Category Archives: Седемте рилски езера

Пролет 2021

Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Водопад Късак

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

Тука изтървах дъга :/

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Който познае какво е това, да ми пише, ще почерпя 😉

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:


Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !

Also posted in водопад Късак, водопад Скакла вода, дарданели, мальовица, пейзажна фотография България, Рила, Родопи, Широка поляна

До седемте езера през водопад Скакавица

Лятото може и да се е настанило вече в равнината, макар и с месец по-рано, но по-високите земи нещата стоят по-различно. Натам се бяхме и прицелили с Ванката Миладинов. Първата спирка беше водопадът “Скакавица” – най-високият в Рила и особено буен по това време на годината заради засиленото снеготопене. Бях минавал от там преди време по същото време на годината и горе-долу знаех какво да очаквам: снежни преспи насипани от десетки лавини, много вода и малко туристи. Изненади в това отношение нямаше и още с пристигането ни няколко от последните снежни козирки стърчащи от ръбовете на циркуса се хлъзнаха и с басов грохот ни напомниха, че сериозно трябва да си опичаме мозъците, докато сме тук.

Водопадът също беше на ниво, чак се оказа труден за снимане пред вид хилядите пръски:

 

Небето беше скучно, но все пак бяхме тук и сърбежът за снимане беше непреодолим:

 

Основно се мотах край този бързей, но ми беше сложно заради дебита на реката:

 

Първоначалната идея да снимаме през нощта се изпари заради липсата на всякакви облаци. Единодушно се отказахме и запразнихме:

 

Сутринта започна с доста по-динамично време и се наложи да изчакаме около час рукналия дъжд преди да хукнем към следващата спирка – седемте езера, които се надявахме да снимаме частично разтопени. Дъждът на няколко пъти спира и започва отново, и усетихме, че явно ще е така цял ден и сухи няма да минем. Хванахме пътеката и след известно време стигнахме новата хижа. Междувременно вятърът беше вдигнал скоростта и дъждът вече валеше хоризонтално. Наложи се да се помотаме, докато видим накъде ще се развият нещата. След около час облаците се поразредиха, дъждът спря, но вятърът си остана все така злобен. Явно по-добре нямаше да стане и използвахме момента, за да минем последната отсечка до самите езера. От първите останахме разочаровани, понеже бяха на сто процента разтопени. Минахме транзит покрай Долното, Рибното и Трилистника и се настанихме на Близнака, което май вече е любимото ми от тази група. Автоматично си харесах една позиция, с приятен преден план:

 

Облаците се движиха с такава скорост, че петнайсетина секунди бяха достатъчни, за да се размажат неузнаваемо по кадъра.

Не се мина и без минзухари, но колкото и да се мъчих, не измислих кадър за основната галерия:

 

Подозирам, че може да  Ви писне от връх Харамията, но в този циркус той осигурява прекалено добър фокус за композиране. Междувременно облаците се сгъстиха:

 

Надеждите за цветен залез се изпариха, което не ме спря да пробвам приятното бързейче в синия час…

 

…и часове по-късно на малкото прокрадваща се лунна светлина:

 

Отказах се от нощните напъни, понеже вятърът се опитваше или да ми измие обектива, или да ме вкара целия в езерото. Междувременно Ванката случи на лош късмет, за което той ще разкаже в неговия блог, та се наложи да изкараме нощта по отделно с уговорката на сутринта да се чуем за евентуалния изгрев…

 

…който настъпи след една безкрайна ветровита нощ, през която не знам дали ми се бяха събрали и два часа сън. Докато слушах плющенето на вятърните талази, фотографът в мен се молеше НЕЩО да се случи по изгрев, което да оправдае идването тук. Планинарят в мен не се молеше за нищо, но на него много не му и трябва.

Постепенно светлината се усили и стана време да проверя какво ще ми сервира изгрева:  плътни облаци и дори по-силен вятър. “Ми това е,  Свинаров, времето не е длъжно да ти рисува красиви картинки, когато ти скимне…” си казах и пробвах да си доспя.

След около час Ванката звънна  да пита какво ще правим. Казах му да си вдигаме партакешите и да спускаме, понеже снимки явно няма да направим. След като затворих телефона, погледнах все пак навън, където облаците бяха започнали да се пробиват, а все още беше достатъчно рано, за да хвана някакви приятни цветове. Обличането ми отчасти ми напомни за едно учение в казармата, когато изпълнявахме преминаване в пълна бойна готовност. За незапознатите, изискването е това да стане за отрицателно време и често се оказваш обул две леви кубинки, понеже този до теб е с две десни…

След максимум две минути вече бях зареден пред същия бързей, а светлината се менеше почти всяка секунда. От десетките кадри най-много си харесах този, в който вятърът и косата светлина превръщаха пръските в малки мокри метеорити:

 

В еуфорията се сетих, че разполагам с цяло езеро за снимане все пак и на бегом се преместих да търся друг кадър. Заварих няколко ледени блока, които вятърът гонеше по повърхността на водата. Почнах да ги гоня и аз, но тъкмо когато се подредяха прилично и успявах да си настроя апарата, те вече или се бяха разместили, или светлината беше друга, или обективът се оказваше напръскан  и от прекрасност във визьора, получавах посредственост на дисплея. Добре, че вятърът ми заглушаваше ругатните…

Късметът все пак ме съжали и точно условията, които правеха всичко толкова трудно, ми образуваха снимка, с която можех да си тръгна доволен. При поредния опит да подредя безумния леден тетрис в хармоничен кадър, вятърът сам свърши всичко и ми добута ледените блокове за няколко секунди. Междувременно облаците се отвориха, и слънцето ги освети по перфектен начин, за  да подчертае релефа им:

 

Това беше буквално последната снимка за това пътуване. Фотографът се оттегли заситен и остави планинарят да се наслади на останалата разходка без да му пречи с обичайното мрънкане.

 

Докато слизахме с Ванката, естествено вече крояхме планове за следващото качване. Какво да се прави, душата иска 😀

 

Also posted in водопад Скакавица, пейзажна фотография България, Рила