Category Archives: Родопи

Есен 2020

37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Белоградчик

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

Светльо в геройска поза 😉

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉

Also posted in Белоградчик, белоградчишки скали, Бяла, водопад Сувачарско пръскало, Кастрич, кичестият габър, Резово, Синеморец, скали Корабите, Странджа, Черно море

Лято 2020

Календарно погледнато все още е лято. Край морето обаче нощите вече са хладни, а дните притежават онзи лееко жълтеникав оттенък на малко по-ниското слънце. Есента е близо. Една лятна равносметка не би била съвсем не на място.

Сезонът започна с цветна заря – един от моментите, в които всички вектори на случайността са ме насочвали към точно определено място в точно определено време, където се случват едни прекрасни неща:

Това отсреща е нашумялата “подпорна стена – укрепително съоръжение – съвсем няма да е хотел – не, всъщност малко хотел ше е – ще има място да гнездят птички“…толкова падна летвата на диалога между политици и нормални хора, че ако има такова нещо като карма, тия пичове в един момент просто ще трябва да се изпарят в небитието. Вместо обаче да вярваме в езотерични неизбежности, да вземем, че да ги изпарим ние по стария, изпитан метод…

Конкретно за този божествен момент обаче, спокойното море не беше най-подходящата сцена. Леките вълнички все пак осигуриха достатъчно интерес, за да подкрепят невероятното небе:

Към края на зарята, за да оползотворя момента, колкото се може по-пълно, се наложи да нагазя и в морето, за да измисля различен кадър. Горе-долу стана:

След още малко настъпи времето за традиционното бродене по нощните гори в гонене на светулки. 2020-та обаче се затвърди като годината, която по-скоро ще искаме да забравим – в нормалните дати горите бяха тъмни. Йок светулка. Пълен мрак. Ай сиктир.

Тревогите ми се оказаха без особена почва, понеже десетина дни след това бубите почнаха да излизат – не в същите бройки, но все пак светулки имаше и горите светнаха. Закъснелия танц отдадох на доста по-студената пролет месец преди това и толкова. Откъм снимки беше сравнително слабо:

Хубавото беше, че затвърдихме някои чудесни контакти, които може пък да процъфтят в красиви приятелства…

Междувременно мотайки се из горите, случвах и на други приятни сцени:

В първата третина на Юли решихме, че морето си е море, но и Родопите са си Родопите. На късмет избягахме от първия горещ уикенд към хладните планински гори, където все още беше пролет. А както се сещате от предната публикация, темата за пролетта беше “цветя“. Съответно, темата претърпя развитие:

Като се окаже човек на такава полянка, общо-взето не му трябва друго. Времето обаче беше решило да даде. Завъртя се един прекрасен дъжд….

…който в последствие спря и започна да се разнася ама точно в правилния момент преди залеза, за да пламне небето в невероятните цветове след буря:

През нощта температурите паднаха, влажният топъл въздух се охлади и започна да отдава ненужната влага, което значеше само едно – мъгли…като казах, че времето беше решило да ми даде, не преувеличих грам:

Юлска свежест

Малко след това слънцето отново нагря сериозно сушата и това даде тон на целия ден – облаци и бури:

Гигабайти снимане отнесе тая полянка и не само от мен, тук беше второто място за сезона, на което се запознах на живо с ценни хора. Та насилих се да се отлепя от това чаровно местенце и не сгреших, поляните на границата между Родопи и Рила се оказаха интересни точно тогава…:

…и малко по-късно в “по-фотографска” светлина:

А гледката към високите дялове на Рила е от тези, от които просто ми кипва отвътре и ми идва да хукна да ги катеря на спринт:

Както казах, морето си е ок, но планината е…нещо друго.

С напредването на Юли се оказахме в центъра на нова лудост – кометата Neowise. Тука има малко предистория: в средата на 90-те за около месец всяка нощ зяпах небето, за да се кефя на кометата Hale bopp – тогава и аз, и фотографията като цяло бяхме в съвсем друг период и няма много снимачен материал. Преди години успях да щракна Pan Starrs, но това не го броя – прекалено нищожна стоеше на небето. Малко по-късно се очакваше друга комета, която трябваше да е толкова ярка, че да се вижда дори през деня…ако оцелее завоя край слънцето. Ами не оцеля. Надеждите ми за фотографски подвизи увяхнаха, след което спрях да следя подобни новини, за да не подхранвам напразни надежди.

Neowise обаче се оказа малко кораво копеленце, което успешно заобиколи слънцето и тръгна да си ходи обратно от каквито мрачни места се беше хлъзнала насам. Това означаваше около три седмици постоянен снимачен прозорец. Първите десетина дни кометата се виждаше малко преди изгрев, което обърка съня на половината фотографски свят. Лично моят първи опит се оказа и най-предизвикателен поради ниската облачност, която ту я скриваше, ту я показваше. Сложното беше докато я видим точно къде се намира, след това заваляха и кадрите, но особено си харесвам този, в който успях да я хвана в едно облачно прозорче:

Бяхме дошли за комета, но изгревът също очарова:

На следващата сутрин беше малко по-постно, но красиво по свой си начин:

Бях в безтегловност от недоспиване, но в следващите дни нещата поолекнаха значително, когато Neowise стана видима на практика през цялата нощ. На няколко пъти малко след залез бях зареден на различни места щракайки неистово, защото като има такова нещо в небето, за мен усилието си струва:

Щраках я още доста, но си остава архив.

Последното място се оказа достатъчно привлекателно за още поне една визита:

Юли

В един момент буря на заден план заплаши нещата да станат направо епични, но се поразмина:

Междувременно дойде време и за една другя моя лудост, която ми се беше втъкнала напреки от две-три години. Исках снимка на невероятните пясъчни лилии, които украсяват южните плажове като брошки. Аркутино се оказа перфектното място както поради броя им, така и заради чудесния пейзаж наоколо:

Ходих няколко пъти, но по-добре от следващата снимка не ми се получи:

Мястото е невероятно през този конкретен месец, но си идва със своите минуси. Малко след залез хиляди комари тръгват да зверстват и според мен не ги спира нищо освен огън. На моменти съжалявах, че съм се родил. До година може би ще пробвам повече по изгрев.

Някъде по това време се случи да налазя и едно симпатично плажче. Оказа се толкова близо, че чак ме хвана срам, че съм го пропускал толкова време:

Тая скаличка ще я спомена още няколко пъти по-нататък.

Юли се катурна скоростно, а на мен морето пак започна да ми писва. Баирите ме чакаха. Отне ми около час размисли и лутане из нета, за да ми кристализира конкретна идея – Мальовишки езера. Място хем невероятно красиво, хем непознато за мен, хем далеч от летните тълпи. Торта с три черешки.

След няколко дни вече катерих по непознати улеи към места, където не бях стъпвал – блаженство. Езерата се оказаха всичко, което очаквах и малко отгоре – малки, бистри, усамотени и с невероятните Мальовишки върхове отразени в тях. Избрах си средното и зачаках. Денят беше от онези летни дни, в които по обед към небето започват да се извиват бели облачни езици. Гледките се менят с минути и въпреки че светлината е от ранния следобед, красотата е достойна за заснемане:

Доминиращите цветове и контрасти се меняха постоянно:

След поредната облачна корона овенчала връх Мальовица се насилих да поспра – батериите все пак са кът:

До залез, рабира се, всичко се изчисти. Разбрах, че няма да ме огрее.

Да, ама не – изведнъж от някъде за върховете залепнаха няколко облака.Реших, че ше стане работата.

Да, ама не – облаците запушиха всичко и стана почти тъмно. Разбрах, че все пак няма да ме огрее…

Е да, де, ама….не. Слънцето проби, върховете светнаха, а цветовете станаха такива, каквито стават само на високото, когато почти нищо не спира светлината.

След още малко зарята стана пълна:

А след още няколко минути, залезът се разля в меко розово сияние:

Рила

Легнах си с усмивка, от която палатката сигурно е светела отвътре.

Изгревът беше скучен. Помотах се наоколо, докато чаках палатката да изсъхне. Междувременно стадо кози минаха край мен достатъчно спокойно, за да ги поснимам:

Тримата от запаса

Полутах се известно време в главата си, за да избистря плана за деня. Колебаех се между други езера, маршрути и пътеки, но непознатото място си казваше думата. Хванах по една отъпкана пътека и след по-малко от час бях на втора тераса в Мальовишкия циркус. Целта – Елениното езеро – красивата последна спирка преди финалното изкачване на върха. Лично аз нямах никакви амбиции да го превземам точно днес, а може би и никога – колекционирането на върхове не ми е страст. Дайте ми езера с отражения и ме оставете да се въргалям блажено.

Елениното езеро се оказа перфектно. Чисто, пълно с рибки и с достатъчно върхове наоколо. Избрах си гледката към Орловец и се опънах на тревата. Изпаднах в полудрямка, а по кожата си усещах движението на облаците. В един момент ме осени, че от доста време липсваше прежурящото слънчево присъствие. Станах и ахнах, над мен се заформяше чудесна лятна буря. Орловец се забулваше в сивота, а кратък прозорец пусна малко слънце, за да се получи ето това:

Щраках кадър след кадър, докато в един момент някъде от сивото се чу и гръм. Надявах се, че ще се размине. Това даде и насока на плана за деня – слизане към хижата и там – каквото сабя покаже. Бурята се оказа повече като онези уморени кучета, които само леко пролайват, за да те предупредят. Това обаче нямаше как да го знам. Докато сляза, слънцето вече беше пробило, а аз се мотах наоколо да си щракам разни глупости. Нямах принципен проблем да изкарам нощта около хижата заради тази гледка към върховете:

Тези фини цветове бяха от изгрева на другия ден. Пощраках доста, след което реших, че май си взех планината за известно време. Страшното езеро оставаше за друг път.

Разбира се, няма да съм аз, ако след като си стегна багажа, не отлепя поне още два часа в снимки. По някаква причина чак тогава забелязах, че поляната край хижата всъщност има доста какво да покаже:

Ще ви спестя останалто, за да не ви писне.

Следващите дни изкарах в едно от любимите си занимания – обработка на материала от последното пътуване в комбинация с активно почиване, кафепиене и нищоправене. Плажчето отсреща обаче чакаше своята светлина.

Първо мина половин залез:

След което мина и един съвсем приемлив изгрев:

Не съм сигурен дали съм прав, но като че ли все още нещо не ми стига. Ще чакам слънцето да слезе на Юг.

Края на Август посрещнахме на високо. От известно време си давах сметка, че от няколко месеца положението откъм снимане беше “гол след гол”. Чувствах се като маймунка в плод-зеленчук, само трябваше да протегна ръка, за да си напълня душата. Малкото разумно гласче, което от време на време успявам да чуя, ми казваше, че няма да е все така. Знаех, че наближава напречна греда, само се надявах, да не я нацеля с двеста…

Нацелих я с триста. Челно. За близо три дни в Пирин времето беше…да го наречем “туристическо”. Може би заради предварителната нагласа обаче, това не ми направи особено впечатление и настроението беше чудесно. Пътуването предложи достатъчно други моменти, заради които си го броя в графа “успешни”. Разбира се, не се сдържах и изкарах апарата за един спокоен сутрешен кадър от заслон “Тевно езеро” и околността:

За протокола, в района ясно се виждаха резултатите от поредното “да измислим нещичко тука, че да усвоим едни евро-парички”…няма да го коментирам, защото ще разваля впечатлението на възпитан човек. Който е минал през Превалските и Тевно езера, е наясно с ненужната грозотия, както и че и една зима няма да преживеят резултатите от това проектче. Толкова.


Изненадващо продуктивно лято. Обществените очаквания за идните студени сезони са апокалиптични, но да се надяваме, че няма да се отрази на плановете ми.

Лека от мен 😉

Also posted in Аркутино, Еленино езеро, комета Neowise, мальовица, Мальовишки езера, пейзажна фотография България, Пирин, Рила, Тевно езеро