Ако след десет години не е станало ясно, лятото е на почетното четвърто място в личната ми класация на годишните времена. За сравнение, всички останали сезони заедно споделят първото място. Ако се казвах Вивалди, щях да му посветя не повече от две-три лепкави, потни, буфосинхронични ноти. Аз обаче, като в оня виц, се казвам Свинаров и ще му изгрухтя няколко реда и картинки за протокола.

Лято 2021 започна в Родопите по добре познати…

…и изцяло нови за мен места:

Водопадът Марф се оказа по-красив от всичко, което си представях. Изкарахме над два часа в заигравки, като по едно време съвсем почнах да му изтървам края:

Тънка е линията между оригиналността и оригиналнеченето, и понякога я газя с калните кубинки без да забележа. Може би се повтарям, но кое не се повтаря…

Последва светулковият сезон, който отбелязах някак между другото и без крайно вдъхновение. След толкова време обаче свикнах да не си обръщам особено внимание на тъпите настроения. Понякога се усеща като работа и просто трябва да се свърши.

Светулковите лутания бяха украсени от залез, който просто трябваше да оползотворя. Още се колебая кое е за предпочитане: компромис или не…в този случай избрах да направя снимката в името на крайната ми цел, независимо че ще ме дразни:

След което се посветих на Рила. Обещах си да не прахосвам повече време по морето и съм крайно доволен. През това лято Рила ми даде много. Отново комбинирах добре познати:

….с нови за мен места:

Урдиният циркус е….да речем, че се радвам, че там няма хижа, толкова по въпроса…

Не липсваха и типичните интимни кадри, които обикновено ми удължават преходите сериозно:

Покрай Рила, Родопите също отнесоха малко внимание:

И така, ден за ден, и от едно рилско пътуване до следващото, настъпиха и последните летни залези, когато вече високата облачност загатва, че идва по-добрият сезон…

…който започна прекрасно, но за това – декември. Надявам се така и да продължи, че с тая инфлация май идват едни “интересни” времена.

---

Лека от мен 😉

Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:

---

Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !