът обаче си беше прекрасен и без цветя за преден план.

Гората край Шкорпиловци – нали споменах за “асото от ръкава” по време на пролетния лок-даун ? Ей това се получи тогава. Не мога да преценя дали ми харесва толкова заради това, че става или заради обстоятелствата, които я случиха. Ще ми се да вярвам, че е първото, но второто ми е прекалено дълбоко издялкано в мозъка и не мога да се отърся. Така или иначе, май няма и особено значение, кефи ме, защото ме кефи.

Тюркоазеното майско море – този си го харесвам по две причини: първо, общо взето е само нюанси на синьото, а такава красива лаконичност се случва рядко; второ – това е един от мързеливите ми кадри: просто се мръднах пет метра, дори не отворих статива и нащраках няколко десетки кадъра на постоянно сменящата се светлина. Останалото свършиха цветовете и тоя гламав гларус, който ми се нервеше, че съм му в двора.

Балканска левурда – тоя кадър си го харесвам, не само, защото е сравнително сносен, но основно, защото го чаках с години. Имах неуспешни опити да стигна до тази гора свързани с часове лутане. Та като успях на края да намеря поляната и то точно, когато трябва, облекчението определено добави към удоволствието. Емоционален бонус беше запознанството ми с нови приятни хора, което е рядкост за мен.

Кометата NEOWISE над Дарданелите – прекрасен Юли, в който можеше всяка безоблачна нощ да се снима нещо, което я повече се случи, я не. Снимах кометата в още десетина сценария, но начина, по който се показва през облачното прозорче направи този кадър абсолютния ми фаворит.

Пролетни дюни

Дюните на Алепу през Май – Април-Юни са лудница край морето – всичко се надпреварва да цъфти, постоянно изскачат вълни от нови растения борещи се за следващото поколение, изобщо грандиозно удоволствие е да се наблюдава. Емоционалната причина, поради която ми харесва точно тази снимка е, че регионът е почти изцяло парцелиран и подготвен за застрояване. До години всичко това ще изчезне. Ще ми се да греша, но това е един бъдещ некролог на местната дива природа.

Белоградчик – в предишни публикации често съм мрънкал, че нямам нищо за показване от единственото място в страната ни, което е на световно ниво откъм уникалност на пейзажа. През Ноември 2020 счупих каръка и то качествено. Основно повтарях стари кадри от филмовата ми ера, каквато е и горната композиция.

Юли

Край Тополовград – снимките с бали са леко банални, особено по онова време на лятото, но тази си е моята и спокойствието, които излъчва, ми допада. Без драми в небето, без невероятна светлина и фойерверки, просто един момент, от едно място, по едно време.

Рила

Мальовишки езера – този залез ми остана като невероятен мач: няма облаци, има облаци, запуши се, отпуши се, светна, избухна…за половин час минах през две-три прибирания на техниката, докато на края бихме с гол в последната минута. Тия неща се помнят.

Плажът на Бяла – обикновено стомахът ми започва да ври от драма, цветове, шарения и подобни. В този ден обаче всичко беше по скандинавски спокойно, туширано, пастелно и минималистично. За някои скучно, но се улавям, че почвам здраво да залитам по такива моменти. А и без скуката, как ще оценим драмата, мм ?


Толкова по тази тема. Открих снимачната 2021-ва, но за това – към края на зимата…макар че на това време титлата “Зима” му се отнема служебно. Ако продължава така, ще трябва да се мисли ново име на този идиотски топъл, влажен, безснежен и безрадостен сезон, който в последните години все по-ясно заменя любимата ми зима.

Лека от мен 😉

Also posted in Белоградчик, вълни, комета Neowise, Мальовишки езера, пейзажна фотография България, поле, пролет