Август е към края си. Нощните температури вече са годни за живот, тук-там се носи парфюмът на печената чушка, а знаете Таралежков какво е казал по въпроса*…предстои есенната меланхолия**. Време е да си спазя сезонната традиция.
Още в първите дни на Юни отскочихме до Еленския балкан, където предстоящите суши загатваха за себе си въпреки спорадичните дъждове по хоризонта:
Христовският водопад беше в крайно незадоволителна форма, поради което си играх основно с абстракцийки:
Изглеждат измамно лесни, но са си хамалогия както всички друго. Доста триене пада след подобни сесии.
Юни продължи в Урдиния циркус на Рила, където се бях зарекъл да се върна заради една конкретна рекичка. Махнах си я от календара, а начинаещата пролет във високата планина даде още бонуси:
Като си сам в планината с цел снимане, най-големият ти враг е скуката. Четенето си е четене, но трудно се запълват най-дългите дни само с книга. От време на време се разнообразявах със същите водни драскулки, които ми спасиха снимането в балкана седмица по-рано:
Юни 2024 се оказа не особено резултатен откъм фотография. Имаше и такива странни моменти като разходки из градския парк, където щраках чинарите и сезонното ми преобличане. Обожавам корите на това дърво, мога да се отнеса с часове в някой подходящ екземпляр…
…а точно в тази част от сезона, в подножието на големите дървета също е интересно:
Така, леко безславно се изниза този първи летен месец. Последва Юли с всичките му отвратителни екстри: суша, горещници, гладни насекоми и отчаяние, демек лято, та дрънка. Една от задачите ми в този живот е да се науча да харесвам Юли. Не си помогнах особено, като родих брилянтната идея да се качим до Райското пръскало в пиковите жеги. Водопадът вече носеше белезите на лайтмотива на този сезон – сушата. Дебитът му позволяваше да се наврем току в подножието му:
Водата, дори и малко, все пак беше достатъчно, за да поддържа цъфтежите наоколо:
Малко след това всичко пламна. Драматизирам излишно, разбира се, но така ми харесва.
Летните пожари са добре познато зло, което ако е естествено, има своята роля в поддръжката на екосистемите. Няма да спекулирам излишно тук с разни конспиративни теории, за произхода на всичко, което се случи в региона Странджа-Сакар. Времето ще покаже…може би.
Фактите обаче са, че човешки съдби поеха в трагични посоки. Сигурно ударите е можело да се избегнат. Не се чувствам на място, за да размахвам пръсти, поради което спирам до тук.
Това, което ще споделя обаче е моят особен интерес към всичко що се случва в природата сезон след сезон. Пожарите са част това. Намирам в тях особена красота и тази година дори успях да се докосна до нея за кратко, макар и крайно недостатъчно:
Да станеш свидетел как за секунди се разгаря и почти изчезва дърво, което е може би на моята възраст е особено усещане. Силните, горещи ветрове тласкаха вълната на огньовете безмилостно напред, след което всичко оставаше в нюанси на черното и сивото. Няма как да ви предам усещането за задушаваща горещина, звуците на съскащата дървесина и миризмата на пепел и дим (и не, не е като при печените чушки).
Разходихме се и из руините на пострадалите къщи. Не съм добър репортер и ще ви спестя гледките.
Бях толкова впечатлен от всичко това, че след няколко дни се върнах отново, за да погълна още от тази мъртва красота:
Докато чаках в тази вече бивша горичка, покрай мен мина Сръндак. Животът си продължаваше.
Продължаваше обаче и сушата. Родопските язовири изглеждаха апокалиптично. Отново няма да спекулирам с всички истории, които чух за конкретните причини. И отново бях там, за да запечатам особената красота на тези крайни моменти:
Откритото дъно изобилстваше от подобни каменни текстури:
И разбира се, не всичко беше мъртви “камънье и дърве”:
Не минах и без поредния символ на надеждата:
Седмица по-късно се върнах отново, моментът беше прекалено добър, за да се размине само с едно снимане:
В единия ден дори заваля:
След толкова планински набези стана време за море. Случи ни се доста луксозно кулинарно изкарване гарнирано за мен с “един от онези” изгреви, при които просто не трябва да се дъниш, останалото го прави времето:
Август е месецът, през който на моменти времето се извинява за Юли.
Последното значимо снимане случихме в Рила, където основен интерес ми представляваше Скакавишкото езеро. Очаквах да е различно от предни години, но то просто беше останало на една трета. Не казвам, че беше грозно, а просто различно:
Край брега му се намираха и такива забавности:
А в околните гори – такива:
На слизане долните Скакавишки водопади също дадоха прекрасен материал:
Това е.
Има и повече, но за пореден път: най-доброто предстои…надявам се.
Лека от мен 😉
- * ЩРАК !
- ** даже току що излезе нова книга на Господинов…
