Има едни такива моменти, когато не правиш нищо особено, живееш си живота, мозъкът ти си работи нещо на заден план и общо взето се возиш на планетата Земя без особен зор. Тогава от някъде долавяш нечия мисъл било то по телевизия, интернет, списание, реплика от филм или някакъв друг неведом начин и по неразбираеми причини усещаш, че това е важно. След време действително се оказва така. Този увод ще го завърша в заключението.

Преди няколко дни ми се появи едно нефотографско пътуване, което пък от своя страна отвори възможност за едно фотографско такова. В резултат в късния следобед с Ванката Миладинов поехме за пореден път в посока извън града – нещо, което не се беше случвало близо година. Дестинацията беше отново водопад Полска Скакавица, но този път идеята беше да останем с нощувка, за да го застреляме на лунна светлина. Около два часа по-късно вече бяхме разтегнали палатките в подножието на водопада и се готвехме за снимане. Нощта се очертаваше ясна, но в самото начало малко след изгрева на луната се появиха едни рехави облачета. Мислехме, че това ще е само началото на идеално за случая заоблачаване и портихме доволно ръце. Реших да щpaкна някой кадър ей така за тест на композицията…

…което се оказа и единствения сносен кадър от вечерта. Облаците се изпариха, а нощта се изясни, което общо взето ни скапа мераците за каквото и да било до толкова, че с половин желание врътнахме малко звезди, колкото да оправдаем пътуването:

Последва слизане към палатките, което си беше забавно – който е бил там знае за какво иде реч.

На сутринта очакваният ясен и безинтересен изгрев дори не успя да ме изкара от палатката. Денят се очертаваше също като нощта само че горещ, но все пак не ни се прибираше още. Завихме към друг водопад, Овчарченския, който тъкмо се беше събудил пролетно:

След което завихме към градската жега.

Сега да си довърша увода: в един от горе-споменатите моменти на безметежност чух един мой любим музикант да казва, че едно от правилата в живота му е да прави сега всичко, за което има съмнение, че по-късно ще съжалява, ако не направи. Тогава това някак си успя да ми се закачи в главата, но явно без особен ефект.

Въпросното нощно снимане на този водопад го мисля от няколко години, но всеки път когато дойдеше подходящ момент си казвах, че водопадът си е там, луната също, така че “има време”. След което неминуемо в главата ми оставаше едно леко съжаление.

Преди две зими течението му се е променило и този водопад вече никога може би няма да изглежда по начина, по който съм го виждал и съм си представял, че ще изглежда на лунна светлина. Толкова по въпроса с настройката “има време”…време няма, има едно “сега“, което ако не се оползотвори, свършва и не се повтаря повече ама никога.

Марш сега навън, че не остана много от този красив месец 🙂

Освен ако в бъдеще не се случи нещо по-ужасно, есента на 2011 за сега ще остане като може би най-неприятната изненада в краткото ми битие на снимащ. Следва кратък разказ за едно от най-безплодните пътувания, които сме правили с Ванката Миладинов. Принципно всичко щеше да е по-поносимо, ако не се надявахме да се спукаме от снимане на есенни цветове, но ако някой знае как човек може съзнателно да си дресира очакванията, нека ми каже. Аз лично в повечето случаи преди снимане съм като дете…

Започнахме от Искърското дефиле. Разгледахме го цялото. Апаратите не си и помислихме да ги вадим (друг е въпросът, че си бях забравил статива, но това ми се размина).

След това слязохме към Трънското ждрело. Ванката вече беше минал оттам и отново не посегна към техниката. На мен ме беше дошло в повече пътуването и се насилих да направя няколко кадъра колкото да не забравя къде е спусъка на апарата: