Category Archives: Родопи

Есен 2019 I

Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Меките скали

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Резово
Резово

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

Резово

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Солянка

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Порцеланова припънка
Порцеланова припънка

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Витоша
Витоша

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Витоша
Витоша
Витоша
Витоша
Витоша

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Витоша
Витоша

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Витоша

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Пасарел

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Also posted in Батак, Витоша, есен, Златните мостове, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Резово, солници Бургас, Странджа, Черно море

2018 – сектор Б защо мълчи ?

Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…

Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.

Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.


Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:

Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:

Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:

И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:

Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):

Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.

От зелениката, та на камъка…

Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.

Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:

Що е то?

Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:

След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.

Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.

Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:

Същото ама по-късно

Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:

Същото ама по-късно II

И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:

Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:

След което си доснимах есен в Странджа…:

Най-доброто от там – друг път….

Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”

Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:

Foliage courtesy of Мари Аведисян 😉

Същото място след десетина дни:

За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:

И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.

Весели празници, най-доброто предстои !

Also posted in Арапя, водопад Гюмбертията, Дарданели, лилково, Лозенец, пейзажна фотография България, Странджа, фотински водопади, Царево, Широка поляна, шкорпиловци