Category Archives: Родопи

2018 – сектор Б защо мълчи ?

Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…

Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.

Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.


Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:

Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:

Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:

И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:

Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):

Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.

От зелениката, та на камъка…

Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.

Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:

Що е то?

Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:

След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.

Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.

Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:

Същото ама по-късно

Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:

Същото ама по-късно II

И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:

Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:

След което си доснимах есен в Странджа…:

Най-доброто от там – друг път….

Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”

Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:

Foliage courtesy of Мари Аведисян 😉

Същото място след десетина дни:

За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:

И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.

Весели празници, най-доброто предстои !

Also posted in Арапя, водопад Гюмбертията, Дарданели, лилково, Лозенец, пейзажна фотография България, Странджа, фотински водопади, Царево, Широка поляна, шкорпиловци

2017: Юли – Декември…

…и обща ревизия на почти изминалите дванайсет месеца като цяло…някак си не върви след две публикации за цяла година да направя една отделна в стил “Годината ми в снимки”, така че ще наруша традицията.

 

Надали ще изненадам някой като си кажа, че през Юли пак снимах светулки, и пак в резерват Ропотамо…не се заричам, но мисля през следващата година, ако отново ще гоня буби, да е по нови места – в гората на Ропотамо вече започнах да именувам сърните и глиганите.

През този светулков сезон ходих само три вечери, а за показване горе-долу стават резултатите само от две от тях:

Тая гора определено трябва да я оставя да “почине”.

Лято 2017 беше наказание за фотографите, кратко и ясно. Морето рядко беше нещо различно от тепсия, а на Пирин видяхме на два пъти по половин облак.

Тук-там се намираше по някоя троха за гладната ми фотографска душичка:

Това горе между другото  е плажът от “Оркестър без име”. Факт.

А това долу е едно от любимите ми пирински езера – не се сдържах въпреки “туристическия” изглед на снимката:

Не се сдържах и да не се побъзикам отново със стотиците рибенца – глупави са като кокошки, но в пъти по-забавни:

Август също мина тягостно с леки разсейки:

Още един факт – оказва се, че Черно море също има свой приливно-отливен цикъл – амплитудата му обаче е около десет-петнайсет сантиметра – малко, но от сърце. Забелязах го като правих тази снимка:

На другия ден този рошав преден план вече беше под вода:

Та така де, пазете се, може да си намокрите чорапите, ако не внимавате.

Някъде по това време за първи път щракнах и още нещо, за което мечтая от години, но резултатът е далеч от каквато и да било художественост, така че всичко предстои. Трудничко е, но има начин и това за сега е важното.

Август се изниза и както си му е ред, Септември донесе малко разнообразие в небето. Залезите почнаха да придобиват онзи леко студен оттенък, а цветовете да остават няколко минути повече:

Случи се и традиционната нощ, когато арапейците изпращат сезона пеейки “Оставаме, остааавамееее !”, след което палят колите и си тръгват.

За мой късмет нощта предложи чудесна буря на хоризонта:

…докато някой не включи някаква лампа, която поразвали пейзажа…

…след което обаче арапейците запалиха “последния огън” и нещата взеха, че придобиха приемлив, дори прекрасен вид:

След което дойде Октомври. А този месец значи есен.

Първо я подгонихме в Родопите, където щракнах едно водопадче, което до преди  година мислех, че не е там, където е, но това е друга история за две Белици и няколко мечки…

Водопад Гюмбертията анфас и леко не-точно-анфас:

Междувременно гледката от хотелската тераса беше тази:

А на сутринта – тази:

Родопите човек може да ги снима и по гащи от терасата.

През Октомври цветовете вече се задържат достатъчно дълго, та човек да поосмисли композицията си:

Освен ако не е втръсналото самотно дърво в пусто поле, което или центрираш, или не (аз напоследък само ги центрирам…):

Дойде и Ноември, който пак значи есен, но в ниското. Новородената ни Ямболска Фотографска Общност  се занесе по долното течение на Тунджа, за да гони мъгли. Хванахме ги мъглите:

Хванах си и разни детайлчета от типа “аз много си ги харесвам, щото са си мои”:

От реката, пленерът се изнесе към Сакар, където центрирах поредното полско дърво:

И “залязах” на Палеокастро, който по това време на годината гледа към залеза:

По-късно през месеца се разходихме и до едни отражения, където обаче дърветата бяха с прекалено много листа, за да стои добре:

А след това отново бях част от забавата на PhotoSchool.BG, този път в Димитровград-Хасково. Чудесни хора има и там. Има и брезички:

През Декември снимам рядко. Този няма да е различен и това ми става все по-ужасна мисъл. Декември трябва да се промени ! (считам го за новогодишно обещание наред с отслабването, спирането на вредните храни и т.н….тоест а дано, ама…..)

 

Пожелавам на всички 2018-та да е по-добра от 2017-та, което не е хич висока летва.

Наздраве от мен 😉

Also posted in Арапя, Блог, водопад Гюмбертията, Палеокастро, Пирин, Рибно Бъндеришко езеро, Сакар планина, светулки, Черно море