Category Archives: Стобски пирамиди

2020…”ЗИМА” ?!

Ден първи от обявеното извънредно положение свързано с пандемията от поредния вирус. Ситуацията все още е сюреална, но както се казва “живеем в интересни времена” *. Не намирам обаче причина да не си запиша поредната част от този своеобразен дневник.

Ясно защо в заглавието сезонът е в кавички – през 2019-20, зимата по нашите краища беше в една февруарска събота. До обяд. Трябваше да попътувам доста, за да видя малко сняг, но за това по-късно в публикацията.

Първият ни набег беше в посока морето. Май се очертава традиция, в което няма лошо. Също така май се очертава традиция да започвам с половинчати кадри, в което обаче лошо има:

В Странджанските гори също беше леко скучно откъм снимане:

Различната тръпка дойде от десетките кърлежи дебнещи от едни високи треви. Нещо като руска рулетка, но с по-голям пълнител и повече патрони. Размина ни се.

Половинчатите кадри продължиха и по северното море, където като че ли сушата беше отдръпнала морето няколко метра навътре. Това тотално ми скапа подготвения кадър, за това просто написах каквото трябва и си бегах:

По-късно през сезона за първи път от години се върнах на любимата си местност Ямурджа, по-известна като нулата на Жребчево. Наясно бях, че без страхотните дървета там няма да ми се случи кой знае какво, но всъщност ми се случиха доста интересни неща. За първи път забелязах стотиците черупки изхвърлени от течението покрай брега:

Оказаха се чудесен преден план. По-късно ги пробвах и на един изгрев, който почна добре, но фитилът му свърши по средата:

Заиграх се и с обичайните белези на сушата:

жребчево
Суша

Липсваше ми такъв кадър и предвид падналите нива на повечето язовири, щях да мрънкам много, ако не ми се беше случил.

Най-много обаче се заиграх с отражението на едно намаляващо гьолче:

Супер забава беше докато снимам, да се оказвам заклещен до глезените в кал и да не мога да мръдна:

Предвид, че се пада във всеки кадър, това отсреща трябва да е връх Костов чукар. Висок е 631,6 метра. Да си знаете.

С напредването на сезона дойде време и да пристъпим към реализирането на плановете, които имахме със софийската група. Посоките бяха Север или Юг. Избрахме Юг и едно място, което ме вълнуваше от доста време: малката гора с гигантски секвои край Кюстендил. Имах доста ясна идея какво да очаквам, но това грам не намали ефекта от първата ми среща с тези дървета. Невероятни са.

Това важи особено за трите най-стари от тях:

Тримата крале

Благоговението ми нарастна като разбрах, че са на около 140 години. Видът обаче живеел над 4000. Това ги правеше леко поотраснали бебета. Такива факти яко ми стартират допамина.

Доста щракане отнесоха трите красавци:

Минахме и задължителните сцени тип “колко сме дребни пред майката природа и т.н.” **:

В светлината на факта, че не знаех кога пак ще се окажа тук, гледах да изсмуча всичко, което мога от сцената:

Като правило си знам, че почна ли да влизам в абстракциите, е време да събирам багажа. Не ги виждам толкова добре като други фотографи.


Ехото от посещението ми в тази горичка ме накара да се поровя за повече подробности постфактум. Натъкнах се на публикации информиращи, че преди около година някой е надупчил трите дървета за смола. След което е пробвал да ги запали. Главата ми не може да го побере. Отказва. Имам усещането, че светът все по-ясно се разделя на два лагера. Имам се за атеист, но някои моменти почвам да не мога да ги пренебрегна…


Оттам слязохме към Стобските пирамиди. Това е едно от местата, на които е напълно възможно да се направи таймлапс и реално да се види как се променя. Изумително е.

Моментът обаче не беше. Небе никакво и съответно, никакви шансове за снимки. Или така си мислех, докато Галя не изкара една птичарска базука. Оказах се в епизод от серията “Когато техниката има значение” *** .

Поглеждайки през близо хилядата милиметра фокусно разстояние, кадрите се оказаха напълно постижими…

…и се наложи да поостанем, докато скалите почервенеят:

На другия ден избрахме посока Запад и язовир Душанци. Там на стандартното отражение се оказа, че някой е паркирал десетина водни колела и ракурсът е невъзможен. Айде пак изненади и мрънкане преди изгрев. Наложи се да продължим навътре по брега. Това се оказа и чудесно стечение, понеже язовирът предлага прекрасни гледки стига да походиш няколкостотин метра.

С билото на Балкана на заден план, гледката май ми харесва повече от Широка поляна:

Обещавам си да дойда пак.

Имахме още няколко часа за губене. Разходката ни награди с още едно бисерче, което предполага бъдещи посещения:

Базуката на Галя отново влезе в употреба. Галюш, благодаря ти и тук, до голяма степен ми “оправи” пътуването.

В следващите седмици пролетта дори не изчака зимата да свърши, а започна с първите цъфтежи. Хукнахме към северна България да снимаме пролетно ботурче, по-известно като дива циклама. От сега да кажа, намерихме гората лесно, но снимки на циклами от мен няма да видите. Не ми се получи.

Не ми се получи и снимка на Боаза, заради оскъдния дебит:

Не ми се получи и залеза, но пък странният ефект от силния вятър върху клоните на дълга експозиция горе долу ми харесва:

Последва набег по Родопите в търсене на поляни с минзухари. Видяхме десетина. Не поляни. Минзухари.

Пътьом минахме през водопад Свети дух, за който си спомних защо съм го забравил. Адски труден е за снимане. Разходката по подивелите мартенски потоци обаче беше приятна.

След навъртяните километри по родопските шосета, решихме да заложим на сигурно и се оказахме отново на Батак, където вятърът беше подфиртил ниска облачност:

Гледката на този остров не ми омръзва, а в комбинация с луната даже стана поносима снимка:

Първа пролет дойде някак между другото. От паника и бъзици в социалните мрежи не остана място за обичайните честитки по темата. Щъркелите обаче са тук и действат по обичайните си проблеми. Хората чакаме лудостта да отмине.

Лека от мен 😉


*историята не казва точно дали наистина е древно китайско проклятие, а китайците мълчат по темата…което всъщност е иронично

** обикновено за тези кадри не позирам аз, щото се оказваме не чак толкова дребни и снимката не става; това отдолу е Галето Велева с моето яке за контраст 😉

***върти ми се отделна публикация по темата – интересните времена си имат и хубавите оттенъци

Also posted in Батак, водопад свети дух, Осогово, пейзажна фотография България, Родопи, секвои ючбунар, Черно море, язовир душанци, язовир Жребчево

Трънско ждрело и подножието на Рила

Освен ако в бъдеще не се случи нещо по-ужасно, есента на 2011 за сега ще остане като може би най-неприятната изненада в краткото ми битие на снимащ. Следва кратък разказ за едно от най-безплодните пътувания, които сме правили с Ванката Миладинов. Принципно всичко щеше да е по-поносимо, ако не се надявахме да се спукаме от снимане на есенни цветове, но ако някой знае как човек може съзнателно да си дресира очакванията, нека ми каже. Аз лично в повечето случаи преди снимане съм като дете…

Започнахме от Искърското дефиле. Разгледахме го цялото. Апаратите не си и помислихме да ги вадим (друг е въпросът, че си бях забравил статива, но това ми се размина).

След това слязохме към Трънското ждрело. Ванката вече беше минал оттам и отново не посегна към техниката. На мен ме беше дошло в повече пътуването и се насилих да направя няколко кадъра колкото да не забравя къде е спусъка на апарата:

Последва слизане на Юг към подножието на Рила. Пътьом минахме да погледнем Овчарченския водопад, който по това време на годината никога не ме е разочаровал. Време е било и това да стане – водата беше малко, а дърветата наоколо бяха или в доста начален стадий на пожълтяване, или бяха премръзнали:
 Продължихме към Рилския манастир. В интерес на истината там гората беше сравнително запазена от студовете, но пак се оказахме подранили:
За следващия кадър се вкарахме в малко екшън, но няма да се впускам в излишни обяснения, за да не дразня тези, които все още вярват, че църквата ни има нещо общо с вярата.
За залез се преместихме на Стобските пирамиди, където аз направо си се изложих и изтървах идеалната светлина в мотане. Ето все пак кадрите от там:
С удоволствие привършвам този нескопосан разказ, който дори не исках да пиша. Следващите седмици ще има и рапорт от Родопите, където въпреки отново осакатената есен, успяхме малко от малко да спасим положението.
Лека от мен 🙂
Also posted in ерма река, Овчарченски водопад, Рилски манастир, трънско ждрело