Category Archives: Седемте рилски езера

До седемте езера през водопад Скакавица

Лятото може и да се е настанило вече в равнината, макар и с месец по-рано, но по-високите земи нещата стоят по-различно. Натам се бяхме и прицелили с Ванката Миладинов. Първата спирка беше водопадът “Скакавица” – най-високият в Рила и особено буен по това време на годината заради засиленото снеготопене. Бях минавал от там преди време по същото време на годината и горе-долу знаех какво да очаквам: снежни преспи насипани от десетки лавини, много вода и малко туристи. Изненади в това отношение нямаше и още с пристигането ни няколко от последните снежни козирки стърчащи от ръбовете на циркуса се хлъзнаха и с басов грохот ни напомниха, че сериозно трябва да си опичаме мозъците, докато сме тук.

Водопадът също беше на ниво, чак се оказа труден за снимане пред вид хилядите пръски:

 

Небето беше скучно, но все пак бяхме тук и сърбежът за снимане беше непреодолим:

 

Основно се мотах край този бързей, но ми беше сложно заради дебита на реката:

 

Първоначалната идея да снимаме през нощта се изпари заради липсата на всякакви облаци. Единодушно се отказахме и запразнихме:

 

Сутринта започна с доста по-динамично време и се наложи да изчакаме около час рукналия дъжд преди да хукнем към следващата спирка – седемте езера, които се надявахме да снимаме частично разтопени. Дъждът на няколко пъти спира и започва отново, и усетихме, че явно ще е така цял ден и сухи няма да минем. Хванахме пътеката и след известно време стигнахме новата хижа. Междувременно вятърът беше вдигнал скоростта и дъждът вече валеше хоризонтално. Наложи се да се помотаме, докато видим накъде ще се развият нещата. След около час облаците се поразредиха, дъждът спря, но вятърът си остана все така злобен. Явно по-добре нямаше да стане и използвахме момента, за да минем последната отсечка до самите езера. От първите останахме разочаровани, понеже бяха на сто процента разтопени. Минахме транзит покрай Долното, Рибното и Трилистника и се настанихме на Близнака, което май вече е любимото ми от тази група. Автоматично си харесах една позиция, с приятен преден план:

 

Облаците се движиха с такава скорост, че петнайсетина секунди бяха достатъчни, за да се размажат неузнаваемо по кадъра.

Не се мина и без минзухари, но колкото и да се мъчих, не измислих кадър за основната галерия:

 

Подозирам, че може да  Ви писне от връх Харамията, но в този циркус той осигурява прекалено добър фокус за композиране. Междувременно облаците се сгъстиха:

 

Надеждите за цветен залез се изпариха, което не ме спря да пробвам приятното бързейче в синия час…

 

…и часове по-късно на малкото прокрадваща се лунна светлина:

 

Отказах се от нощните напъни, понеже вятърът се опитваше или да ми измие обектива, или да ме вкара целия в езерото. Междувременно Ванката случи на лош късмет, за което той ще разкаже в неговия блог, та се наложи да изкараме нощта по отделно с уговорката на сутринта да се чуем за евентуалния изгрев…

 

…който настъпи след една безкрайна ветровита нощ, през която не знам дали ми се бяха събрали и два часа сън. Докато слушах плющенето на вятърните талази, фотографът в мен се молеше НЕЩО да се случи по изгрев, което да оправдае идването тук. Планинарят в мен не се молеше за нищо, но на него много не му и трябва.

Постепенно светлината се усили и стана време да проверя какво ще ми сервира изгрева:  плътни облаци и дори по-силен вятър. “Ми това е,  Свинаров, времето не е длъжно да ти рисува красиви картинки, когато ти скимне…” си казах и пробвах да си доспя.

След около час Ванката звънна  да пита какво ще правим. Казах му да си вдигаме партакешите и да спускаме, понеже снимки явно няма да направим. След като затворих телефона, погледнах все пак навън, където облаците бяха започнали да се пробиват, а все още беше достатъчно рано, за да хвана някакви приятни цветове. Обличането ми отчасти ми напомни за едно учение в казармата, когато изпълнявахме преминаване в пълна бойна готовност. За незапознатите, изискването е това да стане за отрицателно време и често се оказваш обул две леви кубинки, понеже този до теб е с две десни…

След максимум две минути вече бях зареден пред същия бързей, а светлината се менеше почти всяка секунда. От десетките кадри най-много си харесах този, в който вятърът и косата светлина превръщаха пръските в малки мокри метеорити:

 

В еуфорията се сетих, че разполагам с цяло езеро за снимане все пак и на бегом се преместих да търся друг кадър. Заварих няколко ледени блока, които вятърът гонеше по повърхността на водата. Почнах да ги гоня и аз, но тъкмо когато се подредяха прилично и успявах да си настроя апарата, те вече или се бяха разместили, или светлината беше друга, или обективът се оказваше напръскан  и от прекрасност във визьора, получавах посредственост на дисплея. Добре, че вятърът ми заглушаваше ругатните…

Късметът все пак ме съжали и точно условията, които правеха всичко толкова трудно, ми образуваха снимка, с която можех да си тръгна доволен. При поредния опит да подредя безумния леден тетрис в хармоничен кадър, вятърът сам свърши всичко и ми добута ледените блокове за няколко секунди. Междувременно облаците се отвориха, и слънцето ги освети по перфектен начин, за  да подчертае релефа им:

 

Това беше буквално последната снимка за това пътуване. Фотографът се оттегли заситен и остави планинарят да се наслади на останалата разходка без да му пречи с обичайното мрънкане.

 

Докато слизахме с Ванката, естествено вече крояхме планове за следващото качване. Какво да се прави, душата иска 😀

 

Also posted in водопад Скакавица, пейзажна фотография България, Рила

Седемте рилски езера

Последното пътуване се случи малко на майтап. Моят обичаен съучастник в последно време, Ванката Миладинов, даде идеята да пробваме езерата – доста снимано място, но пък времето на годината даваше надежди за нещо интересно. Аз, понеже нямах по-добри идеи, веднага се съгласих, а към нас се присъедини и Тихомир Младенов, с който не се бяхме засичали от онова паметно снимане на Пчелина.

Малко по шосе, малко пеша и по обед се озовахме на новата хижа близо до Долното езеро. Лифтът превърнал това място в кафене си бълваше хора, както обикновено.След малка почивка продължихме към старата хижа, където щяхме да нощуваме. Посрещна ни интересна баба припичаща се на слънце и зяпайки ни през розови очила. Езерото пред хижата беше замръзнало изцяло, а ние постепенно почнахме да предвкусваме бъдещите кадри. Тях решихме да ги гоним на езерото Близнака, понеже над него се извисява връх Харамията и дава материал за доста композиции. Слънцето се скри някъде на югоизток, всичко потъна в една мека синкава светлина поради ясното небе и лека по лека, започнахме да щракаме:

Повечето снимки ставаха сходни – Харамията като фокусен център с различен преден план. Разнообразието е само привидно, за това се наложи да избера малко кадри.
Постепенно настъпи и залезът, което се разбра по цветовете край хоризонта. Този кратък момент ме хвана на доста тъпо място и кадърът стана леко клиширан, Ванката и Тихомир ще ви покажат по-добри неща от тези няколко ефимерни минути:
След настъпването на синия час слязох отново при интересните предни планове и като че ли се получи по-добре:
Всичко това протече на фона на най-нереалния саундтрак, който ми се е случвал сред природата: ледените пластове покриващи езерото постоянно се триеха един в друг и издаваха много фини, феерични звуци. Това ни позабавлява доста, но не знаехме какво предстои да чуем на следващия ден… Междувременно снимането привърши, прибрахме се, вечеряхме и си легнахме сравнително доволни, но заспахме след часове лафове и глупости.
Сутринта единодушно решихме да посрещнем на езерото пред хижата – Рибното. Ставането беше лесно, не ни чакаше преход. Започна и сутрешния лов на цветове и форми:
От време на време край мен се стрелкаха малки пъстърви, а аз се чудех да зяпам ли, да снимам ли….
Постепенно слънцето набра височина и изми цветовете, на мен обаче не ми се спираше и хлъгзайки статива по леда, продължавах да си щракам:
Време беше да се намеси разумът и да дръпна малко юздите. За сериозно снимане моментът отмина, проблемът беше, че не ни се прибираше. Хванахме към горните езера. След малко бяхме на Бъбрека, където ни посрещна драперия от звуци. Това, което чухме предния ден на Близнака беше умножено по…много. Езерото свиреше почти непрестанно….а по едно време дори се усили. Нямаше начин да не направя едно тъповато клипче, за да запечатам симфонията:
Звуците тук са си абсолютно истински. Докато се разхождах по леда под стъпките ми продължаваха да се стрелкат ошашкани пъстървички, а мене ме беше обзела някаква тиха еуфория и се раззвънях по телефона на който се сетя, за да споделя – искаше ми се всички, които познавам да са с мен тогава. Както след това се съгласихме с Тишо, струваше си да сме тук дори само заради това неочаквано представление. Моментът стана още по-сюреален, когато от някъде изскочи един дядо по бански. На бегом ни поръча да изкъртим една дупка в леда, за да се изкъпел на връщане…”Да си я кърти сам, аз имам да броя рибки, к’во ме занимава…”, си казах, докато си се трансирах наоколо…
Самото езеро го щракнах ей така:
Междувременно Ванката беше хванал нагоре, за да поразходи котките си. Настигнахме го над Окото, което беше замръзнало по-дълбоко и издаваше по-редки, по-басови, и доста по-зловещи звуци :
Малко над него седнахме просто да позяпаме:
Докато в един момент стана време да хващаме на обратно. С нарастваща злоба гледах заформящия се залез, който щяхме да пропуснем. Пробвахме да спасим края на деня край село Плана и тамошния известен параклис:
И това беляза края на снимането. Последва прибиране, закани за следващи подвизи – обичайните неща, които обаче след един такъв перфектен уикенд звучаха особено приповдигнато.
Лека от мен 😉
Also posted in замръзнало езеро