Category Archives: водопад Скакавица

Пролет 2020

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Пролетни дюни

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉

Also posted in Дарданели, иваниловски водопад, малка скакавица, пейзажна фотография България, Рила, Синеморец, Средна гора, Стенето, Странджа, Черно море, шкорпиловци

До седемте езера през водопад Скакавица

Лятото може и да се е настанило вече в равнината, макар и с месец по-рано, но по-високите земи нещата стоят по-различно. Натам се бяхме и прицелили с Ванката Миладинов. Първата спирка беше водопадът “Скакавица” – най-високият в Рила и особено буен по това време на годината заради засиленото снеготопене. Бях минавал от там преди време по същото време на годината и горе-долу знаех какво да очаквам: снежни преспи насипани от десетки лавини, много вода и малко туристи. Изненади в това отношение нямаше и още с пристигането ни няколко от последните снежни козирки стърчащи от ръбовете на циркуса се хлъзнаха и с басов грохот ни напомниха, че сериозно трябва да си опичаме мозъците, докато сме тук.

Водопадът също беше на ниво, чак се оказа труден за снимане пред вид хилядите пръски:

 

Небето беше скучно, но все пак бяхме тук и сърбежът за снимане беше непреодолим:

 

Основно се мотах край този бързей, но ми беше сложно заради дебита на реката:

 

Първоначалната идея да снимаме през нощта се изпари заради липсата на всякакви облаци. Единодушно се отказахме и запразнихме:

 

Сутринта започна с доста по-динамично време и се наложи да изчакаме около час рукналия дъжд преди да хукнем към следващата спирка – седемте езера, които се надявахме да снимаме частично разтопени. Дъждът на няколко пъти спира и започва отново, и усетихме, че явно ще е така цял ден и сухи няма да минем. Хванахме пътеката и след известно време стигнахме новата хижа. Междувременно вятърът беше вдигнал скоростта и дъждът вече валеше хоризонтално. Наложи се да се помотаме, докато видим накъде ще се развият нещата. След около час облаците се поразредиха, дъждът спря, но вятърът си остана все така злобен. Явно по-добре нямаше да стане и използвахме момента, за да минем последната отсечка до самите езера. От първите останахме разочаровани, понеже бяха на сто процента разтопени. Минахме транзит покрай Долното, Рибното и Трилистника и се настанихме на Близнака, което май вече е любимото ми от тази група. Автоматично си харесах една позиция, с приятен преден план:

 

Облаците се движиха с такава скорост, че петнайсетина секунди бяха достатъчни, за да се размажат неузнаваемо по кадъра.

Не се мина и без минзухари, но колкото и да се мъчих, не измислих кадър за основната галерия:

 

Подозирам, че може да  Ви писне от връх Харамията, но в този циркус той осигурява прекалено добър фокус за композиране. Междувременно облаците се сгъстиха:

 

Надеждите за цветен залез се изпариха, което не ме спря да пробвам приятното бързейче в синия час…

 

…и часове по-късно на малкото прокрадваща се лунна светлина:

 

Отказах се от нощните напъни, понеже вятърът се опитваше или да ми измие обектива, или да ме вкара целия в езерото. Междувременно Ванката случи на лош късмет, за което той ще разкаже в неговия блог, та се наложи да изкараме нощта по отделно с уговорката на сутринта да се чуем за евентуалния изгрев…

 

…който настъпи след една безкрайна ветровита нощ, през която не знам дали ми се бяха събрали и два часа сън. Докато слушах плющенето на вятърните талази, фотографът в мен се молеше НЕЩО да се случи по изгрев, което да оправдае идването тук. Планинарят в мен не се молеше за нищо, но на него много не му и трябва.

Постепенно светлината се усили и стана време да проверя какво ще ми сервира изгрева:  плътни облаци и дори по-силен вятър. “Ми това е,  Свинаров, времето не е длъжно да ти рисува красиви картинки, когато ти скимне…” си казах и пробвах да си доспя.

След около час Ванката звънна  да пита какво ще правим. Казах му да си вдигаме партакешите и да спускаме, понеже снимки явно няма да направим. След като затворих телефона, погледнах все пак навън, където облаците бяха започнали да се пробиват, а все още беше достатъчно рано, за да хвана някакви приятни цветове. Обличането ми отчасти ми напомни за едно учение в казармата, когато изпълнявахме преминаване в пълна бойна готовност. За незапознатите, изискването е това да стане за отрицателно време и често се оказваш обул две леви кубинки, понеже този до теб е с две десни…

След максимум две минути вече бях зареден пред същия бързей, а светлината се менеше почти всяка секунда. От десетките кадри най-много си харесах този, в който вятърът и косата светлина превръщаха пръските в малки мокри метеорити:

 

В еуфорията се сетих, че разполагам с цяло езеро за снимане все пак и на бегом се преместих да търся друг кадър. Заварих няколко ледени блока, които вятърът гонеше по повърхността на водата. Почнах да ги гоня и аз, но тъкмо когато се подредяха прилично и успявах да си настроя апарата, те вече или се бяха разместили, или светлината беше друга, или обективът се оказваше напръскан  и от прекрасност във визьора, получавах посредственост на дисплея. Добре, че вятърът ми заглушаваше ругатните…

Късметът все пак ме съжали и точно условията, които правеха всичко толкова трудно, ми образуваха снимка, с която можех да си тръгна доволен. При поредния опит да подредя безумния леден тетрис в хармоничен кадър, вятърът сам свърши всичко и ми добута ледените блокове за няколко секунди. Междувременно облаците се отвориха, и слънцето ги освети по перфектен начин, за  да подчертае релефа им:

 

Това беше буквално последната снимка за това пътуване. Фотографът се оттегли заситен и остави планинарят да се наслади на останалата разходка без да му пречи с обичайното мрънкане.

 

Докато слизахме с Ванката, естествено вече крояхме планове за следващото качване. Какво да се прави, душата иска 😀

 

Also posted in пейзажна фотография България, Рила, Седемте рилски езера