Ако след десет години не е станало ясно, лятото е на почетното четвърто място в личната ми класация на годишните времена. За сравнение, всички останали сезони заедно споделят първото място. Ако се казвах Вивалди, щях да му посветя не повече от две-три лепкави, потни, буфосинхронични ноти. Аз обаче, като в оня виц, се казвам Свинаров и ще му изгрухтя няколко реда и картинки за протокола.

Лято 2021 започна в Родопите по добре познати…

…и изцяло нови за мен места:

Водопадът Марф се оказа по-красив от всичко, което си представях. Изкарахме над два часа в заигравки, като по едно време съвсем почнах да му изтървам края:

Тънка е линията между оригиналността и оригиналнеченето, и понякога я газя с калните кубинки без да забележа. Може би се повтарям, но кое не се повтаря…

Последва светулковият сезон, който отбелязах някак между другото и без крайно вдъхновение. След толкова време обаче свикнах да не си обръщам особено внимание на тъпите настроения. Понякога се усеща като работа и просто трябва да се свърши.

Светулковите лутания бяха украсени от залез, който просто трябваше да оползотворя. Още се колебая кое е за предпочитане: компромис или не…в този случай избрах да направя снимката в името на крайната ми цел, независимо че ще ме дразни:

След което се посветих на Рила. Обещах си да не прахосвам повече време по морето и съм крайно доволен. През това лято Рила ми даде много. Отново комбинирах добре познати:

….с нови за мен места:

Урдиният циркус е….да речем, че се радвам, че там няма хижа, толкова по въпроса…

Не липсваха и типичните интимни кадри, които обикновено ми удължават преходите сериозно:

Покрай Рила, Родопите също отнесоха малко внимание:

И така, ден за ден, и от едно рилско пътуване до следващото, настъпиха и последните летни залези, когато вече високата облачност загатва, че идва по-добрият сезон…

…който започна прекрасно, но за това – декември. Надявам се така и да продължи, че с тая инфлация май идват едни “интересни” времена.

---

Лека от мен 😉

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…“

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉