Ако изобщо ми се случи да щракна нещо до края на Август, ще е абсолютен късмет. Изгледите са за обратното, но за да не изпадна в мрънкаща спирала, скачам директно на хубавото:

Юни започна умерено с едно шарено изгревче на Тюленово…

…и малко мотане по тамошните лавандулови полета, които тепърва щяха да се оцветяват. Знам, че на много от вас ви е писнало от безкрайните лилави редове, за това ето ви ги в зелено:

Разлика си е, кво пък…

Последва импровизирана водопадна обиколка в стил Симеон Идакиев*, където покрай Кадемлийското пръскало:

…щракнах и някакви едни такива, от онези дето си ги харесвам, щото са си мои:

Позяпах залеза в огледалото на язовир Душанци:

Позяпах и изгрева, но няма да ви го покажа.

След това се направих на интересен и минах през затворения Златишки проход, за да си скъся пътя до Етрополе…оказа се, че грам не съм интересен – проходът беше натоварен като Бургас-Созопол да речем през Март. А до Етрополе се отбих, разбира се заради Варовитец, защото надали някога ще ми омръзне да се отбивам до там. Обожавам си го този водопад:

На прибиране през Средна гора се натъкнах на няколко от онези местенца, от които а-ха да стане кадър, ама още съвсеееем мъничко искаше, ама може би ако сложа тоя или оня обектив или да клекна ей така, или пък да застана на челна стойка и да снимам с крак…сещате се. Такива места са влудяващи, защото те оставят с чувството, че ако се беше понапънал още малко, може би щеше да го видиш кадъра ама ти си нетърпелив, бездарен търтей, на който само облаците му правят снимките**:

Минах и покрай едно различно място, за което писах отделно, така чак ми подейства…

За втори пореден сезон пропускам светулките и честно казано, за да снимам пак, трябва да е на свежа локация. Толкова по въпроса.

Юли също започна обещаващо с поредното ми посещение на Рила, Скакавица и езерата. Гледайки снимки от Yosemite , от години си мечтаех за водопад огрян от светлина различна от високото дневно слънце. Проблемът с повечето водопади обаче е, че са завряни дълбоко в непристъпни дерета, гъсти гори, скални ниши, дълбоки речни долини и т.н. Преди време обаче ми светна, че може би Малка Рилска Скакавица е различен. Разположен е високо, гледа към равнините на Север и има сравнително чист изглед към хоризонта. Кратка справка с посоката на изгрева за един конкретен период от годината и…хм, ще огрее ли слънцето прословутия кучи задник в мое лице, мм ?
Ами огря го.

Рядко ми се случва, но онази сутрин се молех за безоблачен изгрев и някой чу молитвите ми. Оказах се на място доста преди изгрев и се наложи да потропкам в сутрешния рилски хлад. На края обаче хоризонтът се сцепи от червеното петно на слънцето и това, което си представях взе че се случи ама точно както си го представях. А както вече знаем, такива неща на пейзажистите ни се случват статистически пренебрежимо рядко:

Сега разбира се, искам по-хубав изгрев оттам…може би с някой облак в небето все пак…***

Рилската епопея продължи с кратка предзалезна буря на седемте езера, която потроши набелязания сутрешен кадър с едни готини цветя, но пък ми даде дъга над Харамията:

Както и божествена мека светлина малко по-късно:

Липсваше ми кадър на прословутите поточета изливащи се към Близнака на фона на Харамията, та след горния се кротнах по темата.

Последва свирепа отборна атака към Родопите, където първоначално се бях примирил, че ще си остана с пържените манатарки и няколко подобни кадри:

Но свирепият вятър на Белмекен ни отвя на Широка поляна, където нещата ни се случиха доволно:

На следващия уикенд се върнах на Белемекен, за да довърша почнатото преди две години там:

А пък едни патета някак си между другото ме очароваха със сутрешната си разгрявка:

Краят на Юли се разходихме и до хижа Ехо с една конкретна цел, която също отбелязах като изпълнена, но резултатите – друг път.
Ще си го напиша тук, за да си го имам черно на бяло: хижарите на Ехо са големи пичове. Не знам дали нещо в самата хижа или мястото, или нещо паранормално привлича такива стопани, защото през годините никога не съм чул нищо лошо за там. Страхотно е.

Така свърши месец Юли, а с него и добрия ми късмет свързан със снимането. Заради Август 2023, ще си спомням сезона основно с неприязън, но да се надяваме, че най-лошото мина. Не ме питайте, лични и не особено интересни работи.

Лека от мен 😉

---

• * “един човек, една камера” за родените преди ’85-та….за родените след това – марш на дискотека или на каквото там ходите сега…
• ** рядък прозорец към фината душа пейзажистка…”ехх, пусти шамари” както би казал един приятел…
• *** след две прераждания ще се науча да съм доволен, обещавам.

Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:

---

Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !